Българският писател Роси Антов, известен под псевдонима Дивак Турлак, си отиде внезапно, оставяйки след себе си едно от най-загадъчните и докосващи послания в съвременната ни литература. Четири часа преди смъртта си той публикува есе, в което описва какво е видял „след смъртта“ – текст, който днес мнозина четат като пророческо сбогуване, пише "Флагман".
Писател, който живееше между думите и мистерията
Роси Антов беше от онези автори, които не просто пишат истории, а преживяват думите. Пловдивският писател с диплома от ВФСИ "Д. А. Ценов“ – Свищов по специалност "Финанси и банково дело“ съчетаваше богата душевност с философската дълбочина на пътешественик между светове.
Книгите му – „Когато времето танцуваше“, „Ключ за жива вода“, „Мачко Начков… и други човеци“, „Вселената на скитащата душа“ и други – оставиха трайна следа сред почитателите на българската проза. В тях реалното и мистичното често се преплитат, а героите му говорят с езика на интуицията и съдбата.
Последното му есе – послание отвъд времето
Само няколко часа преди да издъхне, писателят публикувал кратко есе във Facebook, в което сякаш описва своето преминаване отвъд. Вместо за „времето, което танцува без часовник“ и за „проблясъците на онова, което е след всичко“, той описва какво е видял като на кинолента.
Бургаският художник Митко Иванов сподели в социалната мрежа предсмъртното есе на колегата му писател. Текстът е като последен поздрав към света – едновременно тъжен и озарен с надежда.
Четири часа по-късно Роси вече не е между нас. Все едно душата му просто бе преминала там, където думите му я бяха завели.
Духовното наследство на Дивак Турлак
За читателите и приятелите му, роденият в Монтана творец беше повече от писател – беше търсач на смисъл. В творчеството си често говореше за вечността, за невидимото, за онова „между“ световете, което усещаме, но не можем да обясним.
Литературните среди го помнят като скромен, но дълбоко чувствителен човек. Той вярваше, че истинската литература трябва да лекува душата, а не просто да разказва истории.
„Думите му имаха тежестта на истина и лекотата на молитва“, пишат почитатели в социалните мрежи. Неговото последно послание, макар и неволно, се превърна в символ на това, което винаги е търсил – светлината отвъд страха.
Роси Антов – живот между реалността и вечността
Днес неговите книги се преоткриват отново – не само като художествено наследство, но и като духовно завещание. В свят, изпълнен с шум и суета, той остави след себе си не просто страници, а тишина, която говори.
Смъртта му показа, че някои писатели не си тръгват – просто сменят света, в който пишат.
Ето последното есе на Роси Антов. Уникално е:
Аз пак не спах. А когато се събудих, се сетих нещо. На два пъти през живота си съм виждал как същият за миг преминава като на филмова лента пред очите ми. Но и нещо друго се сетих. И това е интересното. Пред очите ми като на филмова лента преминаваха мигове. И осъзнах колко просто стоят нещата на тоя свят. Не видях бележника с оценките от училище. Не видях дипломата от института. Не видях как започвам първата си работа. Не видях как правя успешна кариера. Не видях как се сривам. Не видях как се изправям. Не видях как купих първия апартамент. Не видях как купих първата кола… Бах ти ужаса. Оказа се, че не съм видял най-важните неща в живота си. Видях хиляди мигове, но не и най-важните.
Видях как с мама и тати сме на море. Видях сестра ми с превързано коляно. Видях баба и дядо, с които ловим раци през нощта. Видях как с приятели скачаме във вир. Видях как хванах първата си риба. Видях как сръндак пие вода. Видях планина и планинска река. Видях извор. Видях първата си целувка. Видях скалите до Белоградчик. Видях една чешма сред тях. Видях парк и алея, по която вървя с момиче. Видях и как ям бой, що вървя с точно това момиче. Ама не болеше. Видях синовете си. Малки и луди. Видях язовир. Видях много неща. Видях много обич. Видях каньон сред скалите. И змията, която го пази. Видях лятна буря. Видях есенно топло море. Видях сняг. Видях и синчец. Видях как мирише липа. Видях ей такива дребни неща. Дребни като една прегръдка. За да стоплиш. Или да те стоплят. Бах ти живота!?
А после запалих цигара навън. Под зимно тъмно небе. И се сетих, че няма нищо случайно. Изпуших я и влязох да напиша това. Това е моят живот. Един миг. От мигове. Някакви дребни такива. Няма нищо голямо и важно. А не бих искал да загубя нито един от тях. Защото ще остана без живот.
Това е. Отивам да пуша. Пак. Под зимни звезди.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
