Иран не може да победи САЩ в пряк военен сблъсък, но се опитва да направи конфронтацията непоносимо скъпа за Вашингтон и неговите съюзници. Техеран превръща Ормузкия проток, корабните маршрути и енергийната инфраструктура в оръжия за натиск върху цялата световна икономика. Анализатори и представители на арабските държави от Персийския залив описват пред Ройтерс стратегия на пресметната ескалация - достатъчно силна, за да принуди Америка към отстъпки, но без съзнателно да преминава към пълномащабна война. Опасността е, че подобна игра лесно може да излезе извън контрол, коментират световни медии.
Американско-израелската военна кампания срещу Иран започна на 28 февруари 2026 г., а в отговор Техеран на практика затвори Ормузкия проток и нанесе удари по американски и съюзнически цели в региона. На 4 август само осем кораба са преминали през протока при обичайни 130-140 плавателни съда дневно преди войната. Паралелно с бойните действия Иран и Оман преговарят за нов режим на преминаване, който може да даде на Техеран контрол върху влизащите в Залива кораби.
Иран не търси победа, а по-висока цена
Логиката на Техеран е проста. Когато по-слабата страна не може да унищожи военната машина на противника, тя се опитва да удължи конфликта, да го разшири географски и да въвлече в него колкото може повече икономически и политически интереси.
Тази тактика е стара колкото самата война. Тя стои зад опитите на по-малки сили да изтощят далеч по-могъщи противници - от древните гърци срещу Персийската империя до Виетнам срещу САЩ и Афганистан срещу СССР. В наши дни продължителната съпротива на Украйна срещу много по-голямата руска армия отново показа, че огромното превъзходство не гарантира бърза победа.
Иран прилага тази логика не само на бойното поле, а върху цялата икономическа карта на Близкия изток. Вместо да се стреми към решаващ сблъсък, страната разширява броя на потенциалните мишени, използва различни видове оръжия и принуждава противниците си да охраняват огромна територия.
„Тяхното голямо предимство е не, че могат да навредят на Америка или на Израел. Тяхното голямо предимство е, че могат да навредят на държавите от региона и на глобалната икономика“, казва пред Ройтерс Майкъл Найтс от Вашингтонския институт за близкоизточна политика.
Точно там е иранският залог. Американският самолетоносач, военна база или ракетна система са трудни и опасни цели. Нефтен терминал, търговски кораб, газова инсталация или тесен морски проход могат да предизвикат последици, които да се усетят на хиляди километри.
Ормуз държи ключа към световния петрол
Ормузкият проток е тясната морска врата между Персийския залив и Индийския океан. В нормални условия през него преминава около една пета от световните доставки на петрол и втечнен природен газ. Саудитска Арабия, Ирак, Кувейт, Катар и Обединените арабски емирства зависят в различна степен от този маршрут.
Когато движението там бъде спряно, проблемът не остава между Иран и САЩ. Танкерите се натрупват край пристанищата, производителите намаляват добива, застраховките поскъпват, а рафинериите по света започват да се тревожат дали ще получат суровината си навреме.
Според Франс прес стратегията на Иран е да покаже, че нито един опит за изолирането му няма да остане ограничен до иранската икономика. Ако Техеран не може свободно да изнася своя петрол, той демонстрира, че може да затрудни и износа на съседите си.
Последните преговори показват докъде е стигнал този натиск. Иран настоява да контролира влизащия трафик през Ормуз и да получава информация за излизащите кораби. Обсъжда се и възможност за такси върху товарите, докато САЩ настояват протокът да остане международен и преминаването да бъде свободно.
За Техеран подобно споразумение би било повече от техническа договорка за корабоплаването. То би означавало международно признание, че Иран има роля в определянето на правилата по един от най-важните енергийни маршрути в света.
Втори фронт се отвори в Червено море
Натискът не приключва при Ормуз. Чрез съюзниците си хуси в Йемен Иран може да застраши и протока Баб ал Мандеб - входа към Червено море и Суецкия канал. Така ударът се насочва и към основния морски път между Азия и Европа.
Хусите обявиха атаки срещу кораби и петролни съоръжения, включително срещу саудитски танкер край пристанището Янбу. Самото твърдение за нападение беше достатъчно на 5 август отново да повиши цените на петрола, като сортът Брент достигна 80,10 долара за барел.
През юли износът на петрол от държавите в Персийския залив остана приблизително с 40 на сто под равнището отпреди войната. Броят на съобщените нападения срещу плавателни съдове нарасна, а някои танкери изключиха системите си за проследяване или избраха по-дълги маршрути.
Това е силата на ограничената несигурност. Не е необходимо всеки кораб да бъде атакуван. Достатъчно е собствениците, застрахователите и екипажите да смятат, че опасността е реална. Оттам разходите се прехвърлят върху горивата, транспорта, храните и почти всяка стока, която пресича моретата.
Защо никой не иска голямата война
Би Би Си отбелязва, че нито Вашингтон, нито Техеран изглеждат готови за неограничен конфликт. За САЩ той би означавал защита на десетки бази, съюзнически държави, пристанища и енергийни обекти в огромен район.
Американската армия вече е принудена да разпределя самолети, кораби, системи за противовъздушна отбрана и боеприпаси между множество потенциални цели. Над 50 000 американски военнослужещи действат в Близкия изток, съобщи Централното командване на САЩ през юли.
Иран показа, че може да нанася болезнени удари. При нападение с балистични ракети и дронове срещу база в Йордания на 17 юли загинаха американски военнослужещи, а Вашингтон отговори с нова серия атаки по ирански военни обекти. Този случай разкри колко бързо една „контролирана“ ескалация може да доведе до човешки жертви и нов кръг от удари.
Техеран също има причини да избягва открита война докрай. Противовъздушната му отбрана е отслабена, промишлената и петролната инфраструктура са уязвими, а санкциите правят ремонта и подмяната на унищоженото все по-трудни.
Затова ограничената конфронтация може да изглежда по-полезна за иранското ръководство от трайното примирие. При пълно спиране на бойните действия американската блокада и санкциите могат да останат, докато останалите държави от Залива постепенно възстановят своя износ. Иран рискува отново да остане изолиран и без силен лост за преговори.
Стратегията вече стигна до масата за преговори
По всичко личи, че иранският натиск поне частично постига целта си. Регионалните и западните сили влагат все повече усилия в защитата на корабните маршрути, пристанищата и енергийните съоръжения, вместо единствено да увеличават военния натиск върху Техеран.
Президентът на САЩ Доналд Тръмп отложи нов планиран удар в надежда за бързо споразумение, а Оман води разговори с Иран за режим на движение през Ормузкия проток. Американски представители говорят за напредък, макар Техеран да отрича преки преговори с Вашингтон.
Рискът обаче остава огромен. Всеки удар по кораб, база или петролен терминал може да принуди другата страна да отговори по-силно от предишния път. А държавите от Залива, които понасят част от щетите, могат да се превърнат от внимателни посредници в преки противници на Иран.
Техеран залага, че Америка ще предпочете сделка пред продължителна война, която разклаща петролните пазари и натоварва военните ѝ ресурси. Но колкото повече Иран разширява бойното поле, толкова по-трудно става да контролира момента, в който пресметнатият натиск може да се превърне в регионален пожар.
