Валентина Радинска е поет, журналист и преводач. Издала е 15 книги със стихове, документалният роман "Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо", изследването "Димчо Дебелянов и Повелителя на вълците", автобиографичните "Користни записки", книгата "Синът ми Степан". Автор е на сценарии на три документални филма и на телевизионния филм "Птицата". Носител е на национални награди за поезия и цялостно творчество. Стиховете й са превеждани на много европейски езици, и са включвани в антологии във Великобритания и САЩ.
Животът не ми е давал много поводи да се чувствам дама
Талантлив народ сме
Тъжно е, но много от нещата на които Коко Азарян учеше учениците си, днес не се ценят
- Госпожо Радинска, как една дама - писател, журналист и преводач като Вас, живее днешния размирен свят?
- Честно казано, животът ми беше такъв, че не ми е давал много поводи да се почувствам като дама. Ако ме питате коя част от мен се справя в днешния не само размирен, но и доста грубичък и грозен свят - това най-вече е онова сливенско момиче, което, слава Богу, е още живо в мен. То пази непокътнати истинските неща, на които държа, и които, мисля, са най-добрите ни ориентири в нашите пълни с хаос и объркване дни. Това са критериите ни, понятията ни за добро и зло, вярата ни в извечните, непроменими и неподвластни на времето човешки ценности.
Има една песен на поета и бард Олег Гаврилюк. В нея той казва – „Аз се задъхвам в 21 век”. И аз се задъхвам в 21 век, това не е моят век. Аз съм човек на 20 век. Добре, че Бог ми е дал сигурно убежище – Поезията.
- Кои са радостите Ви – разходки сред природата, раздумка с приятели, посещение на концерт или спектакъл – всичко това заедно или нещо различно?
- Разбира се, че Природата, чаша кафе или чаша вино с приятели, хубава книга, добър спектакъл или концерт – малките човешки радости са важни, особено в такъв все по-безрадостен свят като днешния.
Радвам се много на цветята си – имам рози на терасата си, здравец, мента, донесена чак от Тула, две прекрасни огромни хости – много уважавам тези мощни, пълни с живот растения. Две хортензии, стари като света, но все още цъфтят.. И една вечно оцеляваща глициния – колкото и да режа клоните й, на следващата пролет тя отново се втурва да расте и едрите й лилави цветни гроздове ухаят денем и нощем…И розмарин, и орлов нокът..
Понякога се радвам на веселбата на свраките в близките тополи, или скритите в храстите врабчета, които вдигат неописуема врява…
Но няма да си кривя душата – най-голямата радост и щастие ме връхлитат тогава, когато ме споходи Бог, и успея да напиша ново стихотворение – това не може да се сравни с нищо друго, с никоя радост и с никое друго щастие… Поне за мен е така.
- В навечерието на един от най-светлите български празници 24 май – денят на Светите братя Кирил и Методий, българската азбука, просветата и културата и на славянската писменост, какво е посланието Ви към всички родни творци?
- Нямам самочувствието да изпращам послание към всички български творци, мога само да споделя разбирането си за нашата мисия на тази земя и в този момент от живота ни – нека не забравяме, че преди всичко друго сме българи, и ако Господ ни е дал някакъв талант, той не ни го е подарил – той очаква от нас да се отплатим с работа, и да допринесем за възстановяването на хармонията, единението и доброто в нашето общество. Защото то боледува, това е очевидно на всички нива. И ако се наричаме творци, нека сътворим поне малка част от духовното лекарство за народа си. И нека уважаваме и пазим езика си, не само буквите, но и думите, които пишем с тях!
- А като българи умеем ли да създаваме поколения след себе си от талантливи художници, актьори, писатели, певци и танцьори?
- Ние сме много талантлив народ, във всички области. Но създаването на поколение от таланти е сбор от много предпоставки и обстоятелства. Нищо не се създава на празно място. Имало е хора и изкуство и преди теб, и това трябва да се уважава и пази. Традициите не са нещо отживяло и старомодно, както често се проповядва от фалшиви „новатори”, чиято цел е само да разрушават, а не да създават.
Във време, в което се дискредитират всякакви авторитети, за да се пробутват на тяхно място нищо не струващи ерзаци -еднодневки, е много трудно да създадеш и опазиш някаква школа, някаква обединена общност. За тази цел трябва личност, пример, който да създаде вкус и критерии у младите хора. За тази цел обаче трябва и да си образован, да знаеш какво заварваш на мястото, на което се намираш, и не да го отричаш, а да вземеш от него най-доброто. Само с един гол талант нищо не става. Умен човек като Тончо Жечев обичаше да казва, че българският ни талант е „талант на буци”, сиреч – не облагороден, не просветен талант. Това е голямата ни беда.
- Държавата длъжник ли е на младите хора на изкуството? Те като че ли понякога успяват, при това на световните сцени, въпреки нея…
- Не мисля, че държавата пречи на някого, тя просто не помага. А и какво значи – длъжник. Държавата не е длъжна на никого. От малки ни внушават, че имаме право на всичко, че държавата ни дължи това, или онова. А ние нямаме ли някакви задължения, не сме ли длъжни на себе си, не трябва ли първо да поработим здраво, и после да имаме каквито и да било претенции? Да, съответните институции трябва да подпомагат културата и изкуството, и не само младите хора, а всеки можещ човек. Но при размитите критерии това трудно се постига. Но не може само да чакаме. Вземи и направи нещо смислено и талантливо, нещо истинско и нужно, и ще бъдеш забелязан. Може би не веднага, но това непременно ще се случи.
- След дни първите мъже и жени у нас ще засвидетелстват преклонението си пред образованието и българската идентичност през вековете. Днес актьорите на политическата сцена са с разменени главни и второстепенни роли. Но какво всички те трябва да направят заедно, за да останат децата на България тук и да развиват себе си, да създават семейства и да се чувстват удовлетворени?
- Труден въпрос. Но каква точно от България искат младите за себе си? Трябва да им се даде възможност да работят за нея, да я постигнат. Защото мисля, че представите на младите хора и на управляващите се различават. Но всички ние заедно трябва отново да се научим да обичаме България. Да се отървем от ужасния национален нихилизъм, който ни пречи във всичко, подронва самочувствието и самооценката ни. Защо трябва да охулваме и отричаме своето, а всичко чуждо охотно да възприемаме и превъзнасяме? Колко чужди лоши неща възприехме, и колко стойностни свои забравихме? Сърцето ме боли, като говоря за това…
- Военният театър (ТБА) подготвя своя голям празник „Аскеер“, на който членовете на едноименната фондация ще наградят свои колеги от други трупи. Тази година носител на голямата награда за цялостен принос ще получи голямата актриса Мария Стефанова - човек с огромно сърце, който милее за изкуството и дава всичко от себе си за него. Има ли смисъл да я сравняваме с някоя от световните звезди и защо?
- Мария Стефанова е много голяма актриса, с мащабен талант и невероятно творческо дълголетие. Защо да я сравняваме с някого, след като тя е уникална?! Можем само да й се поклоним и да й благодарим!
- Вашият съпруг – незабравимият и незаменим проф. Крикор Азарян – в продължение на години беше главен режисьор на ТБА. В предишен наш разговор бяхте споделила: „Коко беше космополит и аристократ на духа“. Кои са днес неговите следовници?
- Бих казала - най-близките му ученици, за които той и досега продължава да бъде мярка и пример - Камен Донев, Мариус Куркински… Има и такива, които не са му ученици, но го смятат за духовен баща - Деян Донков, Малин Кръстев... Преди дни се обадих на Стефан Вълдобрев за рождения му ден, и взаимно се питахме - какво би казал Коко за това, което се случва със света, с хората, с изкуството? И с горчивина установихме, че много от важните неща, на които Учители като Азарян учеха своите ученици, в днешния свят вече не се ценят, и сякаш от тях няма нужда. А това е една много, много тъжна констатация.
- Преди повече от 10 години казахте пред „Стандарт“: „Не редактирам Бог и живота“. Имат ли продължение тези Ваши думи?
- И Бог, и Животът ежедневно ми доказват в каква степен не подлежат на редактиране. Нито пък на дописване… Има и друга фраза, която много ми харесва: „Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му плановете си”.
- В какво вярвате?
- В промисъла на Висшата Сила, която хората наричат Бог или Космически Разум… И, че да обичаш ближния си, не е толкова непосилно, колкото изглежда понякога.
- Със сигурност продължавате да пишете поезия. Ще споделите ли с нас поне една от последните си творби?
* * *
Черна овца, бяла врана - така през живота вървях,
и върху главата ми рижа какво ли не падаше…
Често се смях през сълзи, често плаках през смях -
и всеки един от дните по мене знака си слагаше…
Обичах трънливи пътища, пък и те ме обичаха…
Рядко си мерех думите, често замервах с тях някого.
Не веднъж враговете си приятели съм наричала…
Сама си премервах сянката - в някой стих да я сложа, някога…
Е, оцелях във въртопите, и пак не си меря думите,
и ще ти кажа, Господи, че смятам да си остана -
въпреки всички трънаци, блата и мечти обрулени -
до края – и черна овца, а защо не – и бяла врана!
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
