Промяната в правилата за бързите кредити вече не е въпрос дали е необходима, а как трябва да бъде направена така, че да постигне две цели едновременно – да защити потребителя и да запази възможността за легално и отговорно кредитиране.
Новият Закон за потребителския кредит дава възможност да се затегне контролът върху сектора, но истинският тест за него ще бъде не колко ограничения съдържа, а дали промените ще направят пазара по-прозрачен и по-сигурен.
Потребителите имат нужда от защита, но преди всичко имат нужда и от достъп до законен кредитор. Ако регулираният пазар бъде ограничен до степен, в която определени малки заеми вече не могат да се предлагат икономически, търсенето няма да изчезне. То може да се премести към нерегулирани кредитори – точно обратното на това, което една добра реформа трябва да постигне.
По-високи изисквания към тези, които отпускат кредити
По-високият минимален капитал и по-ясните изисквания към компаниите, които отпускат кредити, са необходима бариера пред фирми, които нямат достатъчен ресурс да управляват кредитния риск и да носят отговорност за клиентите си.
Това е особено важно при малките кредити. Малката сума не означава малък разход за отговорно кредитиране. Всеки заем изисква проверка на клиента, оценка на риска, проследяване и обслужване. При малките кредити тези разходи се разпределят върху по-малка главница и това прави сегмента по-труден за работа за големите и регулирани компании.
Затова по-високият праг за участие на пазара трябва да върви с ясни правила и ефективен контрол. Целта не е просто да се намали броят на кредиторите, а да се гарантира, че тези, които остават, имат необходимия ресурс и капацитет да работят отговорно.
Един кредит трябва да има една реална цена
Втората и може би най-важна промяна трябва да бъде в начина, по който се определя цената на кредита.
ГПР остава необходим инструмент за сравнение между различни предложения. При малките и краткосрочните кредити обаче той не е работещ, защото годишното преизчисляване може да даде стойности от стотици проценти, които освен да стряскатне показват реално колко пари ще трябва да върне човекът. Още по-същественият проблем е какво влиза в този процент. Ако задължителна услуга бъде представена като отделна или доброволна, тя може формално да остане извън основната цена, въпреки че без нея кредитът реално не може да бъде получен или обслужван. Така например кредит от 300 евро може да изглежда с 20 евро разходи, но реално клиентът да плати 80 евро.
Точно тук законът трябва да затвори вратичката.
Не трябва да има значение как се нарича плащането. Ако то е задължително условие за кредита, то трябва да бъде част от неговата реална цена.
Това е принципът, който може да направи регулацията работеща и да ограничи практиката една цена да се рекламира, а друга да се плаща на практика, за да може този бизнес да е работещ за легалните компании при неприложимия лимит на ГПР и потребителите да са наясно достъпно и лесно колко му е реалната вноска.
Потребителят трябва да може да смята сам
Новият проектозакон въвежда ясна граница върху оскъпяването. Тя има едно голямо предимство: превръща сложния процент в конкретна сума. При предвидените в законопроекта правила за малките кредити до три минимални работни заплати общите разходи са ограничени според срока – 20% при срок до един месец, 30% при срок от един до три месеца, а при по-дълъг срок до една година общите разходи не могат да надхвърлят размера на главницата.
При кредит от 300 евро за 30 дни това означава максимално връщане от 360 евро.
Това е съществена промяна в начина, по който потребителят разбира кредита. Той не трябва да е специалист по финансови формули, за да разбере какъв ангажимент поема.
Таванът трябва да е истински таван
Таванът трябва да отразява реалната цена на финансовия продукт, който да оставя печалба на бизнеса, за да може да съществува. Няма вакуум в сегмента на микрокредитирането. Търсене има и ще има, особено в текущата инфлация. Рискът при нисък таван е епидемията от лихвари, на която сме свидетели, да се разрасне до мащаби, които не може да предвидим до какви последствия ще доведат. Изтласкването на легалните кредитори от пазара постига само толериране на лихварите и мутренските им безнаказани похвати.
Оперирането на финансовия сектор е като всеки друг бизнес- трябва да има икономическа логика. След покриване на разходите, да има някаква печалба. Разликата между банките и финансовите институции е, че вторите оперират със собствени средства. При лихварите, става дума за нерегламентирани образования, които работят при пълно погазване на изискванията за дейността. Не е ясно с какви средства оперират, при какво оскъпяване, при какви условия, колко хора са се обърнали към тях, каква задлъжнялост генерират в страната, нито плащат данъци и т.н.
Затова е критично важно последните да не бъдат „захранвани“ с потребители, които ще останат без достъп до финансиране, ако легалните финансови институции бъдат окончателно принудени да напуснат българския пазар.
Отговорното кредитиране изисква по-добра оценка на клиента
Не е достатъчно кредитът да бъде прозрачен, ако е даден на човек, който няма реална възможност да го върне. Новите европейски правила поставят по-високи изисквания към оценката на кредитоспособността. Логиката е не само кредиторът да се предпази от неплащане, но и клиентът да бъде предпазен от заем, който не може да обслужва. Тук обаче има очевиден практически въпрос: ако държавата изисква по-задълбочена оценка, тя трябва да даде на кредиторите и необходимите инструменти за тази оценка. В момента достъпът до информация за задълженията не е достатъчен. От тази година беше спрян достъпът на финансовите институции до данните за доход на лицата. Освен преценка какви задължения има един потребител, ако кредиторът не може да провери колко реално може да си позволиш да плащаш, на практика той не може да извърши адекватна кредитна оценка. Ако целта е отговорно кредитиране, тази информационна среда трябва да бъде подобрена спешно.
Най-важното: да не се прехвърли границата към свръхрегулация
Това е и големият тест пред законодателя. По-строгата регулация е необходима. Но ако тя стане толкова рестриктивна, че легалният бизнес престане да вижда икономически смисъл в определени сегменти, потребителската нужда няма да изчезне.
Именно най-малките кредити са уязвими в това отношение. Ако (свръх)регулираните компании се оттеглят, свободното място ще бъде заето от нерегулираните кредитори, които вече превземат страната. Така законът, създаден да ограничи сивия сектор, би могъл на практика да го превърне в единствен неконтролируем фактор. Затова не трябва да се прави състезание кой ще предложи най-много забрани. Целта трябва да бъде друга: работещ закон, отговарящ на съвременните обществени отношения.
Как изглежда работещата промяна
Ако всички тези принципи се съберат, логиката на реформата изглежда сравнително ясна.
Първо – на пазара трябва да остават компании с достатъчен капитал, ресурс и контрол.
Второ – потребителят трябва да вижда реалната цена на кредита, а не неясната формула на ГПР.
Трето – всички задължителни разходи трябва да попадат в общото ограничение, независимо от наименованието им.
Четвърто – трябва да има ясна максимална граница, която потребителят може да изчисли сам още преди подписването.
Пето – кредитоспособността трябва да се оценява в пълнота, а кредиторите да имат достъп до необходимата информация.
И накрая – всички тези правила трябва да бъдат достатъчно строги, за да ограничат злоупотребите, но не толкова рестриктивни, че да извадят законния кредитен бизнес от пазара.
Защото добрата регулация не е тази, която просто намалява броя на кредиторите и работещия на светло бизнес.
Добрата регулация е тази, при която човекът, който има нужда от 300 евро, знае колко ще получи, колко ще върне и при какви условия – а държавата има достатъчно инструменти да гарантира, че написаното в договора е и това, което действително ще плати, на кого ще го плати и да не получи повече заеми отколкото може да плати.
Това е границата, която новият закон трябва да постави – не между легалния бизнес и потребителя, а между неработещия закон и сивия сектор.
