Лидерът на ДПС Делян Пеевски от години е основен враг на соросоидните кръгове у нас – не защото е удобна мишена, а защото е неудобен фактор. Политик, който не се вписва в мрежата от неправителствени зависимости и външни влияния, неизбежно се превръща в цел. И когато вътрешният натиск не стига, се включва външният механизъм – чрез международни медии, анализи и “разследвания”, които звучат повече като координирана атака, а не като независима журналистика.
Има една стара, почти механична схема, която българската публика вече разпознава без усилие. Преди избори – атака. След избори – атака. И ако вътрешният терен не стига, се активира външният фронт. Този път сцената е подготвена не къде да е, а в страниците на The New York Times – медия, която дори американският президент Доналд Тръмп съди и е критикувал в публичното пространство заради манипулативни публикации, продиктувани от политическите й пристрастия. И точно оттам идва поредният “разобличителен” материал за Пеевски, при това веднага препечатан в един от флагманите на българския корпоративно-олигархичен кръг „Капитал“ на Иво Прокопиев – „Дневник“. И това не е за първи път. Или в „Дневник“ ежеминутно следят всички чуждестранни медии, или знаят предварително за медийната поръчка. Извън иронията, второто е далеч по-правдоподобно.
Кой говори в текста и защо
Ако се вгледаме в източниците, цитирани в материала, картината става още по-показателна. Сред коментиращите фигурират имена като Владислав Величков – „активист“ от инициативи за съдебна реформа, които от години са част от екосистема от неправителствени организации с ясно изразена идеологическа и финансова близост до мрежите на Джордж Сорос и Иво Прокопиев. А също Димитър Керанов – анализатор, свързан с международни мозъчни тръстове, работещи в тясна координация с подобни либерални мрежи.
И двамата не са просто “независими експерти”, а част от добре позната среда, която от години генерира и разпространява едни и същи тези за “задкулисие” и “олигархия”, насочени срещу Пеевски. Това не са случайни гласове – това е внимателно подбран хор, който говори в синхрон и се активира именно в ключови политически моменти, подбрани от прокситата на Сорос у нас - Иво Прокопиев и свързаните с него политически кръгове от „Продължаваме промяната“ и „Да, България“. Винаги когато прокситата на Сорос заговорят по дадена тема, от която имат съществен личен или политически интерес, винаги следва подкрепяща темата (направо „копираща“ темата и техните опорки) чуждестранна статия в някоя соросоидна медия в чужбина.
Международен отзвук или добре режисиран сценарий
Авторът на текста, някой чуждестранен кореспондент с ограничен локален контекст, стъпва винаги върху добре познати тези и опорки – “задкулисие”, “влияние”, “олигархия”. Нищо ново, нищо доказано, но поднесено с тежестта на западен авторитет. Това е класическа техника – когато вътрешният наратив се изхаби, той се “внася” обратно през международна медия, за да изглежда по-легитимен. Проблемът за тях е, че източниците на подобни материали се оказват същите добре познати среди в България – неправителствени организации, журналисти, анализатори и “експерти”, години наред свързвани с мрежите на Сорос и неговите “отворени общества”. Подобни материали срещу Пеевски от привидно „независими“, но дълбоко свързани с мрежата на Сорос автори имаше в последната година и в медии като Der Standart, Die Welt и Neue Zürcher Zeitung... Днес е The New York Times - нищо ново ..., едни и същи тези и опорки. Обединяващо между тях е както авторството на материалите (всички те са писани в София), така и общата принадлежност на посочените медии - към либералната западна общност и идеологическа доктрина. Или казано просто - обединяващо е общата им принадлежност към мрежата за влияние на Сорос.
Износ на компромати: стара практика с нова опаковка
Днешният случай не е първия, в който Пеевски се оказва “герой” в западна публикация точно в чувствителен политически момент. Моделът е ясен – вътрешнополитически сблъсък се изнася навън, връща се обратно като “международен натиск” и се използва за вътрешна употреба. Това не е журналистика, а инструмент. Точно затова подобни текстове винаги идват навреме – нито ден по-рано, нито ден по-късно. Те се появяват, когато трябва да се формира обществено мнение, да се легитимира политическа атака или да се подкрепи определен кръг от интереси. И винаги с една и съща цел – да се създаде образ на “враг номер едно”.
Защо Пеевски е неудобен
Причината Пеевски да бъде системно атакуван не е случайна. В българската политическа реалност той е един от малкото играчи, които открито се противопоставят на влиянието на неправителствения сектор, финансиран отвън и създаден за руши държавността у нас създавайки паралелно властово влияние. И това превръща Пеевски в естествен противник на модела, изграден от структури, свързвани със Сорос. Докато едни партии и лидери разчитат на външна легитимация, Пеевски залага на вътрешна политическа мобилизация и директна политика към избирателите. Именно този сблъсък – между външно финансирано влияние и локален политически авторитет – стои в основата на конфликта. И затова той е толкова ожесточен.
Когато журналистиката се превърне в инструмент
В крайна сметка въпросът не е дали Пеевски има критици – той винаги е имал и ще има. Въпросът е защо едни и същи тезиси се рециклират през едни и същи канали, в едни и същи моменти. Когато една история се разказва по този начин, тя престава да бъде разследване и започва да прилича на сценарий. И може би най-ироничното в случая е, че атаката идва през медия, която самата тя е била обект на тежки обвинения за политическа пристрастност. А когато към това се добавят и добре познатите връзки между източници, неправителствени мрежи и международни публикации, картината става ясна. Това не е просто статия. Това е част от по-голям разказ за това, как се създава една манипулация. И той се пише в София, а не в чужбина, оплетен в мрежата от интереси на Сорос и Прокопиев, която отдавна не крие своите цели - да овладее задкулисно държавата
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
