Връхна точка в историята на Перущица е участието на цялото население в Априлското въстание. То е вдигнато на 23 април 1876 г. Хората удържат 7 дни непрестанните атаки на многократно превъзхождащия ги по брой и въоръжение противник. Те са нападнати от 5500 души башибозук на Адил ага Тъмръшлията, а на 29 април пристига и турска редовна войска с артилерия начело с Решид паша. Едва когато оръдията разрушават покрива на въстаническата крепост - църквата „Св. Архангели Гавраил и Михаил“, в която са събрани около 600 старци, жени и деца, въстаниците прекратяват съпротивата.
В черквата загиват 347 души начело с отец Тилев, д-р Васил Соколски и водача на въстанието в града Петър Бонев - другар и съратник на Раковски и Левски в Белградската легия. Трагична е саможертвата на Спас Гинев, Кочо Честименски, Иван Хаджитлиев и още двадесет и трима перущенци. В черквата „Св. Архангел Михаил“ се въззема най-мощният глас за свобода, който човечеството е чувало – бащите жертват жените и децата си, а после и себе си, за да не бъдат роби и да не бъдат потурчени.
През юли 1876 г. Перущица е посетена от френския журналист Иван дьо Вестин, който съобщава, че след зверското турско клане при подавяне на въстанието, извършено от редовна войска и паравоенни мюсюлмански части в града, са останали 150 „старци и деца“ от предишното население от над 2000 души.
Впоследствие костите на българските мъченици са събрани и погребани в същата тази черква, за да се помни станалото. За героичните събития Захари Стоянов разказва в "Записки по българските въстания" как "...един френец, който идел откъм Пловдив на кон, започнал да вика на турски: „Не бойте се, царска войска иде“. Башибозуците, като не го разбрали, че е френк гяур, свалили го от коня и го насекли с ножовете си...
Около 300-400 души, повечето жени, деца и недъгави мъже, успели да се предадат на башибозуците при Циганската могила, в което предаване не последвало нищо особено. Отведнъж обаче зверският глас на техния главатар Адил ага изкомандувал на своите подчинени диви башибозуци „Дьон гери!“ и дългите ятагани лъснали във въздуха.
Страшна минута настанала за беззащитните перущени, които били заобиколени от всяка страна от дивата орда. Техните отчаяни викове, молбите им, които произнасяли, коленичили пред разярения турчин, пресипналите гласове на малките дечица достигали до небесата. Картината била една от най-сърцераздирателните. Там белобрадият старец припадал в краката на хищния башибозук да го пощади, който изпразвал пищова си в гърдите му и тичал напред да търси други жертви, без да удостои с погледа си поне валяющия се в кръвта си труп.
По-нататък млада майка целувала дръжката на окървавения нож да остави малката рожба, но безчеловечната чалма, под която се виждало само человечески образ, сечала наред и майки, и деца...". И Джанюариъс Макгахан описва апокалиптични картини след зверските кланета с дивашката жестокост над българите.
„...Перущица е било селище от 350-400 къщи и около 3500-4000 жители. Това е единственото градче, оказало действителна съпротива на турците. Народът тук, колкото и неподготвен да е бил, се отбранявал с всички сили и до смърт.
Хората твърдят и аз нямам основание да се съмнявам в техните думи, че докато не чули за кланетата в други селища и не видели от хълмовете пламъците на другите изгарящи села, те нямали нито мисъл за въстание, нито мисъл за въоръжена отбрана.
На 29 април, било вторник сутрин, един ден преди клането в Батак, в Перущица се получило съобщение, че башибозуците идват откъм Устина. Всички – жени, деца, както и мъже – незабавно напуснали домовете си и се укрили в черквата. Няколко души изгубили смелост и решили да се предадат, но след като предали оръжието си, били изклани. Това възпряло другите да последват техния пример. В продължение на вторник, сряда и четвъртък башибозуците се забавлявали с ограбване и изгаряне на къщите в градчето, стреляли от време на време от далечно разстояние по хората в черквата, а през цялото това време нещастните българи седели в черковния двор и с отчаяни очи гледали своите изгарящи домове. Те не могли да направят нищо. Между тях не е имало повече от 200 души въоръжени, докато башибозуците наброявали почти 6 хиляди.
Аз разговарях с една арменска девойка, която останала в черквата през цялото време на обсадата. Тя описва нощите, прекарани в черквата, като ужасен кошмар. Народът бил така претъпкан, че хората спели прави.
В четвъртък след обед в Перущица пристигнал Азиз паша начело на редовни войски и артилерийска батарея и без предупреждение започнал да обстрелва черквата. Въображението трудно може да си представи ефекта на снаряд, попаднал през един от високите челни прозорци на черквата и експлодиращ с чудовищен гръм сред пищящите, жени и деца. Ако някой се покажел на вратата да избяга, башибозуците, които пазели отвън, веднага го посичали.
Разказът на арменското момиче относно събитията, станали в петък и събота, е странен, несвързан, безумен. Разказаното от нея е извън всяко човешко въображение. Мога да изложа тази част от нейната история само с предположението, че тя е напълно полудяла.
В петък, разказва тя, мъжете, укрити в черквата, решили да се самоубият, но жените им се намесили и молели да бъдат също така убити. Двама от мъжете изпълнили своето решение. През сълзи и стон, скубейки косите си, удряйки главите си в каменния зид на черквата, те действително убили своите жени и деца, а след това убили и себе си.
Момичето разказва, че жените коленичили на земята, събрали дечицата си в своите прегръдки и в плач и ридание се молели, докато съпругът и бащата ги разстрелвал или пробождал последователно. Това, че тези двама мъже трябвало да забодат ножа или да изстрелят куршум в слаби, нежни и малки човешки същества, обърнати към тях за обич и защита, показва до какво отчаяние са били доведени…
Но арменката продължава нататък. Много млади момичета и омъжени жени, чиито мъже били убити или били избягали, молели също така да бъдат убити, за да избягнат падането в ръцете на башибозуците. И тяхното желание било изпълнено. Повече от двеста души били убити по тяхно желание. Подът на черквата тънел до глезените в кръв.
Положението, което описах в Батак, Панагюрище и Перущица, е същото в повече от сто български селища…
…Само в областите на Пловдив и Пазарджик има около 50 изгорени села, без да се броят тези, които са ограбени, а 40 000 души са жестоко изклани от извергите.
Турците определят броя на убитите в България от 15 000, но те са много повече дори от официалната версия от 40 000 души. Някой от разследващите смятат, че са дори 100 000. Нещастието е толкова голямо, че не може да се говори за него спокойно. Плачът, сърцераздирателните ридания и жалбите на нещастните жени и деца все още звучат в ушите ми. Те ме преследват ден и нощ – навсякъде, където отивам, когато спя или се пробуждам. Те ме обитават като безкрайно много призраци. Мисля, че това е достатъчно…
Прощавай, читателю, ако си имал нещастието да прочетеш това!“
Кочо
(Защитата на Перущица)
ИВАН ВАЗОВ “Епопея на забравените”
O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!
Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,
ни бой, ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Оградата беше прилична на пещ
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.
Борбата кипеше отвътре, отвън.
Във всички очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.
Майката мълвеше: „Чедо, Не се бой!“
и даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми в свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлъкът[1] пупал[2] дали има.
Децата пищяха като за пръв път
чеваха гърмежи и гледаха кръв.
и боят кипеше отвътре, отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът беше гъстък, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше
из женски гърди наместо млеко.
Лудост бе пламнала във всяко око.
Старците търчаха с ярост на лице
и търесеха пушки с трепетни ръце…
Отвън враговете диви, побеснели
сган башибозуци храма налетели —
фучаха, гърмяха, надаваха рев
и падаха мъртви във немощен гнев.
Главатарят техен, с кръв топла оквасен,
на таз жътва дива гледаше безгласен,
и страхът неволно обзе му духът
пред тез раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач пукаха куршуми.
Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе с трясък, тичешком…
Сганта се зарадва, а в божия дом
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Битката утихна…Разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът:
- Ний се бихме, братя, с башибозуци,
защото са мръсни, диви и хайдуци…
Ето, царска сила, да се предадем!
- Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем!
- Пушките си дайте! - Не! Не! - Що да сторим?
- Да се покорим ли? - Мълчи! Да се борим!
- Предателят кой е?! - Долу! - викат с бяс. -
Спогодба не става между тях и нас!
Една жена викна: „Чуйте! Срам)!“ и пушна
към войската царска и падна бездушна,
и гърмът разклати смаяний народ!
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обхвана тия души горди.
- Да се не вдадеме на турските орди!
И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и грабен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
и смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно ицата вапца,
майки не познаха своите деца.
отвън срешу храма зяпнали пушкала
забълваха пламък и бомби, и хала!
и стените стари разлюляха с звук
кат внезапний вятър планинския бук
като тръс подземен многажди повторен.
изведнъж видяха там зидът съборен!
Перущице бедна, тнездо на гепои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сяйност.
Ти в борбата черна и пред турский гнев
издигна високо твоя свилен лев,
и глава не клюмна, и меча ни даде,
и твойта светиня срамно не предаде,
и нашта свобода ти я освети.
И за толкоз жъртви гордо отмъсти.
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твойте чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторйя тури светло слово.
Защото ти блесна в синия простор
след многото подлост, сред общий позор!
Защото пропадна и в гроб се халоса
славно както Прага, както сСарагоса,
обвита във пущек, окъпана в кръв;
защото ти - сетня - пример даде пръв
как мре народа и не моли бога,
и не рече: Милост! - в общата тревога;
и - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ
и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.
...
Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
и сганта, упита от лакома стръв,
и гладна за блудство, за месо и кръв
изскърца със зъби. Бомбите трещяха
и момите красни с децата пишяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид
и падаха, други - с настръхнали власи
във свойте колене душаха деца си.
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: „Невасто Виж, настая сеч
и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…
Искаш ли да умреш?“ - И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи се детето с трептящи ръце
и кат го цалуна в бялото чебце,
задтана и рече: „То да е отзади!
Удряй!“…И Кочо ножът си извади
кървав из гърди й; и чучур червен
бликна и затече, и Кочо втрещен
погледна детето. То плачеше, клето!
„Майка ти не ще и сама на небето!“
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
И Кочо пак рече: „Не остана мощ,
но за един удар имам сила йощ!“
И ножът димещи опря с две ръце
право дето тупа негово сърце.
И падна обагрен, грозен, страховит
с отворени очи и със нож забит.
...
И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или в безчестье!
...
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!…
1881
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
