Бъдещето на страната ни минава през сърцата на нашите деца, нека им помогнем да израснат в добродетел, истина и любов, казва Негово Високопреосвещенство Сливенският митрополит Арсений в Деня на християнското семейство
Най-голямата родителска добродетел е присъствието – да бъдеш до детето си не само физически, но и духовно
Добрият родител е преди всичко добър пример
Любовта е готовност да се отдадеш на другия, да споделиш неговите радости и скърби, да останеш верен и в трудните моменти
Храмът е духовна лечебница за всички нас
Духовната самота в детството често оставя дълбоки следи в зрелия живот
Образованието без нравствено възпитание е непълно
Народ, който забравя своите родители, постепенно забравя и собствените си корени
Бих желал българското Камино да се превърне в път на духовно пробуждане
Най-голямото чудо, от което България се нуждае днес, е духовното възраждане на българския човек
- Ваше Високопреосвещенство, на какво ни учи празникът Въведение Богородично?
- Въведение Богородично е празник на чистотата, на посвещението и на живата вяра. Но той е и празник на семейството, защото в основата на това велико събитие стои благочестивият дом на светите праведни богоотци Йоаким и Анна.
Те не просто измолили от Бога рожба. Те осъзнали, че детето е дар Божий, който трябва да бъде възпитан в любов към своя Творец. Когато Пресветата Дева Мария навършила три години, родителите ѝ изпълнили своя обет и я въвели в Йерусалимския храм, за да посвети живота си на Бога.
Тук се съдържа един изключително важен урок за съвременните родители: детето не е наша собственост, а безценен дар, поверен ни от Бога. Нашата задача не е просто да го отгледаме, да го нахраним, да го облечем и да му осигурим образование. Нашето призвание е да помогнем на неговата душа да израсне в добродетел, истина и любов.
Възкачването на малката Мария по храмовите стъпала е прекрасен образ на духовното възрастване. Човек се издига към Бога не чрез гордост и себелюбие, а чрез смирение, послушание, молитва и чистота на сърцето.
Днес, когато толкова много семейства са обременени от житейски грижи, този празник ни напомня, че най-голямото богатство, което можем да оставим на децата си, не е само материалното наследство, а живата вяра.
Защото домът, в който има молитва, прошка и любов, сам се превръща в малък храм Божий.
- Кое е най-голямото изпитание пред българското семейство?
- Струва ми се, че най-голямото изпитание пред съвременното семейство не е единствено материалната несигурност, нито дори трудностите на нашето време. Най-дълбокото изпитание е постепенното отслабване на духовната връзка между хората.
Живеем във време, в което технически сме свързани с целия свят, но понякога сме станали чужди на най-близките си. Имаме средства за общуване, но все по-малко разговаряме. Имаме удобства, но невинаги имаме мир. Имаме възможности, но често губим посоката.
Семейството не се разрушава изведнъж. То започва да отслабва тогава, когато съпрузите престанат да се изслушват, когато любовта бъде заменена от претенции, когато родителите престанат да бъдат пример, а децата останат без духовна опора.
В основата на тази криза стои отдалечаването на човека от Бога. Защото, когато забравим Бога, постепенно забравяме и истинския смисъл на любовта.
Свещеният апостол Павел ни учи: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда“ (1 Кор. 13:4). Тази любов не е просто чувство. Тя е жертва, отговорност и ежедневно усилие да поставиш благото на другия пред собственото си удобство.
Не бива обаче да осъждаме семействата, които преминават през тежки изпитания. Особено онези родители, които сами отглеждат децата си и с голяма саможертва изпълняват своя дълг. Те заслужават не укор, а подкрепа, разбиране и братска любов.
Нашата задача като Църква е да бъдем близо до тях.
Вярвам, че възраждането на българското семейство започва с възраждането на духовния живот в българския дом. Ако върнем молитвата, взаимното уважение и прошката, ще върнем и надеждата.
- Как ще бъде отбелязан празникът в Сливенска епархия и какви са инициативите в подкрепа на семейството?
- За нас Въведение Богородично не е просто дата в църковния календар. Това е възможност отново да насочим вниманието на обществото към святостта на семейството, към отговорността на родителите и към духовното възпитание на младото поколение.
Празникът се отбелязва преди всичко чрез светата богослужба, защото именно в храма християнското семейство намира своята най-дълбока духовна опора. Особено важно е родителите да пристъпват към храма заедно с децата си, да участват в молитвата на Църквата и да им показват с личния си пример красотата на православната вяра.
За Сливенска митрополия подкрепата за семейството трябва да бъде постоянна пастирска грижа, а не само празнична инициатива. Това означава духовно наставничество, работа с деца и младежи, насърчаване на православното образование, подкрепа за нуждаещите се и сътрудничество с училища, учители и родители.
Особено държа на живата връзка между енорийския храм, училището и семейството. Когато тези три средища на духовно и нравствено възпитание действат в съгласие, децата получават здрава основа за своя живот.
Нашият стремеж е младите хора да почувстват, че Църквата не е далечна институция, а техен духовен дом, в който са обичани, разбирани и подкрепяни.
Защото бъдещето на Сливенска епархия, както и бъдещето на България, преминава през сърцата на нашите деца.
За празника всяка година Митрополията организира празничен концерт с учаснието на деца.
- Може ли едно семейство да бъде истински християнско, ако членовете му не ходят на църква, но се обичат и си помагат?
- Това е много важен въпрос, защото ни насочва към същността на християнския живот.
Преди всичко трябва да кажем, че любовта, милосърдието, взаимната помощ и уважението са истински добродетели. Когато хората се грижат един за друг, когато си прощават и се подкрепят, те свидетелстват за онова добро, което Бог е вложил в човешкото сърце.
Но християнството не е само нравствена система. То е живо общение с Господа Иисуса Христа.
Да бъдеш християнин означава не просто да вършиш добри дела, а да се стремиш към единение с Бога, да участваш в благодатния живот на Църквата, да се молиш, да се каеш и да пристъпваш към светите Тайнства.
Не можем да противопоставяме любовта към ближния на любовта към Бога. Самият Спасител ни е дал двете най-големи заповеди – да възлюбим Господа, нашия Бог, и ближния си като себе си.
Затова бих казал: едно семейство, в което има искрена любов и доброта, вече притежава благодатна почва, върху която може да израсне истински християнски живот. Но пълнотата на този живот се открива в Христа и Неговата Църква.
Не бива да измерваме чуждата вяра само по външните прояви, нито да се поставяме в ролята на съдници. Господ познава човешкото сърце.
Същевременно трябва да помним, че храмът не е място само за хора, които смятат себе си за праведни. Той е духовна лечебница за всички нас.
Любовта в дома е благословение. А когато тази любов се съедини с молитвата и светотайнствения живот, семейството придобива още по-дълбока духовна сила.
- Какво означава днес да бъдеш добър съпруг, добра съпруга и добър родител?
- Да бъдеш добър съпруг, добра съпруга или добър родител означава преди всичко да умееш да обичаш не само на думи, но и с дела.
Съвременният свят често представя любовта като средство за лично удовлетворение. Християнството ни учи на нещо много по-високо: любовта е готовност да се отдадеш на другия, да споделиш неговите радости и скърби, да останеш верен и в трудните моменти.
В Посланието до ефесяни свети апостол Павел призовава съпрузите към любов по образеца на Христовата любов към Църквата. Това е любов жертвена, вярна и свободна от егоизъм.
Добрият съпруг не е този, който господства, а този, който носи отговорност с любов. Добрата съпруга не е просто изпълнител на задължения, а равнодостойна спътница в общия път към спасението. Двамата са призвани да бъдат едно в любовта, без да губят личното си достойнство.
А добрият родител е преди всичко добър пример.
Не можем да учим децата си на честност, ако самите ние лъжем. Не можем да ги възпитаваме в уважение, ако се унижаваме взаимно. Не можем да очакваме от тях молитва, ако никога не ни виждат да се молим.
Детето запомня не толкова нашите наставления, колкото начина, по който живеем.
Затова бих казал, че в днешния свят най-голямата родителска добродетел е присъствието – да бъдеш до детето си не само физически, но и духовно.
Понякога един искрен разговор, една обща молитва или една прегръдка струват повече от най-скъпия подарък.
- Как Църквата може да обясни на младите хора, че бракът не е ограничение на свободата?
- Преди всичко трябва да помогнем на младите хора да разберат какво е истинската свобода.
Днес свободата често се разбира като отсъствие на всякакви задължения – да правиш каквото пожелаеш, без да носиш отговорност пред никого. Но подобно разбиране нерядко води не към щастие, а към самота.
Християнската свобода е свободата да избираш доброто, да обичаш, да бъдеш верен и да носиш отговорност.
Бракът не е затвор за човешката личност. Той е пространство, в което двама души свободно избират да изграждат общ живот, да споделят своите радости и страдания и да се подкрепят по пътя към Бога.
В светото Тайнство Венчание Църквата благославя този съюз и призовава Божията благодат върху съпрузите.
Не бива да забравяме, че първото чудо на Господа Иисуса Христа, описано в Евангелието според свети апостол Йоан, е извършено на сватбата в Кана Галилейска. Това ни показва колко високо е достойнството на брачния съюз.
Разбира се, не всеки човек е призван към брак. Църквата познава и благославя и пътя на девството и монашеството. Но когато двама млади хора желаят да създадат семейство, ние трябва да им помогнем да осъзнаят, че истинската любов не се страхува от вярност и отговорност.
Бих казал на младите: не се страхувайте да обичате истински. Не се страхувайте да бъдете верни. Не се страхувайте да изградите дом, в който Бог да бъде желан Гост и постоянен Покровител.
Защото човек не губи свободата си, когато обича. Той открива нейния най-дълбок смисъл.
- Търсят ли помощ семейства, в които има обиди, предателства и насилие, и как Църквата помага?
- Семейните страдания са едни от най-тежките човешки страдания, защото възникват там, където човек очаква да намери любов, доверие и сигурност.
Църквата е призвана да бъде духовна лечебница за наранените души. Когато едно семейство преминава през криза, пастирският ни дълг е да изслушаме хората с внимание, да им помогнем да осъзнаят своите грешки и, когато това е възможно, да намерят път към покаяние, прошка и възстановяване на доверието.
Но тук трябва да направим едно много важно разграничение.
Християнското учение за търпението и прошката никога не може да служи като оправдание за насилието.
Никой няма право да унижава, заплашва или наранява своя съпруг, съпруга или дете. Насилието е тежко нарушение на любовта и на човешкото достойнство, дадено ни от Бога.
Когато има опасност за живота, здравето или сигурността на човек, първата грижа трябва да бъде неговата защита. Наред с духовната подкрепа е необходима и помощта на компетентните институции и специалисти.
Прошката не означава примирение със злото, нито задължение пострадалият да остане в опасна среда.
Истинското покаяние предполага промяна на поведението и поемане на отговорност.
Църквата трябва да помага на хората да възстановяват мира, но никога за сметка на истината и справедливостта.
А на всички, които страдат в своя дом, бих казал: не губете надежда и не оставайте сами със своята болка. Потърсете помощ. Бог не желае човек да живее в страх и унижение.
- Духовно самотни деца ли отглеждаме, когато им осигуряваме всичко материално, но нямаме време за тях?
- За съжаление, това е една от болезнените опасности на съвременния живот.
Много родители полагат огромни усилия, за да осигурят на децата си добри материални условия. И това е разбираемо. Но понякога, в стремежа си да им дадем всичко, забравяме да им дадем най-важното – самите себе си.
Детето има нужда не само от храна, облекло, образование и удобства. То има нужда да бъде изслушано, да бъде разбрано, да усеща, че е обичано не заради успехите си, а просто защото съществува.
Особено тревожно е, когато екраните постепенно заменят живото общуване. Тогава детето може да има стотици виртуални приятели, но да няма човек, пред когото да открие сърцето си.
Духовната самота в детството често оставя дълбоки следи в зрелия живот. Човек, който не е познал истинската любов, може трудно да се научи да я дарява.
Затова призовавам родителите: разговаряйте с децата си. Интересувайте се не само от оценките им, но и от техните страхове, мечти и тревоги. Молете се заедно. Водете ги в храма. Научете ги да благодарят, да прощават и да помагат.
Спасителят казва: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене“ (Мат. 19:14).
Тези думи са отправени и към нас днес.
Ако искаме утре да имаме общество с повече човечност, трябва днес да възпитаме деца, които знаят какво означава да обичаш.
- Защо е толкова важно въвеждането на предмета „Добродетели и религии“ в българското училище?
- Защото образованието без нравствено възпитание е непълно. Можем да дадем на детето огромно количество знания, да го научим да владее чужди езици, да използва съвременните технологии и да постига високи професионални резултати. Но ако не го научим да различава доброто от злото, истината от лъжата, свободата от своеволието, ние не сме изпълнили докрай своя дълг към него.
Свети Йоан Златоуст ни учи, че възпитанието на детската душа е една от най-важните отговорности на родителите. Това разбиране трябва да присъства и в нашето училище.
Българската държавност, книжовност и култура са неразривно свързани с православното християнство. Делото на светите братя Кирил и Методий, на техните ученици, на свети Климент Охридски и свети Патриарх Евтимий свидетелства, че духовното просвещение е било в основата на историческото ни развитие.
Затова изучаването на религията не е връщане назад. То е възстановяване на една прекъсната духовна и културна приемственост.
Разбира се, необходимо е обучението да бъде осъществявано с уважение към съвестта, достойнството и убежденията на всяко семейство. Православната вяра не се налага чрез принуда. Тя се свидетелства чрез истина, любов и личен пример.
Особено важно е преподавателите да бъдат добре подготвени, а учебното съдържание да бъде съобразено с възрастта на децата и с автентичното учение на съответното вероизповедание.
Приветствам усилията за въвеждане на предмета „Добродетели и религии“ и подкрепям принципната позиция на Светия Синод за неговото място в образователната система.
Но трябва ясно да кажем: един учебен предмет сам по себе си няма да реши всички нравствени проблеми на обществото.
Ако детето учи за добродетелите в училище, но вижда безчестие, агресия и лицемерие в живота на възрастните, нашите усилия ще останат непълни.
Не е достатъчно да преподаваме добродетелите. Трябва да започнем отново да живеем според тях.
- Какво трябва да научи едно дете за семейството, любовта, отговорността и прошката, за да се превърне религията в начин на живот?
- Преди всичко детето трябва да разбере, че християнството не е сбор от правила, които трябва механично да изпълнява. То е живот в Христа.
Можем да научим едно дете на десетте Божии заповеди, на Господнята молитва, на основните събития от Свещеното Писание. Всичко това е необходимо. Но ако не му помогнем да почувства красотата на милосърдието, радостта от доброто дело и освобождаващата сила на прошката, знанието ще остане само в неговия ум, без да достигне до сърцето.
Детето трябва да научи, че любовта не е само да получаваш, а и да даваш. Че свободата върви заедно с отговорността. Че силният човек не е този, който унижава другите, а този, който умее да владее себе си.
Трябва да научи, че да поискаш прошка не е унижение, а духовно мъжество. И че да простиш не означава да оправдаеш злото, а да не позволиш на омразата да завладее сърцето ти.
Особено важно е децата да бъдат възпитавани в уважение към своите родители, учители и към възрастните хора.
Петата Божия заповед ни повелява: „Почитай баща си и майка си“ (Изх. 20:12). Но това уважение трябва да бъде взаимно. Родителите също са длъжни да уважават личността на детето, неговите чувства и неговото достойнство.
Бих желал нашите деца да израстват с убеждението, че да бъдеш добър човек не е слабост, а сила; че честността не е наивност, а достойнство; че милосърдието не е загуба, а духовно богатство.
И най-вече – че никога не са сами, защото Бог ги обича.
Тогава религията няма да бъде просто учебен предмет. Тя ще стане светлина, която ги води през целия им живот.
- Как да върнем уважението между поколенията? Загубихме ли нещо важно от традиционното българско семейство?
- Загубили сме част от онази духовна близост между поколенията, която векове наред е била една от най-големите сили на българското семейство.
В традиционния български дом бабата и дядото не са били просто възрастни хора, които живеят заедно с младите. Те са били носители на паметта, на житейската мъдрост, на молитвата и на семейното предание.
Колко много български деца са научили първата си молитва от своята баба!
Тази духовна приемственост е съхранила народа ни през столетия на изпитания.
Днес обаче виждаме тревожни явления. Възрастни хора остават самотни. Млади семейства живеят далеч от родителите си. Децата израстват в среда, в която традицията често се възприема като нещо остаряло и ненужно.
Не бива да идеализираме миналото. В него също е имало трудности, несправедливости и страдания. Но трябва да съхраним онова, което е било истински ценно – уважението, взаимопомощта, чувството за принадлежност и отговорността към рода.
Възстановяването на връзката между поколенията започва с малки, но важни дела.
Да посетим възрастните си родители. Да им се обадим. Да изслушаме техните спомени. Да научим децата си да уважават старостта, а не да я възприемат като тежест.
От друга страна, възрастните също трябва да проявяват разбиране към младите, към техните тревоги и към променения свят, в който живеят.
Уважението не се възстановява чрез заповеди, а чрез любов.
Народ, който забравя своите родители, постепенно забравя и собствените си корени.
А дърво без корени не може да съществува.
- Какъв е начинът за противодействие на опитите за подмяна на традиционните ценности в българското училище?
- Преди всичко трябва да осъзнаем, че духовното и нравственото възпитание на българските деца е въпрос от първостепенно национално значение.
Нито една държава не може да има устойчиво бъдеще, ако младите поколения изгубят връзката със своята история, култура, семейни традиции и нравствени основания.
Българското училище трябва да бъде място на просвещение, истина и свободно развитие на личността, а не поле за идеологически противопоставяния.
Разбира се, в едно демократично общество съществуват различни организации, фондации и граждански инициативи. Не бива да осъждаме хората единствено заради тяхната принадлежност или източниците им на финансиране. Но имаме пълното право и задължение да поставяме въпроса какво съдържание достига до нашите деца, кой носи отговорност за него и доколко то съответства на образователните цели и на българското законодателство.
Възпитанието на децата не бива да бъде подчинявано на непрозрачни интереси, независимо откъде произхождат те.
Нашият отговор обаче не трябва да бъде омраза, агресия или разделение. Християнството не защитава истината чрез ненавист към човека.
Свети апостол Павел ни призовава: „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте“ (1 Сол. 5:21).
Това е изключително мъдър принцип.
Необходимо е родителите да бъдат действителни участници във възпитателния процес. Учебното съдържание трябва да бъде прозрачно, научно и педагогически обосновано, а духовните и културните традиции на България да получат достойно място в образованието.
Църквата трябва да участва в този разговор спокойно, аргументирано и последователно.
Но има и нещо още по-важно.
Ако искаме да защитим християнските ценности, трябва първо да ги въплътим в собствения си живот.
Не можем да защитаваме семейството само с декларации, ако не се грижим за семействата в нужда. Не можем да говорим за любов, ако се отнасяме с омраза към несъгласните с нас. Не можем да призоваваме към истина, ако сами си служим с непроверени обвинения.
Най-силната защита на християнските ценности е християнският живот.
Именно това е нашата отговорност – да свидетелстваме за истината с вяра, разум, достойнство и любов.
- Заразителен ли е примерът на Любомир Мечев и Христина Йенсен, които стоят в основата на „Пътя до мощите на Кръстителя“?
- Убеден съм, че добрият пример има огромна сила. Особено когато зад него стоят искрена вяра, постоянство и готовност човек да посвети своите сили на дело, което надхвърля личните му интереси.
Инициативата на Любомир Мечев и Христина Йенсен е свидетелство за това как една благородна идея може да обедини хора, институции и общности около обща духовна цел.
За мен особено ценно е, че в основата на това начинание стои едно семейство.
Това показва, че християнското семейство не е затворено единствено в рамките на собствения дом. То може да бъде източник на вдъхновение, обществена активност и духовно служение.
Поклонническият маршрут „Път до мощите на свети Йоан Кръстител“ е много повече от туристическа инициатива. Той е покана към човека да излезе от забързаното си ежедневие, да се обърне към своя вътрешен свят и да потърси срещата с Бога.
На 19 юни 2026 г. в Малко Търново благословихме началото на поклонническото пътуване с молебен. А на 23 юни в Созопол беше отбелязано официалното откриване на маршрута. Това бяха вълнуващи моменти, защото видяхме как една идея се превръща в реалност.
Особено важно е, че този път свързва духовните светини на Странджа и Южното Черноморие и завършва в Созопол, където се съхраняват светите мощи на Господния Предтеча.
Свети Йоан Кръстител е проповедник на покаянието и духовното обновление. Неговият призив „Покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Мат. 3:2) звучи с особена сила и в нашето време.
Искрено се надявам примерът на това семейство да вдъхнови и други българи да създават добри дела, които обединяват, просвещават и водят хората към вярата.
Защото понякога една искрена християнска инициатива може да направи повече за духовното пробуждане на обществото от множество думи.
- Може ли българското Ел Камино да върне хората към вярата, или първо трябва да върнем вярата в българския дом?
- Не бих противопоставял тези две неща. Пътят към Бога може да започне в родния дом, но може да започне и на един поклоннически път.
Божията благодат докосва човека по различни начини.
За един това е молитвата на майката. За друг – срещата с добър свещеник. За трети – страдание, което го кара да преосмисли живота си. А за четвърти това може да бъде тишината на един манастир или дългият път към свято място.
Поклонничеството има дълбоки корени в християнската традиция. То не е просто придвижване от една географска точка до друга. То е духовно пътуване, което предполага смирение, молитва, труд и готовност за вътрешна промяна.
Когато човек върви пеша, далеч от ежедневния шум, той започва да чува по-ясно гласа на собствената си съвест.
А когато този път завършва пред светиня като мощите на свети Йоан Кръстител, поклонничеството придобива особено духовно значение.
Но трябва да бъдем внимателни. Не всяко туристическо пътуване е поклонничество. Истинският поклонник не търси само красиви гледки, снимки и впечатления. Той търси среща с Бога.
Сам Господ Иисус Христос казва: „Аз съм пътят и истината и животът“ (Йоан 14:6).
Това е същността на всяко християнско поклонничество.
Бих желал българското Камино да се превърне в път на духовно пробуждане. По него да вървят родители с децата си, млади семейства, възрастни хора, вярващи и хора, които тепърва търсят вярата.
Може би някой ще тръгне по този маршрут просто от любопитство, но ще се завърне у дома с желание да се помоли, да поиска прошка или да промени живота си.
Тогава пътят ще е изпълнил своето най-високо предназначение.
Защото не е достатъчно човек да достигне до светинята. Важно е светинята да достигне до неговото сърце.
- Имахте специална среща с министъра на туризма за развитието на поклонническия туризъм. Кои са следващите стъпки и пътища?
- Срещата с министъра на туризма д-р Илин Димитров беше важна, защото показа, че съществува разбиране за огромния духовен, културен и обществен потенциал на поклонническите маршрути в България.
Нашата страна притежава изключително богато православно наследство – древни храмове, манастири, свети мощи, чудотворни икони и места, свързани с подвига на поколения светци и духовници.
Това наследство не трябва да остава непознато нито за българите, нито за хората от други страни.
По време на срещата обсъдихме възможностите за популяризиране и устойчиво развитие на „Камино България – Пътят до мощите на свети Йоан Кръстител“, включително по-доброто обозначаване на маршрута, създаването на подходящи условия за поклонниците и сътрудничеството между Църквата, държавата и местните власти.
Това е правилната посока.
Но за мен е особено важно да подчертая, че поклонническият туризъм не трябва да се превръща единствено в икономическа дейност.
Храмът не е музей, а дом Божий. Манастирът не е просто туристическа забележителност, а място на молитва и духовен подвиг. Светите мощи не са експонати, а светини, към които пристъпваме с благоговение.
Затова развитието на поклонническите маршрути трябва да става с участието и благословението на Църквата, при съхраняване на техния духовен характер.
Вярвам, че следващите усилия трябва да бъдат насочени към утвърждаването на вече създадения маршрут, неговото по-широко международно представяне и проучването на възможности за свързване на други значими православни светини в страната.
Особено голям потенциал притежава Странджа със своите древни християнски традиции, както и цялата територия на Сливенска епархия, където се намират множество храмове, манастири и свети места.
Моята надежда е България постепенно да изгради разпознаваема мрежа от православни поклоннически пътища, които да съчетават духовното просвещение, опазването на културното наследство и живото участие в църковния живот.
Защото нашата страна има какво да покаже на света не само със своята природа и история, но и със своята святост.
- Кои духовни чудеса на България трябва да получат по-голямо признание от държавата и обществото?
- България е благословена земя. И когато говорим за чудесата на България, не бива да мислим единствено за археологически находки, архитектурни паметници или природни забележителности.
Най-големите чудеса на нашата родина са свързани с нейната духовна история, с вярата на нашите предци и с подвига на онези свети личности, които са съхранили православието през вековете.
Едно от най-великите чудеса е самото духовно оцеляване на българския народ.
През вековете сме преминали през войни, робство, разорения, преследвания и тежки исторически изпитания. Но въпреки всичко сме съхранили своята вяра, език, писменост и национално самосъзнание.
Това не би било възможно без делото на Българската православна църква.
Ние трябва с особена благодарност да помним светите братя Кирил и Методий и техните ученици, свети Климент Охридски, свети Наум, свети Патриарх Евтимий, преподобни Йоан Рилски и множеството знайни и незнайни духовни подвижници.
Рилският манастир, Бачковската света обител, Троянският манастир, древните църкви на Несебър, духовните средища на Търново, Преслав и Охрид са не просто паметници на миналото. Те са свидетелства за една жива духовна цивилизация.
Но като Сливенски митрополит не мога да не обърна особено внимание на светините в пределите на поверената ми епархия.
Созопол, древната Аполония, е място с изключително значение за християнската история на нашите земи. Откриването през 2010 г. на мощите, почитани като принадлежащи на свети Йоан Предтеча и Кръстител Господен, на остров Свети Иван, е събитие с огромно духовно и историческо значение.
Тази светиня заслужава много по-широко признание и достойно представяне пред православния свят.
Не по-малко внимание заслужават древните християнски средища в Странджа, храмовете и манастирите на Сливенска епархия, както и местата, в които поколения българи са съхранявали вярата си въпреки превратностите на историята.
Държавата има своята важна отговорност да подпомага опазването, реставрацията и достъпността на това наследство.
Но нека не забравяме, че духовните светини не могат да бъдат съхранени само със средства и административни решения.
Те трябва да бъдат съхранени и в сърцата на хората.
Каква полза ще имаме, ако възстановим великолепно един храм, но той остане без молитва? Каква полза ще имаме, ако покажем на света нашите манастири, но собствените ни деца не знаят защо са били изградени?
Ето защо подкрепям инициативите, които насочват общественото внимание към духовните чудеса на България, включително кампанията „Чудесата на България“.
Но бих искал да завърша с една мисъл, която за мен е особено важна.
Най-голямото чудо, от което България се нуждае днес, е духовното възраждане на българския човек.
Да се върне молитвата в дома. Да се върне уважението между родители и деца. Да се върне доверието между хората. Да се върне чувството за дълг, чест и отговорност.
Да престанем да се разделяме и да започнем отново да се обединяваме около онова, което е истински ценно.
Защото светините на България не принадлежат само на миналото. Те са завет към настоящето и отговорност пред бъдещето.
И ако успеем да предадем на следващите поколения не само нашите храмове, но и нашата вяра, не само нашата история, но и нашите добродетели, тогава ще сме изпълнили своя дълг към Бога, към Църквата и към отечеството.
Нека в навечерието на светлия празник Въведение Богородично отправим молитва към Света Богородица да закриля българските семейства, да укрепява съпрузите в любов и вярност, да пази децата ни от злото и да дарява нашия народ с мир, единство и духовно възраждане.
Защото силна България се гради със силни семейства, а силното християнско семейство се изгражда върху вярата, надеждата и любовта.





















