Планината говори, хората разказват за “жива вода”, която тече само за праведните, и за “светъл камък”, който светва като пламък
В подножието на Витоша край пернишкото село Боснек се намира пещерата „Духлата“. Тя е подземен свят с проучена дължина от над 18 километра и денивелация приблизително 53 метра, развита на няколко нива и защитена с ограничен достъп от 1962 г. насам. Десетилетия наред бе смятана за най-дългата у нас, а днес е вторият по дължина карстов лабиринт. „Духлата“ е емблема на Боснешкия карст и на невидимата страна на Витоша, която макар и надвесена на София има и свои красоти, непознати за масовия българин.
Входът, който „диша“
Входът на „Духлата“ е ниска варовикова арка, притисната от букова гора на около 1000 метра надморска височина. За невнимателното око тя е просто сенчеста пролука над Боснек. За всеки, който се приближи, е първа среща с най-неочаквания „глас“ на планината. Това е хладен, пулсиращ повей, който идва от тъмнината на галериите. Този ефект не е поезия, а физика. Подземните обеми реагират на разликите в налягането между външния въздух и затворените пространства, на сезонните амплитуди на температурата и на движението на водата в ниските нива. Когато вън е студено и тежко, въздухът се дръпва навътре; когато е топло и леко, той се изтласква навън. Така входът „диша“ сякаш самата планина има ритъм.
Около него природата също подсказва за карстовата дълбочина. В района извори се раждат и умират според сезона, струи се губят и се появяват на друго място, а шумът на подземна вода често звучи от невидими пукнатини. Точно тук местните предания са най-мистериозни. Хората разказват за „жива вода“, която тече само за праведните, и за „светъл камък“, който светва като пламък, но се показва само на избрани. Науката дава обяснения на тези феномени. Става дума за акустика, налягане, кристали… Но обяснението не отнема усещането за граница между два свята.
Входът е заключен с решетка, достъпът е контролирано разрешителен и това не е формалност, а необходимост. Там започва лабиринт, който не прощава импровизации. Първите систематични проучвания са от средата на ХХ век, предшествани от сведения още в края на XIX-ти. Днес простият отвор е портал към подземна мрежа, чиито мащаби продължават да изненадват дори хората, прекарали години под земята.
Галерии, етажи, реки
„Духлата“ е многоетажна карстова система, развита на шест-седем нива, с днешна проучена дължина около 18 200 метра. Това, което я прави легенда сред спелеолозите, не е вертикалният спад, който е приблизително 53 метра, а хоризонталната сложност. Тя е като преплетена паяжина от сухи и водни галерии, теснини, прагове, комини и обемни зали, където звукът се усилва като в орган.
По традиция отделните участъци получават имена, които запечатват първото впечатление. Една е „Катедралата“ заради високия свод и монументалния обем. Друга е „Снежната зала“ заради млечнобелите синтрови покривки. Има я и „Залата на водопадите“, където стъпалата на скалата и приливите на подземния поток поемат ролята на зрелищна сценография. Най-ниските нива са активни. Там текат подземни води, които в края на системата се събират в по-голям колектор, известен сред изследователите като „Голямата река“, и излизат на повърхността чрез мощни карстови извори в района на Боснек.
По пътя си потокът оформя прагове, езерца и сифони. Това са коридори, напълно запълнени с вода, които изискват специализирано спелеоложко гмуркане. Над тях се разполагат сухи галерии, висящи като тераси от различни геоложки етапи. Между нивата тесни вертикални комини свързват етажите в труднопроходима мрежа. Такава архитектура е изваяна в огромни времеви мащаби. Когато базисът на ерозия се понижава и водата се отдръпва, старите коридори се изсушават и остават като архив. Когато дебитът и посоките се променят, нови нива се отварят, а пещерата „расте“ на пластове.
Историята на проучването, от първите карти на столични клубове през 50-те и 60-те години до съвременните експедиции, повтаря същия ритъм: бавни метри, после пробив и нова серия от ходове, сезон на вода и откази, после сезон на достъп и бързи измервания. Десетилетия наред „Духлата“ оглавяваше списъка на най-дългите български пещери. Днес тя е на второ място, изпреварена от „Колкина дупка“, но статутът й на най-сложен витошки лабиринт не е променен. В картините на спелеолозите това е пещера, където дори най-опитният носи в джоба си батерии, резервно осветление, въжета, карта, въжени стълбички, сух чувал… защото лабиринтът приема само внимателните и дисциплинираните.
Геология, микроклимат и живот в мрака
Карстът на „Духлата“ е изграден главно от варовици от триаса. Те са пропукани и порести карбонатни скали, които позволяват на водата да прониква дълбоко, да разтваря калцита и да отнема микроскопично количество минерал при всяка капка. Повърхностната вода, наситена с въглероден диоксид, понижава своята киселинност, превръща се в естествен химичен агент и в огромни времеви мащаби отваря пукнатини, които постепенно стават коридори.
Там където капенето е постоянно и бавно се изграждат синтровите форми. Те са сталактити, които висят като каменни тръби от сводовете, сталагмити, които израстват от пода като вкаменени свещи, и сталактони, където двата растежа се срещат и се превръщат в каменни колони. На места се появяват тънки синтрови завеси, а по стените има кристални корички и минерални налепи с различни оттенъци според примесите в скалата.
Вътрешният микроклимат е стабилен. Температурата е около 8 градуса целогодишно, а влажността е близка до наситена. Тази постоянност е благословия за геологията и предизвикателство за биологията. Животът тук е бавен, икономичен и специализиран. Пещерата приютява колонии от прилепи, подковоноси, нощници и дългокрили, които използват тъмнината и постоянната температура за зимуване и размножаване. Във водните локви и влажните зони се срещат ендемични безгръбначни, като слепи ракообразни, дребни бръмбари и псевдоскорпиони, приспособени към живот без светлина, с редуцирано зрение и бавен метаболизъм. Биолозите подчертават, че всяко нерегламентирано посещение има последствия. Шумът нарушава поведението на прилепите, светлината и топлината от влияят на ритмите им, а неволното настъпване унищожава невидими колонии от микроскопични обитатели.
„Духлата“ е под строг режим. Входът е заключен, посещенията се разрешават за научни цели и на подготвени екипи, а охраната и контролът са постоянни. Витоша е най-старият природен парк на Балканите и неговото опазване включва не само видимите панорами и пътеки, но и тази невидима инфраструктура от камък и вода, която храни извори, поддържа влажни екосистеми и по невидим начин участва в кръговрата на планината.
Легенди, памет и място в културата на Витоша
Когато фактите са подредени - дължина малко над 18 километра, многоетажна структура, изворни връзки с карстовите потоци при Боснек, ограничения за достъп и др., остава мястото на преданията, които не отстъпват лесно. В района отдавна се говори за подземни ходове, които стигат до Рила, за „жива вода“, която лекува, за „светъл камък“, който гори като въглен и се показва само пред чистото сърце. Тези истории са обяснение на непознатото чрез езика на чудото, но и прозорец към реални феномени.
В хрониките за проучванията има и по-нови легенди. Те са разкази за огромни непознати зали, достигнати в години с ниска вода, и за сифони, които чакат да бъдат превзети от смелостта на спелеолозите. Историческите бележки добавят още пластове. За първи път пещерата е отбелязана от изследователи в края на XIX век, а систематичното й картиране започва в средата на ХХ-ти. Днес контролът върху достъпа е част от опазването на целия Боснешки карст.
По „Алеята на Боснешкия карст“ хората срещат видимите знаци на невидимата система. Това са извори, долове, варовикови венци, но самият лабиринт остава заключен за масовия турист. И така и трябва, защото „Духлата“ е учебник по геология и биология. Тя е и нравствен урок, че не всяко място трябва да бъде превърнато в атракция, че знанието понякога означава да оставиш тишината на мира и че най-добрата гледка към планината е тази, която не виждаш, но уважаваш.
В епоха, в която много природни кътчета плащат цената на масовия туризъм и наплива на хора от близо и далеч, „Духлата“ е напомняне, че опазването не е забрана без причина, а сплав между любопитството и дълга. И докато над Витоша туристите вървят към Черни връх и Златните мостове, под краката им остава друг тих свят. Той е дишащ, тъмен и красив, и очаква следващото поколение изследователи да го опише внимателно, без да го погуби.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
