В бистро под чинарите на площад „Форум“ пие кафе мадам Жину, Жълтата къща остана само в картината на Лудия холандец
Арл е красив старинен град на река Рона, в който историята е на всяка крачка.
Амфитеатърът е умалено копие на Колизеума.
Античният театър, който все още е действащ, е поръчан от Октавиан Август.
През XII век тук получава кралската корона Фредерик Барбароса. Обелискът от червен малоазийски гранит на Площада на Републиката напомня за славни победи. На сградата на кметството от XVII век е изобразено слънце, символ на Луи XIV.
Но солта и пиперът, които придават вкус на Арл, са следите, оставени от Винсент ван Гог.
Синът на пастор, избягал от Ниската земя и дошъл във Франция да учи живопис от най-добрите, е очарован не толкова от архитектурата на този стар град, колкото от ярките му цветове и лицата на хората. На брат си Тео пише: „Предпочитам да рисувам човешки очи вместо катедрали, защото в човешките очи се крие нещо, което го няма и в най-величествената катедрала.“
Нито Арл, нито Сен Реми, където се развиват драматичните събития от последната година живот на художника, притежават негови оригинални творби. Това, което предлагат, е маршрут „По стъпките на Винсент“. Пътят е маркиран с малки месингови плочки „Винсент“, репродукции на картините му са поставени на местата, които е претворявал на платното.
Тръгвам по стъпките на художника, търсейки отговор на въпроса: заслужавал ли Арл да бъде избран от гениалния Ван Гог за убежище?
Картините му са живи в местата и хората на града.
Тълпите от туристи пред амфитеатъра са екзалтирани също като зрителите на коридата от картината „Арена“. Тук и до днес се организират „игри с бикове“. Но за разлика от испанските, във френските бикът не се убива. Дава му се шанс да продължи да се бие, най-известните са като рок звезди, фенове ги следват на всеки турнир.
На площад „Форум“ в кокетно бистро под сянката на вековните чинари пие своето кафе Арлезианката. Поостаряла и поовехтяла, но все така властна като мадам Жину от картините на холандеца.
Терасата на нощното кафене е загубила блясъка си, от нея са останали само жълтите стени и надпис „Ван Гог“.
Но през очите на Винсент можеш да видиш белите маси и клиентите, обгърнати от жълтата светлина на газени лампи, сервитьорът, приемащ поръчки, последните минувачи и огромните звезди с бял ореол на нощното небе.
Жълтата къща на площад „Ламартин“, от която започва историята на Винсент в Арл, е разрушена от бомба през Втората световна война и вече съществува само на картината му.
Ван Гог пристига в Града на Рона през февруари 1888 г., за да търси мистичната светлина на Прованс, за която всички говорят.
На Тео пише: „Наех дясното крило на тази жълта къща. Бих искал да го превърна в убежище за художници, които обичат слънцето и цветовете. Може би нашият приятел Гоген ще пожелае да дойде на юг… Ще се помъчим да основем едно ателие на „ренесанса“, а не на декаданса…“
Тео поема пътните разноски на Гоген, който вече е известен художник, а Винсент ремонтира стаите и закачва по стените картини от серията „Слънчогледи“, станали повод за запознанството им по времето, когато са били изложени в парижки ресторант.
В началото съжителството с Коке, както наричат Гоген, е идилично - двамата говорят денонощно за изкуство, рисуват картини на едни и същи места, като например алеята с каменните саркофази в некропола „Лез Алискам“ (Елисейски полета).
Постепенно обаче споровете, започнали като творчески, прерастват в бурни кавги, а картините по общи сюжети са повод за съперничество.
Пол, който в крайна сметка намира умиротворение при таитянските девойчета, е с чепат и властен характер. Крехката психика на Винсент не издържа, депресията го спохожда все по-често. В портретите, които всеки рисува на другия, ясно прозират отношенията им: картината на холандеца е в агресивни зелени и червени тонове, каквито използва Гоген, но лицето го няма. А когато поглежда своя портрет, Ван Гог казва: „Да, това съм аз. Но луд…“.
Ето как описва престоя си в Жълтата къща французинът: „Още от самото начало се натъкнах навсякъде и във всичко на едно безредие, което ме ужаси“. Разказвайки за техния общ бит Пол споменава една супа, сготвена от Винсент: „Не зная как я беше забъркал, навярно като боите на картините си“.
И още един откъс от спомените му, описани в „Преди и След“ през 1903 г.: „Минаха няколко седмици, докато долових напълно суровата мощ на Арл и неговата околност. Въпреки това работехме мъжки, особено Винсент. Между нас двамата – единият вулкан, другият също кипящ, но вътрешно, се готвеше нещо като сражение.“
Винсент започва ежедневно да търси утеха при „зелената фея“ - абсента.
Артистите по онова време наричат тази много модерна 75-градусова напитка „муза“, защото отваряла „третото око“ и изтръгвала неподозирани откровения от дълбините на душата. Но и „зеленооко чудовище“, тъй като под нейно влияние вършели ужасяващи неща. В крайна сметка абсентът е забранен на превала между XIX и XX век - първо в САЩ и Франция, а после и в други страни. Сега в Арл можеш да си купиш абсент в малка бутилчица под формата на сувенир или да опиташ няколко грама от капкомер в бутикови спиртоварни.
В навечерието на Коледа, след тежък скандал с Гоген, който затръшва вратата и казва, че си заминава, „зелената фея“ прошепва на Винсент да си отреже ухото.
Успява да клъцне само меката част, слага парчето в носна кърпа и тръгва да търси приятеля си в публичния дом. Но среща проститутката Рашел, на която връчва своя подарък. Рашел припада.
Защо го е направил?
Една от версиите е, че искал да даде отрязаното ухо на Гоген в знак на помирение, както се прави на корида - след битка матадорът-победител получава ухото на победения бик. Други смятат, че Гоген, който бил сръчен с ножа, го е наранил по време на поредния скандал - двамата често се дуелирали, при това с голяма ярост. Трети предполагат, че провокацията идва от новината за женитбата на най-близкия му човек - Тео, която силно разклатила психическото състояние на по-големия брат. В последните години някои психиатри лансират хипотеза, че Винсент е страдал от синдрома на Мениер и в желанието си да спре постоянния звън, който чувал, отрязал ухото си.
След тази кървава Коледа Пол си тръгва, по-късно с Винсент разменят писма, но повече не се виждат.
Вдъхновението на Ван Гог не секва заради отрязаното ухо. По време на лечението му се раждат шедьоврите „Автопортрет с превръзка“ и „Градината на болницата в Арл“, която и днес е все така прекрасна.
Винсент продължава да получава пристъпи с припадъци и загуба на памет. Във враждебния свят, който го заобикаля, негов ангел-хранител е пощальонът Жозеф Рулен. Двамата първо са приятели по чашка, след това Рулен се грижи за него, приема го в дома си и позира неведнъж в синята си пощенска униформа със златни копчета и шапката с гордия надпис Postes.
Но Арл не харесва Винсент.
Местните буржоа го смятат за грозен, неучтив, недружелюбен и болен човек, наричат го „червенокосия луд“ и са на мнение, че не е способен да живее на свобода. 80 граждани подписват петиция до кмета, с която искат Ван Гог да бъде интерниран или да бъде въдворен в приют за душевно болни.
Той си тръгва.
Така приключва мечтата на художника да намери съмишленици в Арл, с които да създаде Общество на художниците от Юга. За времето, което прекарва тук, рисува повече от 200 картини – пейзажи и портрети. Шедьоври, които правят наистина значим и забележителен този провансалски град.
Автор: Даниела Денева
Снимки: Даниела Денева
ВИЖ ОЩЕ: Истории от Прованс: Замъкът на болката
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
