Ако се вярва на Аристотел, от месец и половина в България живеем в абсолютна тирания. Според легендарния философ "тиранията се основава на страха, а демокрацията - на доверието". Двете нямат допирни точки. Не могат и да имат. У нас обаче не е така, особено по време на избори. Настоящите избори.
В тази кампания вече не става дума само за вътрешнополитически сблъсък. Темата излезе извън границите на страната. Натискът, сигналите, арестите и предупредителните протоколи вече са обект на внимание на европейските институции. И това само по себе си е симптом.
Защото, когато една държава започне да изнася изборния си процес за обяснение пред Европа, значи проблемът не е просто политически, а системен.
Евродепутатът Елена Йончева обяви, че ще сезира Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи в Европейския парламент за „безпрецедентния натиск“, на който са подложени българските избиратели. Според нея е недопустимо граждани да бъдат притискани и плашени от МВР във връзка с вота на 19 април, защото това е пряка намеса в свободното упражняване на правото на глас. Още по-тревожно е, че по думите ѝ подобни притеснения се споделят и от евродепутати от различни политически групи. Това означава, че казусът вече не е вътрешен спор, а въпрос на европейско доверие към българската демокрация.
Когато репресията става статистика
Данните, с които самото МВР оперира, очертават мащаб, който трудно може да бъде пренебрегнат. За по-малко от три седмици са проведени 140 специализирани полицейски операции. Издадени са близо 2000 предупредителни протокола, което е над 400 процента увеличение спрямо същия период на предишните избори. Това вече не е просто активност. Това е кампания в кампанията. И тук възниква ключовият въпрос: какво всъщност означава този ръст? Дали е знак за ефективност или за промяна в начина, по който се упражнява властта? Защото предупредителният протокол по своята същност не е доказателство за вина. Той е инструмент за превенция. Но когато се използва масово, без конкретни основания, той се превръща в инструмент за натиск.
Протоколът като средство за „възпитание“
По описание на самите случаи става ясно как работи механизмът. Хора се извикват по списък, канят се в полицията или дори са посещавани по домовете си и се приканват да подпишат документ, че няма да извършват престъпления. Без обвинение. Без доказателства. Без дори формално основание за съмнение. Свидетелства от терен допълват картината. Обаждания от „икономическа полиция“, посещения от цивилни служители, които не се легитимират, внушения за вина по „анонимни сигнали“. Натискът не е в самия документ. Натискът е в ситуацията. В това, че трима души те чакат пред дома ти. В това, че трябва да се оправдаваш за нещо, което не е доказано. В това, че се очаква да подпишеш, за да „нямаш проблеми“. Това вече не е превенция. Това е психология на страха.
Анонимният сигнал като инструмент
Особено показателна е ролята на т.нар. анонимни сигнали. По информация от терен те стават основание за проверки, разпити и предупреждения. Без яснота кой ги подава. Без възможност да бъдат проверени като източник. Но с напълно реални последици за хората, срещу които са насочени. Така се създава удобен механизъм. Един сигнал може да отключи цяла процедура. Процедурата може да доведе до натиск. А натискът може да произведе ефект, който няма нищо общо с правосъдието, но има много общо с поведението на избирателите.
Когато държавата сменя приоритетите си
В същото време въпросите, които би трябвало да са във фокуса на управлението, остават на заден план. По думите на Йончева няма развитие по случая „Петрохан“, въпреки че това е било изрична задача към служебното правителство. Вместо това се наблюдават кадрови промени в структури, свързани именно с това разследване – от областни дирекции до национални служби. Това създава усещане за разместване на приоритетите. От разследване на тежки случаи към управление на изборния процес. От търсене на отговорност към упражняване на контрол.
Въпросът за легитимността
Към всичко това се добавя и още един пласт – съмненията около легитимността на самото управление. Според Йончева евентуално решение на Съда на ЕС по казуса с премиера може да постави под въпрос легитимността на изборите. Това вече не е просто политически спор. Това е институционален риск. Защото ако има съмнение в легитимността на този, който организира изборите, то автоматично пада сянка и върху самия вот.
Демокрацията под наблюдение
Най-силното изречение в цялата ситуация всъщност е най-простото: „Правата на българите в България са брутално нарушени.“ То не идва от опозиционен лидер, а от евродепутат, който заявява, че ще постави въпроса пред Европа. Това е моментът, в който вътрешният проблем става външен. И в който България отново рискува да бъде разглеждана не като равноправен партньор, а като държава под наблюдение.
Финалът, който предстои
Всичко това се случва в рамките на една кампания, която по дефиниция трябва да бъде състезание на идеи. Вместо това тя все повече прилича на състезание по контрол. Контрол върху хора, върху процеси, върху резултати. И ако има нещо по-опасно от самите репресии, то е тяхната нормализация. Когато обществото свикне с тях. Когато ги приеме като „част от играта“. Когато престане да задава въпроси. Тогава изборите може и да се проведат. Но демокрацията вече ще е напуснала залата. Защото както казва един от големите US президенти Франклин Рузвелт: "Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.“
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
