„Вдигнаха ни по тревога още по тъмно. Излъскахме копчетата, стегнахме амуницията, мислехме, че почва война. Поведоха ни към църквата „Св. 40 мъченици“, а после ни наредиха в шпалир по калдъръма нагоре към Царевец. Сутринта беше хладна, ръцете ми трепереха, но не от студ, а от пустата неяснота. И тогава излезе Князът... тоест, вече Царят! Когато Малинов прочете думите, че вече не сме рая на султана и не плащаме данък на чужда империя, нещо ме сви в гърлото. Погледнах момчетата отляво и отдясно – сурови селски мъже, мустакати, виждали смъртта – очите им бяха влажни. Като викнахме едно „Ура“ ми се стори, че Янтра ще излезе от коритото си. Калпаците хвърчаха до небето. Дано Бог да пази България, че ако Турция тръгне нагоре, ние сме първи на границата. Но си струва. Вече сме свободни пред целия свят."
Така според изкуствения интелект би звучал разказът на един обикновен войник - Иван Стоянов от 18-и пехотен Етърски полк, станал свидетел на съдбовните събития от 22 септември (5 октомври нов стил) 1908 г. във Велико Търново.
В първите часове на деня по калните калдъръми на старата столица цари напрежение. Хората усещат, че предстои нещо съдбовно, но никой не знае какво.
Рано сутринта княз Фердинанд пристига в старопрестолния град със специалния си влак. В „Св. Четиридесет мъченици“, пред олтара на Асеневци, князът чете Манифеста: „...Обявявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство...“
В текста няма шлифовани фрази, защото е писан набързо от министър-председателя Александър Малинов през нощта – на светлината на свещ го нахвърля с молив във влака от Русе до Търново, довършва го в друсаща се каруца по пътя, подпирайки листа на коляно.
Веднага след това Фердинанд приема титлата „цар“. Така достойнството на българския владетел се изравнява с останалите европейски монарси, а България не е вече васално княжество, а суверенна сила.
Когато държавният глава и правителството излизат на хълма Царевец и Манифестът е прочетен повторно пред хилядното множество, емоциите ескалират от стъписване до луд възторг. Жени плачат от вълнение, мъже хвърлят калпаци във въздуха, камбаните на всички търновски църкви бият празнично, заглушавайки топовните гърмежи. Телеграфистите предават трескаво историческата новина до всяко кметство, казарма и вестник в страната, за да може на следващата сутрин цяла България да осъмне в Нова ера.
Докато народът ликува, погледът на военния министър Данаил Николаев остава суров и прикован в картата. Той знае, че армията трябва да бъде в пълна бойна готовност по границата с Османската империя в случай, че султанът реши да отговори с оръжие.
За премиера Александър Малинов случващото се в Търново е дързък дипломатически хазарт. Страната ни нарушава Берлинския договор от 1878 г., което теоретично е повод за война с Османската империя и санкции от страна на Великите сили. Но Малинов знае, че ако България бе молила за разрешение, никога нямаше да го получи.
На следващата сутрин вестниците в София, Пловдив и Търново излизат с извънредни тиражи. „Пряпорец“ (орган на Демократическата партия) е с плакатна първа страница, на която с дебели букви пише:„БЪЛГАРИЯ Е НЕЗАВИСИМО ЦАРСТВО!“ „Българският народ скъса веригите на Берлинския договор. Нацията ни влиза в семейството на културните народи като равен с равен“, гласи статията.
„Военни известия“ се фокусира върху армията: „Българското войнство поздравява своя Първи Капитан с титлата Цар на българите. Частите по южната граница са заели позиции. Духът на войниците е приповдигнат. Всеки е готов да пролее кръвта си за честта на Независимото Отечество“.
„Мир“ анализира международния отзвук: „Телеграфите от Виена, Париж и Лондон прегряват. Светът е изненадан от смелостта на кабинета „Малинов“. България показа, че съдбата ѝ се кове в София и Търново, а не в чуждите канцеларии.“
Актът от 22 септември е предхождан от няколко ключови събития и дипломатически ходове.
1.В Османската империя избухва Младотурската революция
Държавният преврат, осъществен на 3 юли 1908 г., е организиран от млади офицери и политически дисиденти. Непосредствена причина са подготвяните от Великите сили реформи в Македония, смятани от младотурците за заплаха за целостта на империята. Но основните им цели са ограничаване на абсолютната власт на султан Абдул Хамид II, възстановяване на конституцията от 1876 г. и модернизиране на държавата. Бунтът избухва в гарнизона в град Ресен (Македония) и светкавично обхваща ключови казарми в Битоля, Скопие, Солун и Одрин. Изпратените от султана войски масово преминават на страната на революционерите. На 24 юли 1908 г. султан Абдул Хамид II капитулира, обявява възстановяването на конституцията и свиква парламент.
2. Неглижиране на наш дипломат в Истанбул
На 30 август 1908 г. българският дипломатически агент в Истанбул Иван Стефанов Гешов е демонстративно пренебрегнат като не е поканен на гала вечерята за рождения ден на султана. Доводът е, че България е васално княжество, а не суверенна държава. Този дипломатически скандал прелива чашата.
3. Източните железници палят искрата
През септември избухва стачка на служителите в Източните железници. По силата на Берлинския договор железопътната мрежа в Южна България (бившата Източна Румелия) е собственост на Османската империя, но е отдадена на концесия на австрийския барон Хирш. Това означава, че стратегическа инфраструктура в сърцето на България се контролира от чужди сили. След избухването на стачката правителството на Александър Малинов реагира светкавично. Под предлог, че трябва да защити националната сигурност и да осигури превозите, българската държава конфискува и окупира железниците с помощта на армията. Турция и Австро-Унгария (която притежава компанията) реагират гневно. Малинов убеждава княз Фердинанд, че единственият юридически изход от кризата е обявяване на Независимостта, което автоматично прави конфискацията законна от гледна точка на суверенното българско право. Железниците стават национална собственост на БДЖ.
4. Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина
Това се случва ден преди България да обяви независимост и също е в нарушение на Берлинския договор. Двете държави действат в таен синхрон, за да си пазят гърба пред Европа.
Как се развиват събитията след това?
Турция не иска война, а огромно обезщетение от 125 млн. златни лева за Източните железници и загубените данъци. Сумата е непосилна за младия български бюджет.
Русия, която също не иска война на Балканите, а да засили влиянието си, измисля гениална финансова схема: опрощава на империята военните контрибуции, останали от Руско-турската война (1877–1878 г.), като в замяна Турция се отказва от ултиматума си към България. В крайна сметка страната ни признава дълг към Русия от „само“ 82 милиона лева при изключително ниска лихва. Така през пролетта на 1909 г. Великите сили и Османската империя официално признават независимото Българско Царство.
Съдбата на героите от 22 септември
Подобно на други герои от Нова България, провокирали ключови събития от нейната история, животът на основните участници в обявяването на Независимостта също е белязан от трагични обстоятелства.
Александър Малинов, който залага на карта политическата си кариера по време на първия си мандат (1908 – 1911 г.), управлява България отново в края на Първата световна война (юни – ноември 1918 г.). На него се пада тежката участ да подпише Солунското примирие, с което България капитулира, както и да организира абдикацията на Фердинанд в полза на сина му Борис III. Малинов преживява дълбоко крушението на националния идеал за обединение.
През 1922 г., по време на управлението на Александър Стамболийски, той и други опозиционни лидери са арестувани. След референдум за съдене на „виновниците за националните катастрофи“ Малинов прекарва месеци в Шуменския затвор.
В периода юни – октомври 1931 г. застава начело на 47-ото правителство като лидер на коалицията „Народен блок“. Подава оставка поради икономически разногласия, след което става председател на парламента.
На 20 март 1938 г., по време на предизборно събрание в София, докато държи пламенна реч срещу засилващия се авторитарен режим в страната, умира от сърдечен удар на трибуната. В последния му път го изпраща огромна траурна процесия, водена от висшето духовенство, царя, държавния елит и хиляди столичани. Положен е в Парцел 46 на Централните софийски гробища.
Фердинанд е високо ценен от българите през първите десетилетия на управлението си. Той превръща изостаналата османска провинция в модерна европейска държава. По негово време се строят гари, пътища, Софийският университет, Народният театър, армията ни става най-мощната на Балканите. Обявяването на Независимостта през 1908 г. го изстрелва на върха на народната обич.
Но след това всичко се преобръща. Обвиняват го, че заради грандомания и лична амбиция да влезе в Истанбул като нов византийски император е допуснал фатални грешки в Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.). По време на царуването му България преживява две национални катастрофи, губи стотици хиляди човешки животи и огромни територии (Беломорска Тракия и Южна Добруджа). И до днес в масовото съзнание Фердинанд е възприеман по-скоро като горд и чужд на българската душа владетел, чието его е засенчило националния интерес.
За да спаси династията и да предотврати кървава гражданска война, на 3 октомври 1918 г. е принуден да подпише абдикацията си в полза на първородния си син Борис III. Същата вечер напуска пределите на България с влак и никога повече не се завръща приживе.
В семейното имение в Кобург, Германия, прекарва следващите три десетилетия в изгнание, посвещавайки се на любимите си занимания – орнитология, ботаника и пътешествия. Животът му е белязан от огромни лични трагедии: надживява и двамата си сина - цар Борис III умира мистериозно през 1943 г., а княз Кирил е разстрелян от Народния съд през 1945 г. Династията му е прогонена, а България става комунистическа република.
Фердинанд умира на 87 години на 10 септември 1948 г. в Кобург. Последното му желание е да бъде погребан в България. Поради политическия режим това е невъзможно. Едва на 29 май 2024 г. тленните му останки са официално репатрирани в България и положени в криптата на Двореца „Врана“ в София.
