Все по-ясно е, че старият свят си отива, а заедно с него и всичко построено на стари принципи ще трябва да се трансформира
И днес някои английски университети са на върха на световните класации. Оксфорд и Кеймбридж остават символи на академичен престиж. Зад бляскавата витрина обаче се натрупва напрежение, което вече все по-трудно може да се замаскира. Британската висша образователна система все още разчита на традиции и някогашната си репутация. Проблемите се трупат един след друг. Като се започне от пропукване във финансирането, през пренареждане на студентските потоци и се стигне до все по-напрегнатия обществен климат. Заедно тези три фактора очертават една тревожна картина на системен риск.
Десетилетия наред британските университети имаха голямо преимущество над конкурентите си, съчетавайки две роли. Първата на вековна интелектуална школа, а втората на прагматична индустрия за „износ“ на образование. Модел, който им подсигуряваше забележителни успехи много дълго време. Именно този модел помогна на Великобритания да изгради икономика на знанието и да притежава голяма част от „know-how“ в света. Самият принцип на „износ“ на образователния продукт е в пълен унисон с отминаващия период на глобализма. Въпросът е, че все по-ясно за всеки е, че старият свят си отива, а заедно с него и всичко построено на стари принципи ще трябва да се трансформира. Това ясно се вижда в момента във великобританските университети, чиито дългогодишен успех ги е направил изключително зависими от азиатските и европейските пазари. Зависимост, толкова голяма, че политиките по „затваряне“ започнали от Брекзит, се превръщат в пагубни. Британският регулатор на висшето образование „Office for Students“ и парламентът вече говорят открито за финансовата (не)устойчивост. Все повече нараства броят на английските висши училища с финансови дефицити. Самият сектор е уязвим именно поради зависимостта си от таксите на международните студенти.
Първите кризисни мерки вече са на лице. Университетите на Кент и Гринуич обявиха, че ще се групират под обща шапка – London and South East – с общо управление и преформатиране в „супер-структура. Пред обществото това се представя като модернизация и увеличаване на силата и влиянието. В действителност обаче това е чисто и просто механизъм за предотвратяване на публичен срив и запазване на блясъка на марката „UK higher education“. Добре познат британски похват – фалитът да се представя като „стратегическо решение“, а държавният апарат да пази британските икономически интереси.
Първата пукнатина: финансиране, изцяло зависимо от външни пари
Системите и държавите не могат да се управляват само с лозунги. Те винаги имат своя прагматична и счетоводна основа. Формулата е проста: таксите на местните студенти и публичното финансиране не покриват амбициите на британските университети. Разликата се запълва от значително по-високите международните такси. Само магистратура в бизнес училище може да струва между 20 000 и 40 000 паунда годишно – без разходите за живот. „OfS“ го казва директно: секторът е станал зависим от приходите от международни студенти, а това го прави уязвим при всяка геополитическа промяна. Такава промяна на практика е неизбежна, имайки предвид преразпределянето на света от трите водещи сили в момента - САЩ, Русия и Китай. Самата Англия обаче също направи рязък геополитически завой към по-затворена политика чрез поредица от събития.
• Брекзит сложи край на предишния поток от студенти от ЕС – особено след промяната в размера на таксите и статута им.
• Международният поток стана по-колеблив и несигурен. Британският съвет отчита все по-намаляващо желание за нови записвания.
• Визовите режими, репутационни кризи и политически трусове вече се превръщат директно във финансов риск за университетите.
Образно казано, това е един модел на принципа „зависимост от рента“. Казано иначе, живот, базиран на приход, който е извън твоя контрол. Когато този приход се свие, това не е само удар по бюджета. Режат се програми. Замразяват се инвестиции. Увеличават се несигурни договори. Пада качеството и най-важното университетът придобива корпоративен характер, което по същество е далеч от обществената му мисия и роля. Комерсиализацията във висшето образование отдавна е факт, но тук става дума за превръщане буквално в бизнес, който се опитва да оцелява и печели без това да носи обществена и социални блага. С други думи да съществува сам за себе си.
Кризата в британската система на висше образование вече има и лица. Английският вестник „The Guardian‘ разказва за Ейми Ли – наета на хонорар преподавателка по английска литература в Лондон, която от две години живее в палатка, докато обучава студенти, без те да подозират. След скок на наемите по време на докторантурата ѝ в Royal Holloway тя стига до абсурда да избира между дом и академична кариера – и се учи „как да цепи дърва и да пали огън“, за да оцелее.
Това не е изолиран случай. Друга докторантка и преподавателка по история спи шест месеца по подовете на приятели, докато преподава за 15 паунда на час в университет от Russell Group (най-влиятелните университети в страната). Финансирането ѝ е замразено след операция. Налага ѝ се да се спаси от домашно насилие, поради което не може да си позволи депозит за жилище. Преподавател в престижния Оксфордски университет пък споделя, че се мести да живее в Дъблин, тъй като редовното пътуване от Дъблин за Оксфорд му излиза значително по-евтино от това, да наеме жилище в университетския град. А в Кеймбридж „почти половината“ от прочутите обучения в малки групи се водят от хора без адекватни договори – „gig economy“ (икономика на хонорарния труд) в сърцето на елитната академия.
Тенденциите са изключително тревожни, а изводите доста нелицеприятни. Британските университети гледат да запазят репутацията и приходите си за сметка на стабилността на хората, които градят и поддържат тази репутация. Когато преподавателят живее в палатка или спи на пода, това не е „лична драма“. Това е диагноза, показваща, че институцията престава да се грижи за собствената си производствена база – умовете. Без тях, няма нито качество, нито иновации, нито пък морален авторитет. Парадоксално, но Англия върви към модел, който добре познаваме и в България – в него стремежът към знание не води нагоре, а изтощава и обезкуражава. А, това е един бавен, но мощен процес на западане на всяко общество.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
