Нестинарски игри в Странджа

Танц с боси крака върху жарава правят ритуално на Еньовден местни жители в Странджа планина.
След като се свечери, пред християнския храм
идват всички хора от селото, както и музикантите – гайдар и тъпанджия, които изпълняват три специални мелодии.
След като иконата на Св. Константин и Елена е осветена, нестинарите се прибират в използвана само от тях специална сграда (наричана конак или столнина). Там те прекарват времето до вечерта и слушат непрекъснатото биене на тъпан, при което изпадат в транс.
Достигайки жаравата с танца си, нестинарите навлизат в кръга с подвиквания. Носят в ръцете си икони, кърпи, кандила. В същото време на площада се пали огън, който се поддържа от най-стария нестинар или нестинарка (те обикновено са на възраст, при която вече не играят).

На свечеряване огънят започва да се разстила за жаравата. Тя е с диаметър около два метра и дебелина пет-шест сантиметра. В нея първи пристъпват най-старите нестинари, които преди това обикалят жаравата три пъти, а след това я минават на кръст. Едва след това започва истинският танц – нестинарките навлизат в огнения кръг с пронизителен вик. Те пресичат жаравата като натискат стъпалата си във въглените и продължават да викат. Танцуват, държейки украсената с цветя икона на светите Константин и Елена. Нерядко изпадналите в транс правят предсказания. Постепенно танцът става по-бавен, движенията на нестинарите са по-спокойни и накрая танцът завършва. Когато приключи ритуалът, всички се хващат на Костадинското хоро за здраве.

В някои селища обичаят продължава два дни, като на втория ден отново се изпълнява ритуален обход. Юношите и иконата влизат във всеки дом, а на площада на селото се играе хоро. Нестинарите отново изпълняват своя танц на фона на обредна музика. На края на танца всеки от тях се прекръства три пъти, целува иконата и отива в параклиса.
Нестинарство се е практикувало само от „нестинарски“ фамилии, но имало случаи, когато в транс изпадали и някои от присъстващите на обреда.

Противно на идеята, че краката на нестинарите не изгарят, защото те изпадат в транс или ги закриля висша сила, ходенето по жарава има научно обяснение. Два основни фактора правят ходенето по жарава възможно и предотвратяват изгаряния: въглените имат много ниска топлопроводимост; контактът между въглените и босите крака е много краткотраен. Нестинарите стъпват бързо по повърхността, без да задълбават към по-горещите въглени отдолу.
Обичаят е разпространен в началото на XX век в българските и гръцки села в района на Странджа, част от които след Балканската война през 1913 г. попадат в България, а друга част остават в Турция. По това време сред влезлите в България територии нестинарство се практикува само в българското село Българи и гръцкото Кости.

Подобни ритуали са известни и при някои други народи. Има легенди за хора в Италия, които ходят по нажежени въглени, без да претърпяват вреда. Ритуалът е съществувал в Китай и Япония, а също и при някои арабски племена в Алжир и Мароко. Изкуството на ходенето по жарава владеели шамани в Мала Азия, Сибир, Африка, Америка и на някои острови в Тихия океан.