Държавата предлага социална пенсия за старост от 183,81 евро, а това е едва 47% от линията на бедност. За човека без достатъчно трудов стаж има половин бедност, но за държавния служител продължава да има цяла привилегия - личните му осигурителни вноски се поемат от бюджета. Сега отново е внесен законопроект това да се промени, но властта сякаш чака някой друг да свърши неприятната работа. И така държавата продължава да проповядва солидарност пред хората, които я финансират, докато внимателно пази своите служители от нея.
Едната България плаща, другата се осигурява
Работещият в частна фирма вижда всеки месец колко струва солидарността. От заплатата му се удържат лични вноски за пенсия, здраве, безработица и майчинство. Той не получава избор, отсрочка или благодарствено писмо от държавата.
При държавните служители осигурителните вноски продължават да бъдат изцяло за сметка на осигурителя, а парите идват от държавния бюджет. Казано без чиновнически език, данъкоплатецът плаща своите осигуровки, а след това участва и в плащането на техните. Това не е незаконно, защото държавата сама си е написала закона. Но законното невинаги е справедливо.
Най-дразнещото е, че тази аномалия се обсъжда от години, сякаш става дума за строеж на атомна централа, а не за обикновен принцип, че който работи и получава заплата, участва лично в осигуряването си.
Реформа, увита в шестгодишен памук
Внесеният проект предвижда държавните служители, магистратите, полицаите, военнослужещите и служителите в службите постепенно да започнат да поемат личен дял от осигуровките. Преходът обаче е разтеглен до 2032 г., а загубата на доход трябва да бъде компенсирана чрез увеличаване на възнагражденията.
Тоест държавният служител ще започне да „плаща“, но държавата предварително ще му даде парите, за да не усети плащането. Това е реформа само по фиш. В единия край бюджетът ще добави към заплатата, а в другия ще прибере сумата като лична вноска. След толкова движение парите ще се окажат почти на същото място, само че ще са минали през повече таблици.
Разбираемо е доходите да бъдат защитени при внезапна промяна. Но когато всяка привилегия се премахва толкова внимателно, че привилегированият да не почувства нищо, тежестта отново остава за онзи, който няма защитен статут.
Пенсионерът може да усети бедността
Контрастът е безмилостен. За социалната пенсия правителството предлага увеличение до 183,81 евро от 1 юли 2026 г. - сума, която остава далеч под линията на бедност. Синдикатите настояват тя да се повиши според ръста на самата линия на бедност, а не само със стандартното осъвременяване на пенсиите.
При най-бедния държавата смята до втория знак след десетичната запетая. При държавната администрация същата държава внезапно открива човешкото лице, плавния преход и необходимостта никой да не загуби и евро.
За майките също се предлага по-високо обезщетение, когато се върнат по-рано на работа. Но дори профсъюзите предупреждават, че парите не решават липсата на места в яслите и детските градини. Държавата отново плаща за последицата, вместо да оправи причината.
Привилегията няма служебна карта
Това не е обвинение към всеки човек в администрацията. Сред държавните служители има експерти с огромна отговорност, нископлатени служители и хора, без които институциите ще спрат. Те заслужават достойни заплати, ясни правила и възстановяване на права, когато са поставени в по-неблагоприятно положение.
Но достойното заплащане не изисква отделна осигурителна вселена. Заплатата трябва да показва стойността на труда, а не да бъде допълвана със скрити преимущества, платени от всички останали.
Работодателските организации вече настояха промяната да не бъде отлагана и предупредиха, че компенсирането чрез ново увеличение на бюджетните заплати ще обезсмисли ефекта. Те свързват реформата и със състоянието на пенсионната и здравната система, които постоянно се нуждаят от все повече бюджетни средства.
Държавата трябва първа да даде пример
Властта обича да обяснява, че осигурителната система е солидарна и че всеки трябва да участва според възможностите си. Чудесно. Нека тогава започне от собствената си администрация.
Не може частният сектор да бъде третиран като вечния портфейл на държавата, а държавните служители като нейни защитени роднини. Не може за едните да има удръжка още в края на месеца, а за другите шестгодишен преход, компенсиран до последното евро.
Равнопоставеността няма нужда от кръгли маси, работни групи и поредното принципно съгласие. Тя има нужда от политическа смелост. Докато властта не я намери, всеки призив за солидарност ще звучи като покана гражданите да платят още малко, включително за хората, които им изпращат поканата.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
