Родителството трябва да бъде най-сигурното място за едно дете. Но когато родител изпадне в тежка психична криза, а около него няма работеща система за проследяване, подкрепа и навременна намеса, последиците могат да бъдат непредвидими и трагични. Случилото се в столичния квартал „Младост“, където баща смъртоносно наръга 6-годишното си дете, а след това се самоуби, отново постави болезнения въпрос как държавата се грижи за хората с психиатрични проблеми и за техните семейства.
Пет деца са загинали тази година
В момента на трагедията бабата на детето била до магазина, а дядото - на работа. Семейството живеело заедно. Преди три години е имало сигнал срещу бащата за буйно поведение, след който той е бил настанен в център за психично здраве в София.
„Този случай е петият случай за тази година, при който в семейна среда деца намират края на своя живот, убити от свои близки или родители“, коментира пред bTV клиничният социален работник Александър Миланов.
Той направи важно разграничение между трагедията в „Младост“ и други тежки случаи с деца. При част от тях предварително е имало ясни сигнали за насилие или риск, докато тук, по думите му, подобна информация не е била известна.
„Не можем да търсим вина на службите, на социалните служби или пък на обществото, тъй като от това, което аз видях, не е имало никакви сигнали около семейството, че нещо такова може да се случи. Нито от съседи, нито от учители - нищо неприемливо“, посочи Миланов.
„Не знаем какво се е случило в ума на този баща“
Според специалиста именно липсата на предварителни сигнали прави случая толкова труден. Той допуска, че е възможно психична криза да настъпи внезапно и събитията да се развият за много кратко време.
„Този баща не е убил детето си, защото се е събудил тази сутрин или вчера сутринта с идеята: „Ще убия детето си.“ Най-вероятно се е случил някакъв психотичен пристъп, може да е някаква декомпенсирана реакция. Всичко може да се е случило в няколко секунди. Ние не знаем какво се е случило в ума на този баща“, каза Миланов.
Той подчерта, че семейството е живеело заедно и детето е било при баба си и дядо си, които са били около своя син. Това обаче не дава отговор какво точно се е случило непосредствено преди трагедията.
Диагнозата не означава, че родителят е опасен
Миланов беше категоричен, че психиатрично заболяване само по себе си не е основание едно дете да бъде отделено от семейството.
„Психиатричната диагноза не е основание едно дете да бъде изведено от семейната среда и да бъде настанено извън семейството си. Ако този баща в моментите, в които е приемал медикаментите си, лекувал се е, т.е. бил е в състояние, което е било абсолютно контролирано, е бил любящ баща, въпреки всичко, което се случва в неговия живот, то ние не можем заради това, че един родител има психиатрични проблеми, да му изведем детето“, обясни той.
По думите му всеки човек може да изпадне в много тежка ситуация - като временен епизод или като част от трайно психиатрично заболяване. Самият факт, че човек има диагноза, не означава автоматично, че е опасен или неспособен да се грижи за дете.
„Психиатрията е задният двор на медицината“
Големият проблем според Миланов е липсата на връзка между психиатричното лечение и живота на пациента след излизането му от лечебното заведение.
„Психиатричното здравеопазване - то, за съжаление, е задният двор на медицината в България. Това е една от системите, в които няма никаква грижа нито за лекарите, нито за средата, в която пациентите се лекуват, нито има проследяващи грижи в семейството“, каза той.
Според специалиста след лечението трябва да има възможност социален работник или психолог да посещава човека в дома му, да следи дали приема терапията си и да прави оценка на риска за детето и останалите членове на семейството.
„Няма система за общ мониторинг“, обобщи Миланов.
Той беше още по-категоричен: „Системата на здравеопазването неглижира психиатричната грижа. И вследствие на това неглижиране деца умират.“
Само един спешен психиатричен кабинет в София
По думите на Миланов другият огромен проблем е достъпът до спешна помощ. Той заяви, че в София работи само един спешен кабинет по психиатрия, а при липса на свободни места може да се стигне до ситуация линейка да търси къде в страната да бъде настанен човекът.
„Нямаме достъпна психиатрична, безплатна помощ непрекъснато. В София работи само един спешен кабинет по спешна психиатрия. Оттам, ако няма къде да те настанят, линейките обикалят страната, за да закарат човек с психиатрично заболяване“, заяви той.
Миланов посочи, че ако място не бъде намерено, възможностите за задържане на пациента са ограничени, докато не се намеси съдът и не бъде постановено принудително лечение.
Именно тези празни пространства между болницата, съда, социалните служби и дома според него оставят семействата сами в моменти, в които могат да се окажат неспособни да се справят.
Обаждането на 112
Особено тежък детайл е първото позвъняване до 112. Според информацията, коментирана в ефира на bTV, първото обаждане е било от бащата, преди сигналите от граждани, но разговор не е бил проведен.
„Забележете - този татко се е обадил на 112 в един момент на някакъв проблясък. Знаете ли, че между реалността и психичното състояние - онова, което се случва в ума - има тонове вселени километри“, каза Миланов.
Според него човек може физически да бъде на едно място, но психически вече да се намира в съвсем различна реалност. Именно затова той настоява за домашна патронажна грижа за хора с тежки психиатрични заболявания.
„Не трябва да бягаме от „лудите““
Миланов предупреди обществото да не превръща трагедията в повод за заклеймяване на всички хора с психични заболявания.
„Не трябва да бягаме от „лудите“. Хората, които имат психиатрични заболявания - не всички, даже голяма част от тях - не са способни да извършат престъпление. Те много често, повечето от тях, стават самите жертви на престъпление, защото са уязвими“, подчерта той.
Според него проблемът не е в тези хора, а в липсата на достатъчно добра обществена и държавна грижа за тях.
„Проблемът не е в хората, които имат психиатрични състояния и заболявания. Проблемът е в това, че няма общество, което да се погрижи за тях по най-добрия начин, и че държавата е зарязала психиатрията си“, каза специалистът.
Дори когато близките потърсят помощ и се обадят на 112, според него остава въпросът дали съществува система, способна да поеме пациента и да продължи грижата.
„Проблемът е, че няма система, която да посрещне този случай“, каза Миланов.
„Децата са тези, които плащат цената“
Специалистът е направил собствен преглед на медийни публикации от 2000 г. насам и според него всяка година между три и четири деца загиват в семейна среда, убити от родители или близки. Тази година той е преброил пет такива случая.
„Децата са тези, които плащат цената. Всеки път през ума ми минава тази картина на детското страдание. Какво ли се случва в ума на едно дете, когато баща му посяга да го убие?“, каза Миланов.
Той говори и за бабата и дядото на 6-годишното дете, които след трагедията ще трябва да продължат живота си в същия квартал и блок, носейки последствията от загубата на внучето и сина си.
„Те ще останат да живеят в този квартал, в този блок. И ще носят последиците от това обществено неразбиране на факта, че един човек е болен. Че той има нужда от грижа, подкрепа“, каза специалистът.
Призив към политиците
Миланов отправи директен апел към хората, които вземат политическите решения - да бъде изградена система за проследяваща грижа в общността.
„Направете така да има социални работници, които да посещават, да наблюдават, да консултират, да придружават. Защото ние знаем как да разпознаем началото на една човешка криза“, призова той.
По думите му психичното страдание ще става все по-видим проблем в съвременното общество. Тревожността е висока, хората са затрупани с огромно количество информация и все по-често попадат в отношения, които затрудняват нормалното общуване.
„Разделени сме покрай това сближаване чрез технологиите. Така че това все повече ще се случва както на възрастни хора, така и на деца“, каза Миланов.
Той предупреди, че особено уязвими са децата в юношеска възраст. В същото време специалистът вижда и възможен изход - ако държавата и обществото изградят реална грижа за хората с психиатрични заболявания, може да бъде преодоляна и част от тежката човешка изолация, в която те живеят.
