Преди почти 4 десетилетия по площадите в България всички, които чакаха идването на демокрацията след тежкия период на комунизма пееха: „45 години стигат, времето е наше“. Е днес, можем да кажем със сигурност, че времевото търпение на суверена в лицето на народа към некадърни, корумпирани и самозабравили се неможачи вече доста се е скъсило. Дотолкова, че още преди да навърши два месеца, кабинетът „Гюров“ започна да прилича не на временна стабилизираща конструкция, а на управление, което генерира кризи със скорост, с която би трябвало да ги решава.
За изминалите близо 45 дни (те се навършват този уикенд) се натрупа критична маса от събития, които разгледани поотделно могат благосклонно да се приемат като инциденти. Но взети заедно очертават системен проблем – размиване на институционалните граници, заобикаляне на парламента и силно компрометирано доверие в ключови процеси като изборите и правосъдието.
Легитимността – правен спор с политически последици
Съмненията около легитимността на премиера Андрей Гюров не са просто политически атаки, а стъпват върху конкретни казуси, свързани с изискванията за заемане на длъжността и предходните му позиции. Липсата на категорично институционално произнасяне по тези въпроси оставя „висящ“ проблем – дали правителството стъпва върху стабилна правна основа.
Дори по-зле. Становище на генералния адвокат към Съда на ЕС показа, че най-вероятно България си има абсолютно нелегитимен премиер, който води след себе си и напълно нелегитимен кабинет. И въпреки редицата предупреждения към президента Илиана Йотова, че Гюров де юре и де факто не е част от т.нар. „домова книга“ и няма право да оглави служебния кабинет, нейното решение да го назначи предпостави вече доказалия се факт, че зачитането на законовите норми няма да е част от менюто на новите властимащи.
Този дефицит на законност започна да се задълбочава много бързо и от конкретни действия на кабинета. Във външната си политика Гюров показа, че прилага законите на страната както си реши, но винаги заобикаляйки член 1 на Конституцията, който казва, че България е република с парламентарно управление. Така се стигна до подписването на двустранни ангажименти с Украйна без предварително решение на Народното събрание, което влиза в директно противоречие с установената практика външнополитическите ангажименти да минават през парламентарен контрол.
Още по-фрапиращ е казусът с оказа на кабинета да изпълни волята на парламента и да изпрати за ратификация в Народното събрание договора за присъединяване на страната ни към Съвета за мир. Акт, който по същество блокира международен ангажимент и поставя България в позиция на непредвидим партньор. Нотата от Иран допълни тази картина – дипломатически сигнал, който показа липса на координация и предизвика въпроси за начина, по който се води външната политика в рамките на служебен кабинет.
Изборният процес, който потъна в калта
Организацията на изборите традиционно е лакмус за служебната власт. В случая обаче именно тук се концентрират най-много въпроси.
Фигурата на Стоил Цицелков се оказа ключова. Служебният вицепремиер на измисления от кабинета „Гюров“ пост министър за честните избори постигна абсолютен рекорд като подаде оставка само ден след като положи клетва. Оставката му дойде след медийни публикации и информация за неговото минало, включително отнета шофьорска книжка за алкохол, забрана от ЕК да бъде наблюдател в изборния процес в други страни, както и разкрития на BIRD.bg относно неговия баща, Иван Стоилов Цицелков, като агент на Държавна сигурност с псевдоним „Роман“.
Освен обществените му „изяви“, в публичното пространство се появиха твърдения за негово влияние върху избора на машини за гласуване, включително връзки с доставчика Smartmatic. Независимо дали тези твърдения ще бъдат доказани или опровергани, самият факт, че съществуват, подкопава доверието в изборния процес.
Допълнителен проблем е липсата на прозрачност при техническите параметри на машинното гласуване – сертификация, одит, контрол върху софтуера. В контекст на вече поляризирано общество, всяка неяснота се превръща в аргумент за оспорване на резултатите.
МВР, което „арестува“ касичка за дарения за болно дете
Действията на МВР в последните седмици очертават още по-тревожна тенденция. Масови акции, насочени основно към представители на политическите опоненти, доведоха до десетки арести, но без последващи обвинителни актове или дела. Това поставя въпроса дали става дума за реална борба с изборни нарушения или за демонстративни действия с политически ефект.
Практиката е позната: шумни акции, медийно отразяване, последвано от институционална тишина. Резултатът е двоен – от една страна се създава усещане за активност, от друга – се ерозира доверието в правоприлагането. Върхът на наглостта се оказа сцена, достойна за филм на Емир Костурица, разказана от бившият вътрешен министър Калин Стоянов от парламентарната трибуна. Оказа се, че при една от акциите, служителите на МВР толкова са се старали да изпълнят депеша да всяват смут и паника сред населението, че дори „арестували“ касичка за дарения за болно дете от селски магазин.
Към това се добавят кадровите промени след случая „Петрохан“. Те не изглеждат като системна реформа, а като вътрешно пренареждане, при което ключови позиции се заемат от хора с лични или неформални връзки. Спекулациите за зависимости, включително към затворени общности и секти, само засилват усещането за непрозрачност, както и съвсем основателните съмнения, че една от основните задачи на кабинета „Гюров“, съставен почти изцяло от кадри на ПП-ДБ, е да заличи следите от съучастието на тази формация при създаването и функционирането на педофилската секта на псевдогуруто Ивайло Калушев. Секта, с която има подозрения, че е пряко и лично свързан самият служебен МВР шеф Емил Дечев.
Правосъдие под окупация
Няма как на фона на целия този хаос да не се сетим и за опитите, както на Емил Дечев, така и на правосъдния министър Андрей Янкулов да влияе върху съдебната власт излязоха извън рамките на нормалния институционален диалог. Атаките срещу Висшия съдебен съвет и главния прокурор се превърнаха в постоянен елемент от публичната комуникация.
Критичният момент настъпи със заявките, че изпълнителната власт може да предприеме действия по „изнасяне“ на Борислав Сарафов от кабинета му. Това вече не е просто политическа реторика, а сигнал за потенциално нарушение на принципа на разделение на властите. Всяко подобно действие създава прецедент. А прецедентите в правосъдието рядко остават изолирани – те се превръщат в практика.
Земеделският казус – конфликт на интереси в действие
Случаят със земеделския министър Иван Христанов добавя още един слой към кризата. Данните за негови бизнес интереси, съвпадащи със сферите на управление на министерството, пораждат класически казус за конфликт на интереси. Още по-проблематично е политическото измерение – връзките му с партия, участваща в изборите, поставят под съмнение неутралността на администрацията. В ситуация, в която държавният апарат трябва да бъде безпристрастен арбитър, подобни зависимости са недопустими.
Участието му в защита на структура, свързвана със случая „Петрохан“, допълнително усложнява картината и създава усещане за преплитане на публична власт и частни интереси.
Системният проблем
Общото между всички тези случаи не е просто тяхната скандалност, а моделът, който постепенно се очертава като начин на управление. Външнополитически решения с дългосрочен ефект се вземат без необходимия парламентарен контрол, изборният процес се развива в среда на нарастващо недоверие, а силовите институции действат по начин, който създава усещане за демонстративност, а не за правоприлагане. Успоредно с това се наблюдава засилен натиск върху съдебната власт, който разклаща принципа на разделение на властите, както и случаи на потенциален конфликт на интереси на високо управленско ниво, които остават без ясен и навременен институционален отговор. В своята съвкупност тези процеси не изглеждат като поредица от изолирани грешки, а като симптоми на управление, което все по-често функционира на границата на установените правила и подкопава доверието в самата държавност.
45 дни по-късно
За 45 дни кабинетът „Гюров“ успя да постави под въпрос ключови принципи на управлението – легитимност, прозрачност и разделение на властите. Всяка една от тези теми сама по себе си би била достатъчна за сериозен обществен дебат. Взети заедно, те оформят картина на системен дефицит на доверие.
А когато доверието се превърне в дефицит, управлението престава да бъде просто спорно. То става нестабилно. И тогава въпросът вече не е дали тези 45 дни стигат, а дали няма да се окажат прекалено много.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
