Последните олимпийски медали от чисто злато (1912 г.)
Основателят на Игрите барон Пиер дьо Кубертен вярвал, че те трябва да са не само празник на тялото, но и на духа
В сегашната комерсиална епоха и хора, непрекъснато търсещи световни рекорди, модерните Олимпийски игри се свързват предимно с титанични спортни постижения, зрелищни церемонии и милиарди зрители. Малцина обаче знаят, че не толкова отдавна – в началото на ХХ век – олимпиадата не е била само надпревара на мускули и скорост, но и място за музи, бои и слова. В продължение на близо четири десетилетия културата и изкуството са били пълноправни участници в олимпийската програма, като златни, сребърни и бронзови медали са се връчвали за архитектура, литература, музика, живопис и скулптура. Това е една от най-интригуващите, но и най-недооценени глави в историята на водещото световно спортно събитие.
Прераждането на античния идеал – мечтата на Кубертен
Идеята за включване на изкуствата в Олимпийските игри не е била случайно хрумване, а дълбоко вкоренена част от философията на барон Пиер дьо Кубертен, основателя на модерното олимпийско движение. Кубертен, възхитен от идеалите на Древна Гърция, където състезанията по физическа сила са вървели ръка за ръка с изкуствата и философията, вярвал, че възродената олимпиада трябва да бъде не само празник на тялото, но и на духа, ума и творческия гений. За него спортът и изкуството били неразривно свързани, две страни на една и съща монета, която символизира човешкото съвършенство и стремеж към идеал.
Пиер дьо Кубертен
"Възможно ли е да не запазим идеята за съюз между мускулатурата и поетичната красота, която е била толкова скъпа за древните", пита в записките си Пиер дьо Кубертен. Неговата визия била за едно цялостно събитие, което да възпитава хармонично развита личност – kalokagathia, идеалът на древните гърци за красота и доброта. Затова още през 1906 г. по време на конгрес на Международния олимпийски комитет (МОК) в Париж Кубертен прави първия си официален опит да включи състезания по изкуствата. Независимо от ентусиазма му, бюрократични и организационни трудности забавят реализацията на тази грандиозна идея. Първоначално планирани за игрите в Рим през 1908 г., те биват отложени поради изригването на вулкана Везувий и последвалото преместване на олимпиадата в Лондон. Така дебютът на "Олимпийския пентатлон на музите" е отложен с четири години.
Дебютът в Стокхолм - началото на една ера
Първите олимпийски състезания по изкуствата се провеждат на игрите в Стокхолм през 1912 г. Пет категории – архитектура, литература, музика, живопис и скулптура – стават част от официалната програма. Правилата са били ясни: произведенията трябва да бъдат оригинални, непубликувани или непоказани преди това (макар това правило да е било често нарушавано, особено в архитектурата) и най-важното – да са "вдъхновени от спорта". Това означавало, че темите трябва да отразяват олимпийските идеали, атлетични подвизи, спортни сцени или възхвала на физическото съвършенство.
Журито, съставено от изтъкнати личности в областта на изкуството и културата от различни държави, имало трудната задача да оценява креативността и майсторството. Както и в спортните дисциплини победителите били награждавани със златни, сребърни и бронзови медали, изработени според олимпийските стандарти. Иронията е, че през 1912 г. медалът от чисто злато е бил връчен за последен път – след това олимпийските златни медали са били изработвани от сребро с позлата.
Един от най-емблематичните моменти от Стокхолм е триумфът на самия Пиер дьо Кубертен. Под псевдонима Жорж Хоро и М. Ешбах той печели златен медал в категорията литература за своята поема "Ода за спорта". Тази ода, която възхвалява радостта, енергията и красотата на спорта, се превръща в едно от най-известните литературни произведения, свързани с олимпийското движение. Успехът не само узаконява неговата визия, но и демонстрира личната му ангажираност с идеята за интегриране на изкуствата в олимпийските игри.
Още един забележителен победител от Стокхолм е американецът Уолтър Уайнънс. Той вече бил олимпийски шампион по стрелба от 1908 г. в Лондон. През 1912 г. добавя още един медал към колекцията си – златен, но този път в категорията скулптура, за творбата си "Американски кон в тръс" (An American Trotter). Уайнънс бил известен скулптор на конни фигури и спортни сцени, което го превръща в демонстрация на кубертеновия идеал за атлета творец.
Между две войни - разцвет и противоречия
След паузата, наложена от Първата световна война, артистичните състезания се завръщат с още по-голям размах на игрите в Антверпен през 1920 г. и Париж през 1924 г. В Париж златен медал за архитектура печели унгарецът Алфред Хайош. Неговата история е още по-впечатляваща… Той вече бил двоен олимпийски шампион по плуване от първите модерни игри в Атина през 1896 г., спечелил злато в свободния стил на 100 м и на 1200 метра. 28 години по-късно Хайош доказва, че е гений и в друга сфера, печелейки сребърен медал (за съжаление не отново златен) за проекта си за стадион, който разработва заедно с Дежо Лаубер. Този факт го прави един от малкото хора в историята, спечелили олимпийски медали както в спортни, така и в артистични дисциплини.
Игрите в Амстердам през 1928 г. бележат връх в популярността на артистичните състезания. Въвеждат се подкатегории, за да се разшири обхватът на творчеството. Например архитектурата вече включва "градоустройство", а литературата се дели на драматични, лирически и епически произведения. Сред победителите в Амстердам е датчанинът Вигер Лелман, който печели златен медал за литература.
В Лос Анджелис през 1932 г., въпреки Голямата депресия, състезанията по изкуствата привличат значителен брой участници. Златен медал за литература печели Пол де Ришар от Франция. В музиката се отличава композиторът Йозеф Сук от тогавашна Чехословакия, спечелил сребърен медал за своята композиция "Ново отечество". Интересно е, че някои от журитата решавали да не присъждат всички медали, ако не намирали достатъчно достойни произведения. Това говори за сериозността, с която подхождали към оценяването.
Берлин 1936 и сянката на пропагандата
Олимпийските игри в Берлин през 1936 г., използвани от нацисткия режим като плацдарм за пропаганда, също включват артистични състезания. Те стават арена за показване на "арийското" величие и идеологическите послания. Въпреки това качеството на някои от произведенията е било високо. Златен медал за скулптура печели германецът Рудолф Зиверкандт, а за живопис – Константин Мюние от Белгия. В музиката се отличава германският композитор Вернер Ек.
През тези години става ясно, че правилата за непубликувани или непоказани произведения често били заобикаляни. Някои архитектурни проекти, които били награждавани, вече били построени или добре известни. Например архитектите на Олимпийския стадион в Амстердам през 1928 г. получават медали, въпреки че съоръжението вече е било завършено. Това повдига въпроси за истинския "аматьорски" характер на участието.
Лондон 1948 и краят на една епоха
След Втората световна война артистичните състезания правят своето последно появяване на Олимпийските игри в Лондон през 1948 г. Едно от най-любопитните имена, свързани с тези игри, е това на британския художник Джон Колиър, който печели сребърен медал за своята картина "Боксьори". Златото в литературата отива при Жозеф Амерман от Франция, а в музиката - при унгареца Аудон Миклош. Въпреки че състезанията се провеждали, духът на Кубертен вече не бил толкова силен. Светът се променил, а заедно с него и разбирането за професионализъм в спорта и изкуството.
Причината за прекратяването на артистичните състезания след 1948 г. е прозаична, но вече известна – нарушаването на принципа за аматьорство. През 40-те години на XX в. МОК все по-строго налага правилата, според които само спортисти-аматьори имат право да участват в игрите. Докато в спорта това е било относително лесно за дефиниране, в света на изкуството границите между "аматьор" и "професионалист" са изключително размити.
Много от участниците в артистичните състезания вече били утвърдени професионални артисти – художници, писатели, композитори, архитекти, които продавали своите творби, изнасяли концерти или получавали хонорари за работата си. Тази професионална дейност била в ярко противоречие с олимпийския идеал за аматьорския характер на състезанията. Журитата също често били съставени от професионалисти в областта на изкуството, което допълнително е усложнявало ситуацията.
През 1949 г. на сесия на МОК е взето решение да се прекратят състезанията по изкуства. Вместо тях от Олимпийските игри в Хелзинки през 1952 г. започват да се провеждат неконкурсни културни програми и изложби. Тези събития продължават да свързват изкуството с олимпиадата, но вече не се присъждат медали. Целта била да се представи културното богатство на страната-домакин и да се насърчи диалогът между културите, без да се навлиза в сложните дефиниции на аматьорството.
Наследството и забрава
Днес олимпийските медали за изкуство са почти напълно забравени. Те не фигурират в официалните статистики за броя на медалите, спечелени от отделните държави, и рядко се споменават в спортните анали. Въпреки това те представляват един уникален и важен период в историята на олимпийските игри – период, в който спортът и изкуството били разглеждани като равностойни партньори в стремежа към човешко съвършенство.
Връщането към тази забравена глава от олимпийската история ни напомня за по-широката визия на Пиер дьо Кубертен – визия за олимпиада, която е повече от просто състезание по физическа сила. Тя била празник на човешкия дух във всичките му проявления – както физически, така и интелектуални, и творчески.
В днешния свят, където се дискутира връзката между спорта, културата и образованието, историята на олимпийските артистични състезания предлага ценни уроци за това как можем да преосмислим и обогатим разбирането си за олимпийския идеал. Може би е време да си спомним, че истинската сила на човека не е само в бързината на краката или силата на ръцете, а и в способността му да твори красота, да вдъхновява с думи и да претворява мечтите в осезаеми форми.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
