„Флийт стрийт“ е царството на вестникарите, там вилнее Бръснарят - демон, вдъхновил Джак Изкормвача
Автор: Даниела Денева
„Ставай и ставай отново, докато агнетата станат лъвове“.
Това не е библейска повеля, нито латинска сентенция. А надпис върху меча на Робин Лонгстрайд – бъдещия Робин Худ, от едноименния филм, режисиран от рицаря Ридли Скот с участието на Ръсел Кроу. Фразата е от фамилното мото на Лонгстрайд-баща, участник в драматичните събития, когато английските барони въстават срещу Короната за своите права и успяват да се преборят за подписването на Великата харта на свободите (Magna Carta). Това е първият акт, ограничаващ абсолютната власт на монарха, а историците виждат в него полагането на основите на съвременната демокрация. Реални герои от тази сага почиват в църквата Темпъл“ (Temple Church) в сърцето на Лондон, където се заплитат истории за доблестни рицари, дворцови интриги и конспирации.
Истории от „Флийт стрийт“
Пътят за „Темпъл“ минава по емблематичната „Флийт стрийт“, свързваща от далечни времена историческия център (Ситито) с властта в Уестминстър – парламента и абатството.
През 1500 г. тук се появява първата печатна машина – поставят я близо до църквата „Сейнт Брайд“ с кула като сватбена торта, сред чийто енориаши е и авторът на „Изгубения рай“ Джон Милтън. Два века по-късно на „Флийт стрийт“ излиза първият в света всекидневник „Daily Courant“. През XIX и XX век районът е център на „четвъртата власт“ – тук са редакциите на „Ивнинг нюз“, „Дейли Мирър“, „Сън“, „Ройтерс“.
Изданието „Сънди поуст“, базирано в Шотландия, и до днес е запазило историческия си офис на стария адрес. Съвсем близо до „Флийт стрийт“ е и Българската редакция на BBC World Service.
В онези славни за пресата времена е създаден и „Дейли Мейл“ с първи главен редактор Чарлз Дикенс. Любимата му маса е запазена в пъба на номер 145 „Старото сирене Чешир“ („Ye Olde Cheshire Cheese“), в който се отбивали и Марк Твен, Оскар Уайлд, сър Артър Конан Дойл, П. Г. Удхаус.
За трудната, но интересна и изпълнена с неочаквани обрати работа на журналистите – как се преследва важна клечка за интервю, как се намират пари за ново издание и колко е важно за тази професия е „да чуваш петела“ , с изискания си английски хумор разказва Джером К. Джером в "Истории от Флийт Стрийт".
Журналистическо творение от онова време е и романът-подлистник в жанра „ужаси за едно пени“, в който се разказва за бръснаря-садист Суини Тод - той коли клиентите си със сребърен бръснач, а практичната му съучастничка госпожа Ловет използва телата за приготвянето на месни пайове. Според градския фолклор, тази история е вдъхновявала Джак Изкормвача. По сюжета й е и филмът на Тим Бъртън „Суини Тод: Бръснарят-демон от Флийт стрийт“ с Джони Деп в главната роля и Хелена Бонъм Картър като мисис Ловет.
В края на „Флийт стрийт“, където тя преминава в улица „Странд“, се издига Кралската съдебна палата (The Royal Courts of Justice), в която се помещават Висшият и Апелативният съд на Англия и Уелс.
Внушителната сграда, напомняща на катедрала с острите си шпилове, извисяващи се арки и витражи, украсени с пазителите на Великия печат, взема живота на архитекта си Джордж Едмънт Стрийт - той издъхнал на 57 г. без да я види готова. В този паметник на викторианската готика царува Негово Величество Законът, пред който всеки е нищожен. Респекта към Темида подсилва и реквизитът на съдиите, който се продава в бутиците наоколо. По традиция от XVII век те носят копринени тоги и ръчно направени перуки с къдрици от бял конски косъм, чиято изработка може да стигне до 3000 паунда. Облеклото им внушава идеята, че съдията е „инструмент на Закона“, а не човек с лични пристрастия. През 2025 г., провокиран от тази помпозност и масовите протести в Лондон, мистериозният уличен художник Банкси рисува графит върху външната стена на Кралския съд - съдия с перука и тога, яростно удрящ с дървено чукче повален на земята протестиращ. Творбата предизвиква огромен скандал и е премахната за броени дни.
През XII - XIV век преливащата от истории „Флийт стрийт“ е територия на тамплиерите, които изкупуват земята край Темза. Днес само църквата „Темпъл“ напомня за някогашната им мощ. Храмът е на по-малко от 10 минути пеша от Кралските съдилища. След като подминете паметника на Дракона (Temple Bar Monument), бележещ границата между Уестминстър и Ситито, стигате до историческата сграда на номер 17 – „Стаята на принц Хенри“. Веднага след нея, под красива фасада от XVII век, има тесен тунел - може и да не го забележите, ако не знаете какво да търсите. Прекрачвайки входа му, се пренасяте в оазис с китни дворове и градини. Сред тях се разкрива кръглата фасада на „Темпъл“.
Стените й са назъбени като на крепост, в синхрон с живота на свещениците-воини.
Първите банкери на Европа
Орденът на кръстоносците е основан в Йерусалим през 1118 година от френския рицар Юг дьо Пейен и осем негови сподвижници, които полагат монашески обети за бедност, целомъдрие и послушание. Мисията им е да бранят пилигримите по пътя към Светите земи. Крал Балдуин II им предоставя убежище в източното крило на Двореца на Храмовия хълм - джамията Ал-Акса. Смятало се е, че на това място е бил Соломоновият храм – temple, откъдето идва името на тамплиерите и официалното наименование на Ордена: „Бедни рицари на Христа и Храма на Соломон“.
През 1127 г. Юг дьо Пейен се връща във Франция, а след него се носи мълвата, че в йерусалимските руини деветимата червенокръстци са изровили голямо съкровище. Дали това е златото от Соломоновия храм или са безценни християнски реликви – слуховете се вихрели с пълна сила.
През годините Орденът получава огромна власт в цяла Европа. Казват, че е благодарение на комбинацията между военна мощ, религиозен авторитет и предлагането на иновативни финансови услуги: поклонниците, пътуващи към Светите земи, могат да депозират пари и ценности в различни европейски храмове срещу запис на заповед, а след това да изтеглят сумата в друга страна. Така са спокойни, че няма да бъдат ограбени по пътя.
През 1129 г. Орденът получава официално одобрение от Католическата църква, папа Инокентий II го освобождава от данъци и му дава правото да се подчинява само на Църквата. Рицарите изграждат над 1500 замъка, укрепени манастири (командерии) и църкви, които им служат за военни бази и трезори. Кредитират европейските монарси и получават влияние върху държавните им дела. Знатни особи им даряват земи, имоти и пари в замяна на духовни привилегии и молитви за спасение на душите.
Лондонският Йерусалим
„Темпъл“ - резиденцията на тамплиерите в Лондон, отваря през 1163 г. е осветена на 10 февруари 1185 г. лично от Патриарха на Йерусалим Ираклий, в присъствието на крал Хенри II. Храмът, който е първата готическа сграда в Англия, е умалено копие на Божи гроб, като диаметърът на кръглия неф (17 м) е точно половината от размера на църквата в Йерусалим. Така Свещения град, който за средновековния човек е центърът на света, е пренесен в сърцето на Лондон.
След разпускането на Ордена през 1312 г. имотът е конфискуван в полза на Короната, а после е предаден на хоспиталиерите - съперници на тамплиерите, които в края на XIV век го отдават под наем на две адвокатски сдружения – „Вътрешен“ и „Среден“ Темпъл (Inner Temple и Мiddle Temple). По време на Реформацията, когато Хенри VIII разпуска религиозните ордени в Англия, земята отново става собственост на Короната. По-късно Джеймс I предоставя на адвокатските гилдии правото на собственост, но при условие да поддържат църквата в перфектно състояние за вечни времена. „Темпъл“ получава Кралски особен статут – подчинена е на монарха, а не на епископа на Лондон.
По време на Големия пожар през 1666 г. сградата оцелява по чудо – огънят, изпепелил Ситито, спира на метри заради промяна на вятъра и самоотвержената намеса на младия адвокат Ричард Бейкър, който гаси пламъците с вода и бира.
Възстановена е от големия архитект сър Кристофър Рен, чието дело е и катедралата „Сейнт Пол“. На 10 май 1941 г. германски бомби я подпалват. Отворена е отново през 1958 г. Днес е действаща англиканска църква и частен параклис на адвокатските колегии, чиито гербове - Агнецът със знамето и Пегас, са гравирани по дърворезбите.
В „Темпъл“ няма разпятия, нито икони.
Стените са от сив камък, единствено стъклописите внасят цвят в аскетичната обстановка.
Тамплиерският символ на бедност – двама рицари, яздещи един кон, е изобразен на витража и върху високия пиедестал в двора.
Странни за християнски храм са каменните маски на хора, животни и фантастични същества в основата на свода, застинали в различни гримаси - агония, ужас, гняв, сарказъм, присмех.
Те наподобавят гаргойлите, които обикновено са поставяни от външната страна на църквите, за да се излива през тях дъждовната вода и да плашат за ужасиите извън храма. Тук гротескните лица са предупреждение за последствията от греха, който е у всеки човек, коментират историците.
Заради кръглата форма акустиката в „Темпъл“ е невероятна. Днес тя превръща църквата в сцена за концерти, включително и джаз, а в миналото е била идеална възможност за предаване на тайни съобщения - прошепнати близо до каменната стена думи достигат до слушател на десетки метри разстояние без опасност да бъдат подслушани.
„Темпъл“ крие и много тайни, до които малцина са допускани.
Килията на грешниците е ниша, дълга едва 137 см и широка 76 см, в която наказаният може да е само седнал и да гледа Олтара през две цепки. През 1301 г. тук умира от глад Уолтър Бачелър, Велик прецептор на Ирландия, затворен заради бунт срещу Великия магистър на Ордена.
Под църквата са открити подземни тунели и сводове - трезори, в които крале и благородници оставяли златото си за съхранение. Каменните подове са двойни, с кухини между тях за защита срещу крадци.
Долу в криптата се провеждали тайните церемонии за посвещаване на нови рицари, станали повод за зловещи слухове и предлог за унищожаването на Ордена.
Началото на края започва с падането на Акра (1291 г.) – столицата на Йерусалимското кралство и последната голяма крепост, отвоювана от сарацините. Така мисията на рицарите на практика приключва. Богатството им ги прави мишена на затъналия в дългове Филип IV, който започва гонения с помощта на папа Климент V. На базата на признания, изтръгнати с брутални изтезания, Инквизицията ги обвинява в смъртни грехове - ерес, содомия, идолопоклонничество.
На 12 май 1310 г. 54 тамплиери са изпечени на бавен огън до манастира „Свети Антоний“ край Париж. На клада са изпратени още 15-20 рицари в други френски градове. В същата 1314 г., когато е изгорен Великият магистър Жак дьо Моле, умират папа Климент V и Филип Хубави – застига ги проклятието на тамплиера, изречено преди пламъците да го погълнат.
А в Англия се гордеят, че нито един тамплиер не е екзекутиран на тяхна територия.
През 2001 г. в тайните архиви на Ватикана е открит т.нар. „Шинонски пергамент“ - документ от 1308 г., според който Климент V тайно е оневинил червенокръстците за обвиненията в ерес. Главата на църквата обаче е твърде слаб, за да ги спаси от кладите на френския крал. Именно с неговия понтификат започва т. нар. „Авиньонски плен на папите“ (1309–1377 г.) - периодът, в който седалището на Католическата църква се премества от Рим в Авиньон (Южна Франция) и става напълно зависима от френската корона.
Ефигиите говорят
Девет каменни фигури на рицари в пълно бойно снаряжение (ефигии) почиват върху пода на „Темпъл“. Историците са категорични, че повечето от изобразените не са тамплиери, а богати благородници, дарявали огромни суми на Ордена срещу привилегията да бъдат погребани на свещена земя.
Но под каменните фигури няма ковчези или тела - реалните погребения са извършвани в криптата под църквата или в двора на храма.
Някои са изобразени с кръстосани крака, което в миналото тълкували като знак за участие в Кръстоносните походи, но сега историците смятат, че това е просто мода в английската скулптура от XIII и XIV век.
Символите върху щитовете и животните в краката на фигурите са социални и духовни символи: лъвът е хералдически знак за кралска власт, храброст, сила и войнско достойнство, драконът препраща към победата на Доброто над Злото.
Най-важната фигура е на Уилям Маршал, Първи граф на Пембрук, служил на петима крале от династията на Плантагенетите - Хенри Младия крал, баща му Хенри II, Ричард I Лъвското сърце, Джон Безземни и сина му Хенри III. Когато деветгодишното момче се качва на престола през 1216 г., Маршал става регент (Пазител на кралството). Сочен е за „най-великия рицар, живял някога“, изправил се дори срещу могъщия Саладин. Истината обаче е, че Уилям Маршал е светски мъж и политик, женен за богатата наследница със синя кръв Изабел де Клер, а не тамплиер, дал обет за бедност и безбрачие. Пребиваването си в Йерусалим доказва не с палмови клонки като другите рицари, а с копринени дрехи, с които настоява да бъде погребан. Едва на смъртния си одър през 1219 г. полага клетва за приемане в Ордена.
До него лежат синовете му - първородният Уилям Маршал-младши и третият Гилбърт Маршал.
Предполага се, че една от ефигиите е на Робърт де Рос - могъщ барон от Северна Англия, който е сред 25-те гаранти за спазването на Магна Харта. Той също се присъединява към Ордена в края на живота си.
За една от фигурите се допуска, че е на Джефри дьо Мандевил, граф на Есекс и прочут разбойник. Той е отлъчен от Католическата църква и не може да бъде погребан на свещената земя. Тамплиерите му направили оловен ковчег и го окачили на дърво в градината, докато папата отмени отлъчването. Съвременните изследователи обаче силно се съмняват в тази версия.
Крал Джон, бароните и Магна Харта
През 1215 г. лондонският „Темпъл“ се оказва мястото за най-важните преговори в държавата, а крал Джон търси там защита от разярените барони.
В кризата между Короната и благородниците Уилям Маршал и синовете му са от двете страни на барикадата. Някои историци са на мнение, че този ход е тактически: независимо кой спечели войната - кралят или бароните, титлите и земите на Маршал ще бъдат спасени.
Уилям-баща е сред малкото, на които и двете враждуващи страни имат доверие. Успява да убеди разгневените барони да не убиват краля, а да изискат от него законови реформи. Същевременно притиска Джон да седне на масата за преговори, за да не загуби трона си. Името на Уилям е записано в преамбюла на Магна Харта, неговият личен восъчен печат е положен върху документа, подписан на ливадата Рънимийд на 15 юни 1215 г.
Крал Джон нарушава обещанието си веднага след подписването. Но след смъртта му през 1216 г. регентът Уилям Маршал преиздава Магна Харта от името на непълнолетния крал Хенри III. Без този ход декларацията щеше да е само забравен лист хартия в историята.
Наследникът на Маршал - Уилям-младши, застанал на страната на бунтовните барони, след подписването на документа е избран за член на Комитета на 25-те, който има право да конфискува кралските замъци и земи, ако монархът не изпълнява обещанията си.
Но макар и могъща, фамилия е застигната от проклятието на свещеника Албин О'Молой заради отнети църковни земи в Ирландия. Петимата синове на „най-великия рицар“ умират един след друг без да оставят мъжки наследник. Титлата „Граф на Пембрук“ се връща към Короната, а десетките замъци и земи на Маршал в Англия, Уелс и Ирландия преминават в ръцете на други родове.
Светият Граал и Черната Мадона
Още една сюжетна линия се заплита в „Темпъл“ и тя води към Светия Граал.
В романа на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“ героите проф. Робърт Лангдън и Софи Ньово отиват в лондонската църква, за да разгадаят закодиран стих, който би ги отвел към най-голямата християнска светиня. Предполагат, че е скрита в един от саркофазите. Според средновековните митове, тамплиерите открили Свещената чаша под Храма на Соломон в Йерусалим, пренесли я в Европа и я скрили в замък или в някоя от своите църкви, защо не и в "Темпъл"?
Дан Браун се опира на теория, популяризирана през 80-те години на XX век в книгата „Светата кръв и Свещеният Граал“, според която Граалът не е предмет, а метафора за утробата на Мария Магдалена и нейното потомство от Иисус Христос. Тамплиерите са пазители на тази опасна тайна, която може да разруши Католическата църква, затова са преследвани.
Орденът е споделял фанатичния култ към Мария Магдалена, който изповядват в Южна Франция. В официалния им правилник, съставен с помощта на свети Бернар от Клерво, Магдалена е посочена като един от основните им небесни покровители редом с Дева Мария.
ВИЖ ОЩЕ: Истории от Прованс: Екс и шифърът на Мария Магдалена
През 1205 г. германският поет Волфрам фон Ешенбах в романа „Парсифал“ описва замъка, където е скрита реликвата и нарича пазителите й Templeisen – сурови воини-монаси, бранещи тайната с живота си.
И още нещо много любопитно. В земите, контролирани от тамплиерите във Франция, Испания и Италия, се появяват статуи на Черната Мадона – Майката Божия с Младенеца, но изваяни от тъмен камък или дърво. Такава например почитат в манастира Монсерат над Барселона. Според езотеричните теории тези статуи са зашифровани изображения на Мария Магдалена и нейното дете от Иисус Христос. Тамплиерите ги поставяли на ключови места, за да се молят на истинския си патрон дори пред очите на Инквизицията.
Според най-дълбоките дебри на конспирацията, зад Ордена на тамплиерите има друга тайна общност, която всъщност го е създала като свое военно подразделение – Братството на монасите от Сион, известни и като Розенкройцери. Мнозина вярват, че тази Задруга не само че съществува и до днес, но и дърпа конците за ключови събития в целия свят.
Извън тайните и загадките, в църквата „Темпъл“ може да се насладите на популярните концерти на орган, които се провеждат всяка сряда. Архивите сочат, че в храма е имало такъв инструмент още в началото на XIV век. Но днешният е сред най-впечатляващите в Обединеното кралство - направен през 1927 г. за балната зала на замъка Глен Танар в Абърдийншър (Шотландия), подарен на църквата от лорд Глентанар и монтиран в специално проектирано помещение през 1954 г. Дори Кралица Елизабет II, чието любимо имение Балморал е съвсем близо до Глен Танар, е идвала в „Темпъл“, за да слуша прочутите органови рецитали.
Текст и снимки: Даниела Денева
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
