Малки английски села се бунтуват срещу миграционната политика, докато Шотландия настоява за нов референдум, „Шин Фейн” иска обединена Ирландия, а Уелс говори все по-смело за независимост
Всичко започна почти като британска комедия. Малко английско село обяви референдум за напускане на Обединеното кралство и след убедителна победа на сепаратистите се прекръсти на „Княжество Пидингтън“. Причината обаче не беше смешна за местните жители - правителството планира до селото да настани над 1200 търсещи убежище. Само дни по-късно друго английско село започна да обсъжда същия ход. А зад този колоритен бунт се вижда далеч по-голяма картина - Шотландия, Уелс и Северна Ирландия отново поставят въпроса какво означава да бъдеш част от Обединеното кралство.
Мигрантски център роди княжество
Пидингтън има население от около 350 души и се намира в Оксфордшър. На 15 септември селото проведе напълно неофициален и юридически необвързващ референдум с един драматичен въпрос - да напусне ли Великобритания. Резултатът беше 285 гласа за отделяне срещу едва 26 против. На следващия ден жителите извадиха табела „Княжество Пидингтън“.
Никой не очаква на входа на селото да се появи граничен пункт или Пидингтън да кандидатства в ООН. Вотът е политически театър, но зад него стои съвсем реален конфликт с Лондон. Правителството иска бившата военна база MoD Bicester, намираща се на по-малко от километър от селото, да бъде използвана временно за настаняване на до 1256 търсещи убежище, предимно самотни пълнолетни мъже. Проектът предвижда модулни жилища, медицински и социални помещения, охрана и собствена инфраструктура и може да действа до 10 години.
Жителите поставят въпроси за сигурността, транспорта, натоварването на местните услуги и цените на имотите. Местните власти също възразиха срещу проекта в настоящия му вид, като посочиха проблеми с инфраструктурата, пътищата, отводняването, безопасността и въздействието върху околните общности. Правителството от своя страна твърди, че центърът трябва да бъде до голяма степен самостоятелен и че преместването на хората от хотели в специализирани обекти е част от по-широка промяна на системата за предоставяне на убежище.
Самият премиер Анди Бърнам призна силата на местното недоволство, но защити необходимостта тежестта по настаняването на търсещи убежище да бъде разпределена между различни части на страната. Организации за защита на бежанците пък предупреждават, че бившите военни бази може да са неподходящо място за хора, избягали от война и насилие.
Барнъм видя номера и поиска свой Брекзит
Историята вече започва да се разпространява. В Барнъм, Съфолк, местните власти и жители обсъждат дали да последват Пидингтън със свой символичен вот за „независимост“. Тук причината отново е план на Министерството на вътрешните работи за използване на бивша военна база - RAF Barnham - за настаняване на търсещи убежище. Три разглеждани военни обекта - Барнъм, Бистър и Линтън он Уз - могат общо да поемат около 3750 души.
Общинският съвет на Западен Съфолк вече единодушно обяви, че Барнъм е неподходящо място за подобен център. И тук аргументите са смес от инфраструктура, натоварване върху малката общност и природозащитни ограничения. Но най-силното политическо оръжие се оказа примерът на Пидингтън - ако Лондон не слуша малките населени места, те могат поне символично да обявят, че повече не искат да слушат Лондон.
Само че докато английските села си играят с идеята за независимост, истинският конституционен проблем за Великобритания идва от много по-големи играчи.
Три национални движения се събраха заедно
На 14 септември в Кардиф се случи нещо рядко. Лидерите на Шотландската национална партия (ШНП), уелската „Плайд Къмри“ и ирландската „Шин Фейн“ подписаха общо споразумение за сътрудничество по въпроса за самоопределението. На една маса седнаха първият министър на Шотландия Джон Суини, уелският първи министър Рън ап Йоруърт, първият министър на Северна Ирландия Мишел О'Нийл и лидерът на „Шин Фейн“ Мери Лу Макдоналд. Те бяха там като партийни лидери, а не като официални представители на трите правителства.
Общата им теза е, че Лондон не трябва да има право безкрайно да блокира референдуми, ако в съответната нация се формира демократично мнозинство за тях. Те обаче преследват три различни цели. Шотландия иска собствена държава. Уелските националисти също виждат крайната цел в независимост. „Шин Фейн“ не иска независима Северна Ирландия, а обединение с Република Ирландия.
Общото е друго - и трите движения виждат бъдещето си по-близо до Европейския съюз.
Шотландия иска втори шанс
Шотландия е най-близо до истинска повторна битка за независимост. През 2014 г. 55,3% от шотландците гласуваха да останат в Обединеното кралство. Само две години по-късно обаче дойде Брекзит и промени политическия пейзаж. На референдума за ЕС през 2016 г. 62% от гласувалите в Шотландия поискаха да останат в ЕС, но страната напусна заедно с останалата част от Великобритания.
За ШНП това се превърна в централен аргумент: Шотландия е изведена от ЕС въпреки собственото си мнозинство. Партията на Суини вече открито заявява, че независима Шотландия трябва да стане отново член на Европейския съюз и на единния пазар.
На 28 август шотландското правителство публикува и проект за нов референдум със същия прост въпрос като през 2014 г.: „Трябва ли Шотландия да бъде независима държава?“. Законът обаче може да бъде внесен едва ако Единбург получи необходимите правомощия от Лондон. Именно за тях Суини настоява в разговорите си с британския премиер.
Северна Ирландия не иска независимост, а нова Ирландия
При Северна Ирландия геополитическият залог е още по-голям, защото тук промяната на границата би означавала пренареждане между Великобритания, Ирландия и ЕС.
Споразумението от Разпети петък от 1998 г. вече съдържа механизъм за такъв вот. Британският министър за Северна Ирландия трябва да насрочи референдум, ако прецени, че е вероятно мнозинство да подкрепи обединението с Република Ирландия. „Шин Фейн“ настоява въпросът да бъде поставен и говори за 2030 г. като политически хоризонт, но Лондон засега не смята, че условията за гласуване са изпълнени.
Брекзит също направи северноирландския въпрос по-сложен. През 2016 г. 55,8% от гласувалите в Северна Ирландия бяха за оставане в ЕС. Днес областта е извън Съюза като част от Великобритания, но по силата на Рамката от Уиндзор продължава да следва значителна част от правилата на европейския единен пазар за стоки. При евентуално обединение с Република Ирландия европейската посока би станала още по-централна в политическия дебат.
Уелс тръгва по-бавно, но посоката вече е друга
Уелс дълго беше смятан за най-слабата точка на британския сепаратизъм. Сега ситуацията е различна, защото страната вече се управлява от „Плайд Къмри“ - партия, чиято официална цел е независим Уелс.
Рън ап Йоруърт подписа документа в Кардиф заедно със Суини и О'Нийл, но не обяви дата за референдум. Това е важната разлика - Уелс говори за самоопределение и национален разговор, но засега няма непосредствен план за гласуване.
Европейската линия обаче е пределно ясна. „Плайд Къмри“ заявява, че най-добрият дългосрочен вариант за Уелс е пълноправно членство в ЕС, а като по-близка цел иска цяла Великобритания отново да се присъедини към единния пазар и митническия съюз. Това е любопитен обрат, защото за разлика от Шотландия и Северна Ирландия, през 2016 г. Уелс действително гласува за Брекзит - 52,5% бяха за напускане.
Брекзит отвори старата британска рана
Именно тук малкият бунт на Пидингтън среща голямата геополитика. Английските села протестират срещу решения на централната власт за миграцията. Шотландия оспорва правото на Лондон да определя европейското й бъдеще. Северна Ирландия има международно договорен механизъм да реши дали изобщо да остане британска. Уелс постепенно превръща независимостта от стара партийна мечта в реална тема на управлението.
Това не означава, че Обединеното кралство е пред непосредствено разпадане. Референдумът в Пидингтън няма юридическа стойност, Барнъм още само обсъжда подобен ход, Уелс няма дата за вот, Северна Ирландия няма насрочен border poll (вот за границата), а Шотландия все още се нуждае от законов механизъм, договорен с Лондон.
Но има нещо ново - отделните недоволства започват да се подреждат в една обща картина. Миграцията, Брекзит, отношенията с ЕС, икономиката и въпросът кой има последната дума вече се преплитат. А когато едно село от 350 души и три национални движения почти едновременно започнат да говорят за „правото сами да решаваме“, за Лондон това вече не е просто британски политически фолклор. Това е старият въпрос за бъдещето на самото Обединено кралство, върнал се отново на масата.
