Едно време имах шанса да стана българска учителка. Получих правоспособност за преподавател по български език по времето, когато тийновете вече си правеха майтап с даскалите и ги подлагаха на нетрадиционни шегички - тоест леко се гъбаркаха с тях. След като в мое присъствие съученици заключиха седмокласник в шкаф и след това ми обясниха, че в класната им стая има полтъргайст, реших да се откажа от професията. Грабнах си дипломата по българска филология и заминах да работя в една сродна професия.
Вчера пожелавахме "Честит празник" на хората, избрали да останат учители и продължаващи да поддържат буден един дух, който отдавна вече изчезва. И най-вече на приятелите ми - хората от университета, с които заедно избродвахме лунния пейзаж на думите и се чудехме от коя негова страна ще се събудим. На Цвети, на Нели, на Слави, на Боги, които всеки ден събуждат по едно дете за познанието, а аз не съумявам да го направя.
Пак през вчерашния ден стана ясно, че според изследване на синдикатите 65 на сто от преподавателите вече са с хронични заболявания - увредени стави, бъбреци, диабет и други болести.
В следващите 10 години половината ще си отидат от работа
Моите приятели, които правеха всичко възможно да превърнат литературата в магия за децата, ще си тръгнат огорчени от една образователна система, която ги е зачеркнала. Не само огорчени, а и вероятно болни /Не им го пожелавам/. Тя вероятно им е дала, надавям се на това, страшно много емоции с младите хора, които са могли да упътят към онова, за което не са могли да упътят самите себе си. Дала им е посоки, в които сигурно и аз не съм могла да полетя. Но не мога да простя на държава, в която качествените учители са свити в ъгъла, удряни през ръцете, нямащи право да създават бъдеще. Отворете им пътя, който им е необходим. Те друго не искат. Ще се справят с така наречените хронични заболявания и ще се върнат в клас, защото вярват, че мястото им е там. Ще намерят най-силните думи, за да изнесат урока си, защото пауър пойнт презентациите от хлапетата са само шеги и закачки.
Ще накарат някого да мисли, дори и трима други да не мислят
Във вчерашния 24-ти май не ми се искаше да мисля колко от българските учители са с хронични заболявания и карат само по инерция. Дори и моите приятели, които преподават литература, са споделяли, че все повече български учители обучават немарливо, че ученици от елитни училища идват на частни уроци, без за знаят кои са участниците в кръга "Мисъл" и накрая разчитат на прословутото изпитно тото. Един от тях написа във "Фейсбук" "Честит празник, дайте Калашника" и дори не искам да го питам какво е имал предвид. Знам само, че най-трудното в момента е да бъдеш учител. Да събуждаш съзнание, да създаваш нов свят. Да засаждаш бъдеще. Но не и да си отидеш огорчен след неотчетените си години, в които си го правил.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
