В сърцето на Балкана, през пролетта на 1876 г. двеста български четници превръщат манастирските стени в крепост и удържат цели девет дни срещу многократно по-многобройна османска войска. Това е най-дългото сражение на въстанието - и едно от онези, чието ехо стига далеч отвъд пределите на поробената страна.
Пътят към манастира
С пристигането на „Кървавото писмо” в Горна Оряховица започва усилена работа по избухване на въстание и в този район. Подготовката не минава без препятствия, причинени от предателства – османската власт се мобилизира и започва да арестува отделни дейци, възползвайки се от факта, че е сравнително добре осведомена за цялото дело в региона.
Вследствие на действията на врага, председателят на горнооряховския комитет Панов изпраща пратеник до Стефан Стамболов (апостол на Търновско), за да го извести за тревожната активизация на властта. Апостолът заповядва местните дейци да се съберат и да обявят въстанието.
Първото събрание в дома на баба Пантелеица се оказва неуспешно заради предателство – къщата е блокирана от заптиетата, но след кратка престрелка българските юнаци се измъкват. В следващите няколко дни те са заловени и така властта блокира центъра на региона Горна Оряховица. Незасегнати от предателството остават селата около Мусина, Габрово и Севлиево и именно там е надеждата за спасение на околието.
Поп Харитон Халачев определя датата и сборния пункт – 28 април в село Мусина.
Над 100 души тръгват от Бяла черква (тогава село Горни Турчета) с техния любим учител Киро Занев, наричан от всички Бачо Киро. На определеното място те се срещат с дружините от Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград, Ветренци и бройката им нараства до почти 200 души. Избрано е ръководство на четата в състав: войвода поп Харитон, военен командир Петър Н. Пармаков, знаменосец – Димитър Ат. Русчуклийчето, съветници – Бачо Киро Петров, Тодор Лефтеров, учител в Михалци и др.
Четниците – семейни и грамотни хора, които имат какво да губят
По-голяма част от четниците са семейни и грамотни хора – знаят какво правят и имат какво да губят. Въпреки тежките условия, те тръгват, защото „нали е за свобода българска, юнакът трябва всичко да търпи“ (из спомени на Бачо Киро). Една от първите им грешки е, че обзети от емоция, четниците се придвижват твърде бавно и нехайно. Още на 29 април османската власт изпраща срещу тях войска и башибозук от Търново и Дряново, за да ги обградят.
Привечер на 29 април въстаниците пристигат в Дряновския манастир. По това време той вече си е спечелил славата на средище на бунтовни дейци – на 3 май 1871 година Васил Левски и Матей Преображенски основават там революционен комитет, а при подготовката на Априлското въстание в обителта са складирани големи количества храна и оръжия. По план четата водена от поп Харитон е трябвало само да се отбие през манастира и да продължи по пътеката към Габрово, за да се обедини с дружината на Цанко Дюстабанов. В това време обаче юнаците изненадващо са обградени от врага и бързо заемат защитна позиция, укривайки сезад манастирските стени.
Избран е и човек, който да отиде до Дряново и да доведе тамошните въстаници, но ситуацията в града не е много по-различна – той е обкръжен от войска и башибозуци, което на практика не позволява на местните дейци да помогнат на съратниците си в манастира. По заповед на Фазлъ паша в града са обесени двама от заловените въстаници, което допълнително сплашва населението.
Капанът
Уредникът в Историческия музей – Дряново, Дянко Колев, разказва:
„Обединената чета пристига в близост до Дряновския манастир едва на 29 април към 2 часа след обяд, като идеята е от тук само да се вземат определени муниции и боеприпаси, хранителни запаси и да се продължи директно към Балкана. Но през това време… турските власти реагират много бързо и фактически успяват да проследят пътя на четата и да образуват един чувал, в която тя да попадне или да бъде оградена.“
Манастирът се превръща в единственото възможно убежище - и в крепост, която трябва да бъде удържана на всяка цена.
Девет дни огън и тактика
Под ръководството на поп Харитон, Бачо Киро и военния комендант Петър Пармаков четниците решават да останат и да се бият. Това решение определя съдбата им.
Пармаков, единственият с военно образование, разпределя защитниците по пунктове, укрепва позиции, организира огъня. Дянко Колев подчертава неговата роля:
„Тук може би заслугите са главно на военния комендант Петър Пармаков… много добре е разставал всички въстаници по отделните пунктове, откъдето са били атакувани непрекъснато през тия 8–9 дни.“
Сражението е неравно. В края на обсадата четниците са обкръжени от близо 10 000 противници.
„В края на 9-дневната борба де факто те са оградени от двойно повече, от близо 10 000 противници, което означава съотношение 1 към 50…“, казва Колев.
И въпреки това те издържат. Девет дни. Девет нощи. Под артилерийски огън, сред рушащи се стени, с оскъдни припаси и непрекъснати атаки.
Цената на героизма
Когато битката приключва, манастирът е почти в руини. Камбанарията е разрушена, сградите — опожарени, църквата — пробита от снаряди. Загубите са ужасяващи.
„150 четници загиват, оцеляват само 47. Манастирът също е почти напълно разрушен. Огънят и артилерията унищожават сгради, църкви и имущество, но ехото от тази битка е много силно.“
Това е цената на деветдневната съпротива — но и причината светът да чуе за българската борба.
Политическата победа след военния разгром
Макар военният изход да е трагичен, политическият ефект е огромен. Европа научава за българската саможертва. Вестниците пишат. Дипломатите говорят. Великите сили реагират.
„Може да се каже, че всъщност постига самата цел… въпреки военния си разгром, то да има политически успех чрез намеса на Великите сили, каквато само броени месеци по-късно е факт.“
Битката при Дряновския манастир става част от онзи натиск, който води до Освобождението.
Паметта, която остава
Манастирът е възстановен след Освобождението. В двора му издигат костница, в която почиват костите на загиналите. Музейната експозиция пази оръжия, документи, лични вещи — свидетелства за девет дни, които променят хода на историята.
Днес, когато човек застане пред Дряновския манастир, Балканът изглежда спокоен. Но под тази тишина живее паметта за една чета, която избра да се бие до край. За място, което бе разрушено, за да се превърне в символ. За битка, чийто глас продължава да отеква — 150 години по-късно.
Даскалът, за когото пищовът бе книга
Киро Петров Занев, както е кръщелното име на Бачо Киро, е роден в село Горни Турчета (Бяла черква), Търновско на 7 юли 1835 година. Произхожда от не особено заможно семейство – баща му, Петър Филев Занев, е селски говедар, който умира, когато малкият Киро е едва на 6 години. Това принуждава детето от малко да започне работа, за да помага на семейството. Първоначално, по примера на баща си, е говедар. Междувременно учи в селското килийно училище, а скоро след това майка му го праща да се образова в Батошевския манастир. Това нейно решение променя живота на Бачо Киро завинаги. Веднъж докоснал се до четмото и писмото той решава да посвети голяма част от живота си именно на него. След като напуска манастира той продължава да се самообразова, преди през 1852 година, едва 17 годишен да стане селски учител в няколко търновски села. Учи както и децата, така и бащите им, а от 1857 година до края на живота си учителства в родното си село.
Бачо Киро обръща сериозно внимание на образованието, което в допълнение с факта, че е местен учител му изгражда сериозен авторитет, както сред българското, така и сред турското население. За кратко време младият даскал въвежда взаимоучителната метода, таблиците за обучение и Рибния буквар. Работи за патриотичното възпитание на младите, опитва се да превърне отбелязването на празника на славянските просветители в традиция. Междувременно се включва активно и в борбата за църковна независимост на българите, което е причината на два пъти да лежи в затвора – през 1861 година и през 1864. Тази му дейност обаче завинаги го вкарва в революционните български среди, на които до края на живота си Бачо Киро ще се опитва да съдейства всячески.
През 1869 година, след като вече се е докоснал до голяма част от българските революционни умове, Бачо Киро открива първото селско читалище,наречено „Селска любов“. Сам започва да изнася редица поучителни сказки, с които цели да повдигне духа на местното население. Година по-късно създава и първият селски читалищен и учлищен театър в България, отново в родното си село Бяла черква. През следващите две години обикаля заедно с Левски из България, като лично Апостола го провъзгласява за „Главния селски учител“. Когато през 1972 година в Бяла черква пристига Ангел Кънчев – помощникът на Левски, именно Бачо Киро е избран за председател.
Цялата тази дейност на Бачо Киро, както и фактът, че бързо спечелва доверието на много важни хора в революционната организация, говорят за една решителна и трезво мислеща личност. Ето какво пише за него Филип Семидов:
„Той стои с нещо по-високо от обикновените българи с оръжие, защото тези последните, макар да съзнаваха идеала, за който се решаваха да мрат, нямаха онзи широк и висок кръгозор до висша степен към този божествен идеал, какъвто беше развит в ясния дух на Бача Кира. На глед и на говор той беше човек кротък, тих, мирен, но на дело той беше великан незаменим“
В годините до избухването на Априлското въстание Бачо Киро често пътува, най-вече до Букурещ и района, където взима участие в заседанията на БРЦК. Играе роля в подготовката на проваленото Старозагорско въстание от 1875 година, но истинският принос за освободителното дело той дава година по-късно по време на Априлската епопея.
Бачо Киро се превръща в един от главните организатори на въстанието в Търновския революционен окръг. Когато кървавото писмо пристига при ръководителят на окръга Стефан Стамболов, Бачо Киро не се колебае и за миг. Бързо организира чета в родното си село от близо 100 човека, която по-късно става част от четата на поп Харитон. Именно тези мъже участват в героичните боеве за Дряновския манастир,
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
