Психиатърът: Наши пациенти навън  са гладни и дрипави

Голяма част от психичноболните нямат шанс да получат социални услуги, държавата е абдикирала от проблема, казва д-р Иван Добринов

Психиатърът: Наши пациенти навън  са гладни и дрипави | StandartNews.com

Доктор Иван Добринов е началник на Шесто мъжко отделение на Държавната психиатрична болница в Раднево, където се лекуват основно хора със зависимости. "Стандарт" разговаря с него за това какво се случва с пациентите му, когато излязат от клиниката.

----------------------------------
- Доктор Добринов, все повече пациенти остават с години в психиатриите, защото няма кой да ги приеме у дома. Превръщат ли се според Вас психиатриите в приюти?

- Въпросът е много деликатен. Институциите имат двоен стандарт към хората с психиатрични болести. Вдигат се кухи лозунги за деинституционализация, човешки права и свободи, но се изграждат само единични демонстрационни проекти за грижи в общността. По-голямата част от пациентите с психични проблеми нямат никакъв шанс да получат адекватни социални услуги. Можете да ги видите да ровят по контейнерите, да спят под стълбите, да мръзнат по пейките в градинките, да просят на пазара или пред някоя църква. През последните години под „структурни промени” се разбира единствено съкращаване на болнични легла. Работа напуснаха десетки квалифицирани лекари, медицински сестри, психолози, санитари. Когато започнах работа в ДПБ-Раднево през 1997 г., имаше девет отделения с общо 560 легла, все още функционираше рехабилитационният комплекс. Днес отделенията са осем, леглата – 420. Програмите за психосоциална рехабилитация функционират в осакатен вид и „на магия”, без адекватно финансиране. Колко от изписваните болни са настанени в защитени жилища, посещават дневни центрове, ресоциализирани са успешно, работят, гледат семейства, приемат поддържащата си терапия и са добре психически и физически? Това никой не знае. Виждам ги редовно по улиците – гладни, мръсни, дрипави.

Когато държим хоспитализирани такива болни поради липсата на алтернатива, ни критикуват и обвиняват. Наричат болницата ни „приютен тип“.

Ако останат да мрат по улиците, започва безумен натиск от социални служби, роднини, полиция, медии: „да си ги приберем и да им дадем една стаичка да живеят в нея”. 
- С какъв тип болни се случва най-често това - зависимости, други болести? Колко време може да останат в психиатричната болница, ако никой не ги потърси и няма къде да отидат? И какво се случва с тях, когато ги изпишете?

- Много от психичните болести имат хроничен, рецидивиращ и прогресивен ход – зависимостите, някои форми на шизофрения, биполярно афективно разстройстсво и други. Липсата на система от грижи води до сериозна деградация и инвалидизация на засегнатите. Виждал съм хора с всякакви диагнози, изоставени от близките си и от социалните служби в болницата. Много често те попадат при нас по спешност в окаяно състояние - без лични документи, без пари, без пенсия, понякога дори без дрехи и обувки. Често биват настанявани на задължително или принудително лечение със съдебно решение и след изтичане на срока, определен от съда, няма къде да бъдат насочени. Оставени на улицата, те са напълно безпомощни. Не биха могли да кандидатстват сами за прекрасните социални услуги, предлагани от общините.

Роднините на някои категорично отказват да поемат ангажимент и се крият. Така някои хора години наред обикалят психиатриите.

Ако ги изпишем, състоянието им бързо се влошава и отново ги водят. Получава се затворен кръг, абсурдът пациентът да е добре в болницата и зле навън. 

- Какъв е най-големият риск за самотните хора?

- Самотен човек с нелекувано психично заболяване може да бъде опасен и за себе си, и за околните. Това съвсем не означава, че е лош човек. Просто болестта засяга тежко мозъка и променя поведението. Това е нещастие за всички. Стига се до крайно занемаряване, понякога до физическа агресия, самоубийства, убийства. И това при болни, които реагират прекрасно на адекватно лечение и имат всички шансове за възстановяване. Не е справедливо да ги обвиняваме за това – никой не е виновен, че се е разболял. Много от тях са недееспособни и невменяеми. Ако обществото  се грижи добре за такива хора, това спестява много средства на данъкоплатците, връща болните обратно в активния живот, прави ги пълноценни граждани.

- Има ли стигма спрямо психичноболните у нас? Много често, когато се случи престъпление, биват набеждавани хора с психични заболявания?

- Хората с психични заболявания не са престъпници по дефиниция. Противоправни деяния могат да извършат по болестни мотиви тогава, когато заболяването е извън контрол, т.е. когато няма адекватно лечение.  Вината не е в пациентите, а в липсата на система за обхват, осигуряваща системни грижи на всеки етап от терапията. 

Често те стават жертви на насилие, биват тормозени, ограбвани, губят жилищата и средствата си, остават на улицата.

Определени медии имат голяма роля за изграждането на негативните нагласи в общността. Търсенето на сензации, неграмотно и тенденциозно поднесената информация, влечението към махленски клюки и неспазването на морални норми и граници са сред основните причини за стигматизацията и лошото отношение към психично болните. 

- Има ли проблем с покриването на лекарствата на хора с психични проблеми от здравната каса?

- Проблемът не е в медикаментите. Многократно сме обсъждали с колеги, че нашите пациенти имат достъп до най-модерните съвременни лекарства. Опасността е другаде: липсват напълно психосоциалната рехабилитация и ресоциализация. Лечението има ефект само ако е комплексно и последователно във времето. Болестта засяга физическото състояние, психиката и социалното функциониране. Само лекарства не са достатъчни. Те не могат да заменят останалите нужни звена и интервенции. Системното мислене липсва напълно в организацията на психичноздравните услуги в България. Поради спецификата на болестта много наши пациенти нямат критично отношение към състоянието си и отказват лечение. Стига се до абсурда да чакаме да стане инцидент, за да предприемем някакви действия. Няма координация и проследяване: още преди около 20 години диспансерната система беше унищожена, а на нейно място така и не бе изградена нова, с т. нар. “водене на случай“, която да я замени. 

- Вие лекувате хора със зависимости – как реагират близките им, до каква степен оказват подкрепа? Имате ли статистика какъв процент от пациентите Ви успяват да се възстановят? Колко време трябва да мине, за да можем да кажем, че един зависим човек е преодолял проблема си?

- Избягвам да обобщавам. Сред близките на зависимите има всякакви хора.

Познавам загрижени, адекватни, упорити и добронамерени роднини, които помагат много в лечението. Виждал съм и обратното: безчувствени, злонамерени и жестоки хора, които захвърлят зависимите по болници, канавки и кофи за боклук

Правилото е, че трябва близките да получават подкрепа, да бъдат образовани и въвлечени в процеса на възстановяване. Това дава чудесни резултати. 
Поради липсата на система за обхват няма как да проследим движението на пациентите, дългосрочните резултати и успеваемостта на терапията. У нас се работи „на парче“, аз поне не съм виждал адекватна статистика. Зависимостта е хронично рецидивиращо заболяване, което означава, че поддържането на постигнатите резултати изисква пълно въздържание от употреба на психоактивни субстанции и усилия за цял живот. Винаги трябва да има готов план за овладяване на срив или рецидив. 

- Какво според Вас трябва да се промени в отношението на държавата към темата за психичните болести и зависимостите?

- Държавата отдавна е абдикирала от тези свои ангажименти. 

Цели сфери от психиатрията са напълно занемарени, като съдебната и детската психиатрия, лечението на зависими, превенцията, психосоциалната рехабилитация, ресоциализацията.

Това констатират всички: пациенти и техните близки, терапевти, медии. Наскоро излезе и доклад на Европейската психиатрична асоциация относно психично-здравните грижи в България и процеса на реформа, който установи същото. В него бяха визирани нарушения на човешките права и неприемливи условия в здравните ни заведения, дискриминационно финансиране, разпокъсани грижи, липса на съвместно планиране и отчетност, сериозен недостиг на квалифициран персонал, негативни обществени нагласи към промени, маргинализация на психиатрията като специалност и още много други. Има дадени конкретни препоръки и би следвало управляващите да се съобразят с тях. Дали ще го направят, предстои да видим…

 

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай