Той е вторият след Бърнард Шоу, отличен едновременно с Нобелова награда и „Оскар“
При Боб Дилън всичко е пребогато и изобилно – написал е повече около 600 песни, записани от повече от 2000 изпълнители - разнообразни като Дюк Елингтън, Джими Хендрикс, Guns N' Roses, Стиви Уондър, Род Стюарт, Staple Singers, Red Hot Chili Peppers, Боб Марли, Pearl Jam, Нийл Йънг, Адел и U2.
Парчета като „Blowin' in the Wind“, „Like A Rolling Stone“, „All Along The Watchtower“, „Knockin' On Heaven's Door“ и „Make You Feel My Love“.
Робърт Алън Цимерман има и 39 албума, от които е продал 120 млн. копия, носител е на 10 награди "Грами", "Пулицър", "Нобел" за литература от 2016 г. (която той не отиде да си вземе в Стокхолм), "Златен глобус" и "Оскар" за песента "Things Have Changed" към филма "Момчета чудо" от 2000 г.
Плюс около 150 биографии. А преди 5 години отбелязва юбилей - 60 години на сцена.
Той си е един жив будител и класик и за нас – роден е на 24 май и става на 85 години. Непокорен и своенравен е. Един от последните истински архангели на музиката.
Класация на списание "Rolling stone" го определя като вторият по значение изпълнител в историята на популярната музика след "The Beatles".
Пристига в Ню Йорк през януари 1961 г. Свири на хармоника за албума на Хари Белафонте, за което получава първия си хонорар - 50 долара. Боб Дилън е на "ти" с общо три инструмента - китара, пиано и хармоника.
На 26 септември 1961 г. има участие в клуб Gerde's Folk City преди концерта на Greenbriar Boys. Сред публиката е Робърт Шелтън от "New York Times", които три дни по-късно публикува хвалебствена статия по негов адрес. Журналистът пише за музиканта, че е смесица от момче от хора и битник, и "едновременно комик и трагик".
"Начинът, по който твори музика носи белега на оригиналност и вдъхновение, още по-забележително за младостта му", гласят думите му.
За това разбира търсача на таланти Джон Хамънд от "Columbia records". Месец по-късно Дилън подписва договор със звукозаписната компания, а след два вече работи по първия си албум. Тогава той е 20-годишен и за него изобщо не можело да се каже, че е красив. Отначало продажбите не вървели добре и в компанията го наричали "Грешката на Хамънд". С втория албум нещата започват да се нареждат, младите да разпознават гласа му и той започва да придобива статута на бунтовник с кауза.
През април 1963 г. изнася първия си голям концерт в Ню Йорк. На следващият месец му забраняват да изпълнява "Talkin' John Birch Paranoid Blues" в шоуто на Ед Съливан, където е поканен да гостува и той си тръгва, изпускайки златна възможност за онова време. През лятото заедно с Джоан Баез, Дилън се появява на фолклорния фестивал в Нюпорт и бива коронясан за крал на фолк музиката.
През 1963 г. създава най-известното си парче "Blowin 'in the Wind", година по-късно - "The Times They Are A-Changin", те стават химни, а той започва да се превръща в артиста, когото днес познаваме.
Грубият нюанс в пеенето на Дилън е дразнещ за много от ранните му слушатели, но е привлекателен за други. Описвайки въздействието на Дилън върху нея и съпруга й, писателката Джойс Каръл Оутс казва: „Когато за пръв път чухме този млад и видимо нешколуван глас, определено носов, като че ли шкурка може да пее, ефектът беше драматичен и наелекризиращ.“ Много от най-известните ранни песни на Дилън първоначално достигат до публиката чрез по-лесни за възприемане версии на други изпълнители, като Джоун Байез, която се превръща в популяризатор на Дилън, както и в негова любовница. Тя има голям принос за популярността му, като записва някои от ранните му песни и го кани за съвместни изпълнения.
В началото на 60-те години Боб Дилън и Джоан Байез вече са сред най-разпознаваемите лица на движението за граждански права в САЩ. Двамата пеят заедно по време на историческия Марш към Вашингтон на 28 август 1963 година – събитие, превърнало се в символ на борбата за равенство.
Третият албум на Дилън – „The Times They Are a-Changin“ – показва много по-мрачен и политически зареден артист. В песните му оживяват реални трагедии от Америка на онова време. „Only A Pawn In Their Game“ е вдъхновена от убийството на активиста Медгар Евърс, а „The Lonesome Death of Hattie Carroll“ разказва за смъртта на чернокожата барманка Хати Керъл, убита от богатия младеж Уилям Занцингър.
Още в края на 1963 г. музикантът започва да се чувства задушен от ролята на „глас на протеста“. Напрежението избухва публично, когато получава наградата „Том Пейн“ от организацията „Нешънъл Имърджънси Сивил Либъртис Комити“. Видимо пиян, Дилън шокира присъстващите с реч, в която нарича членовете на организацията „стари и оплешивяващи“ и дори заявява, че вижда нещо от себе си в Лий Харви Осуалд – предполагаемия убиец на президента Джон Ф. Кенеди.
През 1964 г. излиза Another Side of Bob Dylan – албум, записан само за една вечер, който разкрива по-различен Дилън. Вместо директни политически послания, тук има сюрреализъм, ирония и лични емоции.
Скоро промяната става не само музикална, но и визуална. Между 1964 и 1965 година Дилън изоставя образа на скромния фолк певец. Работническите ризи и изтърканите джинси отстъпват място на тесни костюми, слънчеви очила и бийтълски ботуши. Лондонските журналисти описват външния му вид като „недохранено какаду“, а интервютата му стават все по-абсурдни. На въпрос дали играе каубой във филм, Дилън отвръща: „Не, играя майка ми.“
В началото на 70-те години критиците вече трудно успяват да следват хаотичните му артистични завои. Двойният албум Self Portrait е посрещнат ледено.
През годините влиянието му продължава да се разлива далеч отвъд собствената му музика. Джордж Харисън записва негови песни за албума All Things Must Pass, Оливия Нютън-Джон прави кавър на „If Not for You“, а „The Man in Me“ звучи емблематично във филма „Големият Лебовски“.
Кулминацията идва през октомври 2016 г., когато Боб Дилън получава Нобелова награда за литература. Шведската академия мотивира избора си с това, че той е „създал нов поетически израз в рамките на голямата американска песенна традиция“. Реакциите варират от недоумение до възторг. Самият Дилън дълго мълчи, а по-късно отказва и да присъства на церемонията. Вместо него речта му е прочетена от американския посланик в Швеция Азита Раджи.
С това Дилън влиза в историята като вторият човек след Бърнард Шоу, отличен едновременно с Нобелова награда и „Оскар“.
Боб Дилън продаде целия си музикален каталог на японската корпорация "Сони", както и правата за няколко бъдещи записа през 2022 година, съобщи тогава АФП, позовавайки се на съобщение на "Sony Music Entertainment".
Сделката е за сума, варираща от 150 милиона до 200 милиона долара, твърдяха специализираните издания "Billboard" и "Variety". Тя е сключена през юли 2021 г., но корпорацията я обявява година по-късно.
Знаете ли, че...
. Първата му жена и майка на четири от децата му - Сара Лоундс, е зайче на "Playboy".
. В продължение на 6 години е бил тайно женен за Карол Денис, една от беквокалистките му. От нея има една дъщеря.
. Когато Елвис умира, Боб не говори с никого в продължение на две седмици.
. Освен Нобел, има и "Пулицър", връчен му през 2008 година.
. Първата чернова на "Like a Rolling Stone" била дълга шест страници.
.Обожава да играе шах.
. През 2012-та полицайка в Ню Йорк го арестува, защото решава, че е клошар.
. Десетилетия наред успява да прави по 100 концерта годишно.
. Заклет фен е на Чарли Чаплин и неслучайно албумът му от 2006-та носи името "Модерни времена".
. Боб Дилън има десет награди "Грами" и специална награда "Грами" за цялостни постижения (1991). Той е номер едно в класацията "100-те най-велики изпълнители на всички времена" на сп. "Rolling Stone".
Размисли
"Никой не е свободен. Дори птиците са приковани към небето".
"Просто защото харесвате моите неща, не значи, че ви дължа каквото и да било".
"Какво са парите? Един човек е успешен, ако между ставането рано сутрин и лягането вечерта, е правил онова, което иска".
"Няма нищо толкова стабилно, колкото промяната".
Тимъти Шаламе го изигра почти съвършено
Историята на „A Complete Unknown“ започва като тихо дрънкане на китара в задимен нюйоркски клуб, а свършва с електрически удар, който променя музиката завинаги.
Филмът на режисьора Джеймс Манголд проследява младия Дилън в периода между 1961 и 1965 година — от неизвестно момче с рошава коса и китара до глас на цяло поколение. В центъра е моментът, в който Дилън предизвиква скандал, изоставяйки акустичния фолк за електрическа китара на легендарния фестивал в Нюпорт.
Голямата изненада е Тимъти Шаламе. Той не просто играе Дилън — той буквално влиза под кожата му. Актьорът изпява на живо над 40 песни, свири на китара и хармоника и дори променя походката, гласа и маниерите си, за да улови странната смесица от гений, арогантност и уязвимост, която превръща Боб Дилън в мит.
Критиците описват изпълнението му като „хипнотизиращо“ и „електрическо откровение“.
Филмът не е стандартна биография тип „от бедността до славата“. Това е история за човек, който отказва да бъде разбран докрай. За артист, който постоянно сменя кожата си. И за време, в което музиката е била оръжие, революция и религия едновременно.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
