Събота,

Иван Ланджев: Всички манифести звучат смешно след години

От: Албена Атанасова -
374
Иван Ланджев: Всички манифести звучат смешно след години
A
A
A

Иван Ланджев е поет, публицист, сценарист, доктор по руска класическа литература, преподавател. Автор е на стихосбирките „По вина на Боби Фишер“ /2010/, „Ние според мансардата“ /2014-а в България, 2017-а – в Германия/, „Ти непрестенна новина“ /2018/. „Поетика на себенадмогването“ се казва научната му книга за Толстой.

- Господин Ланджев, вие сте майстор в шаха и арт министърът  Боил Банов е майстор в шаха – ако застанете един срещу друг край черно-бялата дъска, какви съвети бихте му дали в името на това „нещата“ в културата да се променят към по-добро?

- Не мисля, че моите съвети биха могли да помогнат на министъра. Там май е нужна по-сериозна, специализирана помощ. Иначе много мъдри хора са сравнявали политиката с шахмата. И да си призная, никога не съм разбирал сравнението – в шаха има ясни, прости и честни правила. В политиката сигурно също е така, само че в шаха играчите ги спазват.

- Защо нарекохте поредната си стихосбирка „Ти, непрестанна новина“ – хем е много секси, хем е много „медиино“?

- Нямах никаква представа нито, че е секси, нито, че е медийно. Явно това със секси-то е станало съвсем неволно. Какво да правиш - съдба. А за медийното – надявам се да разбирам правилно: имате предвид, че е запомнящо се, че се цитира? Или просто това, че я има думата „новина“? Ако всичко около нас е пост истина и фейкнюз, би било интересно да знаем коя е непрестанната новина – любовта ли е? Обектът – т.е. любимата, това „Ти“? Или самото чувство любов? Може би на фона на баналното непрестанната новина трябва е изкуството? Мъдростта, Бог? Смъртта? Нямам еднозначен отговор.  На мен и на редакторите ми ни хареса противоречието във фразата, хареса ни и самата музика в нея, струпванията на АН и НА, алитерацията. Заглавието е цитат от самата книга, един стих отвътре.

- Във времето между предишната ви и сегашната ви книга – около 5 години, ако не се лъжа - дадохте ли си сметка от къде идва вдъхновението, кой е виновен за присъствието или отсъствието му?

- Виновен е животът при всички случаи. И – трябва да се признае – клишетата с Музата се оказват верни учудващо често. Обикновено вдъхновението ти си има име – и дори не е задължително от това да произтичат неизменно любовни стихове. Могат да бъдат и на съвсем друга тема. Но пак – много често – са породени от това име. Или имена.

- Близък сте с Иван Теофилов и Георги Господинов, вероятно и с други поети от различни генерации – възможно ли е интелектуалното братство в България, тук и сега, или всеки се спасява поединично?

- Чак пък братство... Вярвам, че човек среща учители, съмишленици и приятели по пътя. Понякога тези фигури се сливат в едно. Благодарен съм за всички срещи в живота си, ценя ги много. Но когато заговорим за братство, ми става някак... сектантско. Не обичам групичките, „движенията“ и всякакви формирования от подобен род. Един автор би трябвало да се чувства силен и свободен и без тях. Не обичам и манифестите – всички до един звучат смешно след години.

- Кои, според вас, са най-пакостливите  клишета в живота ни?

- Нашенското чакане, че трябва някой друг да оправи твоя живот. Представата, че не носиш никаква, ама никаква част от отговорността за това нещата наоколо да започнат да се подобряват.

- Вие отдавна сте навътре в руската литература и култура - как се проектират в българската действителност думите на Тютчев, че Русия не може да се разбере с ума, на нея може само да й се вярва?

- По отношение на политиката и държавното устройство Русия никога не е била пример за подражание. Обратното - руският народ е достигал върхове на гениалността въпреки авторитарните режими и самодържавието. Затова от тази забележителна страна можем да се учим на литература, на класическа музика и балет, такива неща – не на политика. Мащабите също са несъизмерими - това, което е фундаментално в имперското самосъзнание, не може да работи за нас.

- Всъщност защо избрахте да пишете докторантура по Толстой, а не примерно по Мелвил или Суифт?

- Уча английски от съвсем малко дете и той определено ми е по-силен, но любовта към руската литература се развиваше паралелно. Като студент по философия завърших с дипломна работа за Лев Шестов, Достоевски и Ницше. Дълбоките въпроси, в които смело се хвърля руската класика, ме вълнуваха, привличаше ме това, че тази литература всъщност никога не е „чиста литература“, а винаги и нещо друго. Руската философия започва от руския роман. Не от университета, защото по това време няма развита академична традиция, каквато има, да речем, в Германия. Тоест, тази литература е била длъжна от немай къде да се нагърби с много по-тежки задачи от това просто да разказва. А Толстой е колосална, безбрежна личност, дефиниция на гения.

- Вие клоните към Христовата възраст – имаме ли нужда от спасители или нехаем за греховете си?

- Почти на Христовата вързаст съм и ми задавате въпрос, чиито отговор е определено извън моите компетенции. Вие най-вероятно говорите за спасители не в метафизичен, а в социален смисъл. В такъв случай, много би ми се искало да се оправяме сами, без спасители, носейки  личната отговорност за постъпките си.

- Жив ли е, според вас, сред днешните хора на изкуството класическият бохемски дух, познат ни от родната митология – на художниците в Пловдив, на актьорите от Бургас...       

- Парадоксално е, че бохемата, за която говорите, се развива в условията на авторитарен режим, който потиска свободата на индивида, а днес, когато артистът е по-свободен, подобна бохема изглежда отсъства. Чудил съм се защо е така. Вероятно мнозина, които щяха да са конформисти тогава и да се бутат в структурите на държавата, днес също са конформисти и пак се бутат - кой където може и свари. Поне не са доносници, поне не работят това. А може и да са, няма как да знаем.  Едно време властта се е страхувала повече от изкуството. Днес просто на властта ѝ е все тая за изкуството. Но бохемският дух не е изцяло мъртъв, има бохемски оазиси тук-там. Обикновено за тях се говори по-късно, след някакво време. 

- Вие сте от първата вълна модерни сценаристи в тв киното: на какво се смее БГ публиката, какво може да я разтърси, да я шокира? 

- Градоначалникът в „Ревизор“ нали така казваше: „На какво се смеете? На себе си се смеете!“. Иска ми се да се смеем повече на себе си тук, но явно още не можем – това обяснява отсъствието на качествена сатира. Дори да не е политическа. Липсва ми да се смеем повече на собствения си ден, на това какви сме и как живеем. Защото в това, че живеем тъжно, има и нещо много смешно. „Улицата“ навремето го доказа. Повече абсурдизъм също ми липсва днес. Но на продуцентите не им липсват такива неща.


Всички новини от категория Интервюта.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Още от категорията