Кой обитава сградата на „Дондуков“ 2? По Конституция там трябва да бъде съсредоточена най-важната функция на държавния глава – обединител на нацията. Обитателят на „Дондуков“ 2 обаче не харесва тази си роля и вече цяло десетилетие си мечтае да се премести в отсрещната сграда – на Министерски съвет. За да изгради в държавата още по-силен и корумпиран Път на Копринката, с който да помпа своята задкулисна сила. И това не е тайна за никой, който в последните 10 години наблюдава всичко, в което се превръща държавата по време на управлението на служебните кабинети на Радев.
Въпросът обаче е друг – дали хилядите мирно протестиращи срещу Бюджет 2026, разбраха, че са станали миманс в играта на президента, който от поне година се опитва да разклати България секунди преди влизането й в Еврозоната? Както го направи през 2020 година, когато страната ни влезе в ЕРМ 2 – предверието на клуба на богатите в ЕС. И тогава - като сега, докато кабинетът провеждаше едни от най-сложните преговори за бъдещето на страната, Ларгото в Триъгълника на властта се изпълни с протестиращи, поведени от юмрука на Радев. Юмрук, който в последните 5 години му се наложи да стиска зад стените на „Дондуков“ 2, но от снощи отново успя да натисне копчето на предизборната си кампания. Но какво се случи?
Снощните ексцесии по улиците на София — горящи контейнери, хвърлени бомбички, счупена техника, паника и агресия — не са просто хаос, избухнал от нищото. Те са политическа сцена, терен, на който различни сили се опитват да завземат инициативата. И сред тях „най-умело“ стъпва не управляващото мнозинство, а президентът Румен Радев — човекът, който винаги знае как да превърне кризата в трамплин. Ако някой има полза от напрежението, то това е именно държавният глава.
Снощните протести взривиха София. Въздухът миришеше на дим, нерви и безнадеждност. Улиците кънтяха от скандирания, а между тях — от удари, сълзотворен газ и крясъци. Докато правителството се опитваше да намери изход, а полицията разчистваше тротоари от парчета стъкло и разкривени кофи, един човек отново стъпи точно там, където вятърът духа най-силно — Румен Радев.
Да го кажем директно: в тази криза Радев не просто печели — той доминира, а най-вероятно и организира ексцесиите. Важен детайл в това е фактът, че сред задържаните младежи, организирали ексцесиите, е синът на русенския бизнесмен Атанас Бобоков, който лично е трошил и палил по софийските улици. Заедно с него е задържан и друг, пренасящ в себе си 30 000 лева, разпределени за плащане... на хаос. Както казваха Асен Василев и Кирил Петков в един запис - "нелегален кеш има" и явно хората около Радев не се свенят да го раздават на агитки, за да сеят разруха в негова полза.
Защото той е доказал, че много обича да превръща хаоса в политически инструмент с хирургическа точност. Там, където кабинетът изглежда бавен и разколебан, президентът влиза като човек, който знае точно какво иска и как да го вземе. Защо? Защото в момент, когато държавата се клати, Радев е единственият играч, който няма какво да губи — но има много да спечели.
Неговата реакция бе калкулирана до секундата. Първо, той се дистанцира от вандализма, за да не изглежда като човек, който си играе с огъня. После — и това е големият удар — обяви протестите за „гласа на народа“, а бюджета и управлението за „провал“. И накрая, с хладна увереност, хвърли политическата бомба: „Изходът е един — оставка и предсрочни избори.“ В този момент президентът не просто коментираше ситуацията. Той я диктуваше. Подобно на разказа на хазартния бос Васил Божков – Черепа, който през 2020-та година беше записан със СРС-та да обяснява на журналист и депутат как „се кефи, че може да диктува на тълпата какво да прави“. Между другото – на последните два протеста в сърцето на София Черепа отново се появи, с какво цел – все още не е ясно. Но подозрителните прилики с 2020 година остават.
Докато управляващите се чудят дали да „анализират случилото се“ или „да изчакат ескалацията да стихне“, Радев вече беше отишъл три хода напред. Той използва ексцесиите като прожектор, насочен към кабинета. И то с удоволствието на човек, който знае точно колко ефектен е този кадър: огън по улиците. Това е суровата истина: хаосът винаги удря по тези, които управляват. А отстрани винаги стои някой, който се усмихва.
Радев превръща протестите в трибунал, пред който извежда управлението и го обвинява във всичко — некомпетентност, арогантност, липса на слушане. Той не казва „тяхната грешка“ — казва „тяхната вина“. Това е разликата между критика и политическа атака.
Но най-голямата му полза е не в думите. А в образа, който изгражда. Образ на единствения лидер, който е вън от калта на ежедневната политика, но вътре в пулса на обществения гняв. Това е позиция, за която всяка партия мечтае, но малцина успяват да заемат. Защото изисква не власт, а дистанция. Не решения, а разказ. И Радев владее разказа на манипулацията до съвършенство.
Тук е и голямата му стратегическа полза: колкото повече се засилва недоверието към властта, толкова по-убедително изглежда неговият призив за предсрочни избори. Това не е просто лозунг. Това е покана към политическо преформатиране.
И точно тук се появява въпросът, който управляващите се страхуват да зададат на глас, а обществото усеща в стомаха си: допустимо ли е президентът да използва криза, за да подрива правителството и да настоява за оставка? Или това е директно нарушение на ролята му по Конституция? Да, противоречи — и то грубо.
Конституцията е кристално ясна: президентът е „обединител на нацията“, арбитър, който стои над политическите конфликти. Той може да критикува, но не може да вкарва страната в режим „президент срещу правителството“. Не може да прибира протестната енергия в джоба си и да я превръща в собствена политическа валута. Не може да говори като партиен лидер, но да се крие зад институционалния си статут.
А какво прави Радев? Точно обратното. Той не просто коментира, той координира тона на протестите — обявява правителството за нелегитимно, бюджета за опасен, а изборите за единствен път. Това не е език на държавен глава. Това е език на опозиционен лидер, който няма смелост да си признае, че е участник в политическата конфронтация, а не арбитър над нея.
И това не е първият случай. Това е модел.
Когато протестите избухнаха през 2020 г., Радев не застана над битката — той слезе при тълпата, вдигна юмрук и използва символа на бунта за собствения си политически интерес. Това беше моментът, в който институцията „президент“ престана да бъде обединител и се превърна в катализатор на конфликта. Оттогава нататък линията между институция и улична политика бе окончателно прекрачена. Нито едно редовно правителство след 2021 г. не беше оценено от Радев като легитимно или достатъчно добросъвестно. Служебните кабинети, които той назначаваше, бяха „единствените компетентни“, а всички други — „корумпирани“, „некадърни“, „зависими“. Този подход раздели обществото на два лагера: „тези, които вярват на президента“, и „тези, които вярват на парламента“. Точно обратното на неговото конституционно задължение.
Президентството по принцип е институция на умереността. А при Радев често е институция на конфликта. Той води битки с правителства, с партии, с Народното събрание, с министри, с главния прокурор, със служби. Всеки път отговорът е един и същ: другите грешат, президентът предупреждава, но не го слушат. Това не е посредничество — това е политически поход.
Много от неговите служебни кабинети бяха възприемани не като технократски, а като еднопосочни — със собствен дневен ред, изграждани около президентската рамка. Това само усилва усещането, че Радев не просто отразява политическите процеси, а се стреми да ги управлява.
И ето го парадокса: при криза президентът трябва да успокоява. А Радев — ескалира. Той не казва: „Нека се успокоим и намерим решение.“ Той казва: „Оставка.“ Той не казва: „Да възстановим диалога.“ Той казва: „Системата е провалена.“ Той не казва: „Призовавам към нормализация.“ Той казва: „Това управление няма право да съществува.“ Всяка негова реплика е бензин, хвърлен върху огъня на недоволството. И когато огънят пламне по-силно, вината никога не е негова. Вината е на „мафията“, на „системата“, на „управляващите“, на „корупцията“. Той стои встрани от отговорността, но в центъра на разказа.
И именно това е проблемът: не може да бъдеш едновременно президент и опозиционен лидер. Конституцията не го позволява.
Институционалната логика не го позволява. Държавата не го позволява. Истината е проста и болезнено видима: Румен Радев отдавна не се стреми да бъде държавник. Той иска да бъде политик. Не обединител, а играч. Не арбитър, а страна в битката. И всяка криза — от пандемия, през протести, до бюджетни спорове — е за него шанс не да стабилизира държавата, а да я разклати достатъчно, за да блесне като „последния здрав разум“, „последния пазител“, „последния борец срещу мафията“.
Това е неговият комфорт — не спокойната държава, а държавата в турбуленция. Защото спокойствието изисква институционална отговорност, а Радев винаги е бягал от нея. Между ролята на президент и ролята на опозиционер той избра втората. Между необходимостта да лекува обществото и удобството да печели от неговите рани — той избра второто.
И колкото по-дълго продължава да играе този двоен стандарт, толкова по-ясно става: ние нямаме президент, който да брани държавността. Имаме политик, който използва президентството като трибуна. И когато огънят пламне — той не го гаси. Той стои до него, защото в светлината на пламъците се вижда най-добре. Играта на играча е в ход – въпросът е ще има ли кой да я спре, за да я има България?
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
