Автор: Д-р Пламен Иванов, Универститет по застраховане и финанси, София, и Университет на Мидълсекс, Лондон, Великобритания.
Профил в Х: @IvovPlamen
Дали ще получим „нови 30 години на просперитет”?
Обещанието на „Запада“ и неговата сянка
Има една картина, която поколения европейци носят в себе си като доказателство, че „системата работи“. Западна Европа и САЩ през 60-те, 70-те и част от 80-те на изминалият век. Достойна работа, която храни семейство. Китни селски райони и градски квартали, които не се разпадат, а са с окосени ливади, с живописни градини и тичащи на свобода деца. Социални услуги, които не те унижават, а осигуряват базисно съществуване. Образование, което отваря врати, а не действа като „стъклен покрив“. Здравеопазване, което е право, а не лотария или „убийствена“ сметка. Тази картина беше не просто начин на живот, а послание. Негласно обещание, че либералната демокрация и пазарната икономика могат да произведат и човешко достойнство, не само печалби.
И когато в края на 80-те и началото на 90-те „Изтокът“ започна да се рони под тежестта на собствената си бюрокрация, именно тази картина се превърна в магнит и пощенска картичка на „перестройката“. Ето това е „Западът“, към който се върви с членства в клубовете на богатите.
Само че има една неудобна истина, която рядко влиза в рекламата. Този тип капитализъм не е правилото на историята, а изключението. Той е продукт на специфичен исторически компромис. Възможен след две световни войни, след тотално разрушение и след страх. Страх, че ако социалният договор се разпадне, ще последват революции. Страх, че ако работническата класа бъде оставена на произвола на „чистия пазар“, тя ще потърси алтернатива в крайности – комунизъм, нацизъм или друга алтернатива. Страх, че от Изток може да дойде не само армия, а идея. Затова социалната държава и по-широкото разпределение на благата тогава, от 1950-те до края на 1980-те, не са били сантимент, а стратегия за стабилност.
Проблемът е, че когато гледаме към тези „златни“ десетилетия на следвоенната Европа, често го объркваме с вечната природа на капитализма. Започваме да вярваме, че така е било „винаги“, и че така „трябва“ да бъде по дефиниция. А класическият капитализъм, в неговата Мека, а именно Лондон и „индустриална“ Великобритания, е бил далеч по-стръмен, по-жилав и по-невзрачен за мнозинството. По-разслоен, по-безпощаден, по-„точен“ в наказанията си към бедността. И ако искаме трезв разговор за бъдещето, трябва да започнем оттам. От реалната история на обществото на имащи и нямащи, както те биват описвани от Карл Маркс и Фридрих Енгелс, а не от романтизирания плакат. И все пак, има какво да научим от плаката, но трябва да прочетем и дребният шрифт. Дяволът се крие в детайлите. А детайлите са инструмент на властта – над свои и над чужди.
Когато „Меката на капитализма“ е била студена към своите хора
Да си представим „средния англичанин“ в края на XIX и началото на XX век. Но не джентълмена от романите, а човека от улицата. Той не е живял в „къща“, както ние влагаме смисъл в думата днес, а често в стая. Понякога в една стая за семейство, с влажни стени, без санитарен възел вътре, с миризма на въглища и отпадни води, с обща тоалетна за няколко домакинства и с чешма, която не е „в кухнята“, а някъде в двора или по етажа, ако изобщо семейството е имало късмет. „Домът“ е бил най-вече убежище от времето, не от болестите.
После идва трудът. Трудът не като „професия“, а като изтощение. Фабриката, мината, пристанището, железницата — това са били белите дробове на империята, но и нейният нож, забит в гърба на собствената ѝ работна сила. Дълги смени, ниско заплащане (около 4 – 5 пенса на ден надница), дисциплина чрез страх, а не чрез договор. Работата не е била просто „осем часа“, а често живот, измерен в работни дни – от изгрев слънце до здрач. А те оставят тялото по-старо от възрастта му.
И когато заплатата не стига, системата не пита „защо“. Тя предлага „решение“, което днес звучи като кошмар: детски труд. Не като изключение, а като част от икономическата логика на домакинството. Децата са били допълнителен доход, защото иначе семейството не свързва двата края. Училището за мнозинството не е било „врата към бъдещето“, а лукс и отклонение от оцеляването. И тук не говорим за „деца“ на по 16 или повече години, а за 6-8 годишни деца, работейки рамо до рамо с възрастните. Красноречив факт, крещящ за измеренията на системата е детската смъртност, която е била около 150 – 160 деца на 1000 родени в началото на ХХ-ти век.
Империята е можела да управлява половината свят, но е оставяла хиляди свои деца да бъдат евтини ръце в опасни производства като мините. Защо? Защото така работи системата, когато единствената мярка е рентабилност, а човешката плът е просто входящ ресурс.
Накрая идва сънят. И тук историята става толкова конкретна, че боли. Ако човек не може да си позволи легло, Англия има „решение“ и за това: четирипенсовият „ковчег“. В приютите и евтините хотели можело срещу четири пенса да получиш дървена кутия (буквално кутия) в която да спиш като в ковчег. А ако не можеш и това, оставаш на въже: „rope sleeping“, „sleeping on the ropes“ не като литературна метафора, както англичаните го ползват днес, а като суровата реалност на техните предци. Хората са спели подпрени на въже, опънато през помещението, така че когато ги „събудят“ сутрин, въжето се отпуска и телата падат. Време е да освободят място за следващата нощ. Това е описано именно като част от историческата картина на бездомността в ранният 20-ти век от съвременни английски историци.
Но кak да си изкарат още една нощ „спане на въжета“? Само си припомнете няколко параграфа по-горе, че ежедневен тежък, физически труд е плащал по няколко пенса на ден. Или с други думи, работиш за да „ядеш и спиш“. Оцеляване не от месечна заплата на месечна заплата, а от ден на ден.
Четерипенсов ковчег
Това е „класическият капитализъм“ в неговата британска лаборатория. Не филмова романтика, а общество, което отглежда цивилизация в центъра и суровост в периферията, включително собствената си вътрешна периферия. И когато днес някой въздиша по „златния капитализъм“ като вечна норма, заслужава да чуе и това. Изключението на 1950-те до 1980-те е било възможно именно защото преди него системата е била политически и морално неустойчива, а след него отново започва да се връща към своята склонност към концентрация.
Световният икономически форум и вечната изненада на очевидното
Затова, когато на Световния икономически форум днес чуем големи фигури да признават, че капитализмът „обслужва малцина“ и че натрупването на богатство се концентрира, реакцията на публиката често е театрална: „Най-сетне го казаха!“. Но от историческа гледна точка това не е прозрение, а повторение. Просто добре забравена регулярност.
Дори когато Лари Финк говори за нуждата „просперитетът“ да се мисли по-широко от борсови оценки и агрегатни числа, той докосва стара рана. Чувството на мнозинството, че системата е станала непропорционално щедра към върха и твърде взискателна към средата. И тук идва важният детайл. Елитите често „критикуват“ системата така, че да я спасят, не да я сменят. Това е стара техника. Сменя се тонът, не непременно механизмът.
Точно затова трябва да внимаваме с реформаторския ентусиазъм, който идва от върха извън нашите територии. Той може да бъде истински, но може да бъде и управляем. Вид профилактика. Нов лозунг, нова програма, нов доклад, нови комисии… и същата архитектура, която дисциплинира бедните, морализира трудността и пази основния ред. Същата проповед в нова опаковка.
Кой върви напред и кой назад: „суперблокове“ или по-малки държави?
И тук стигаме до въпроса за бъдещето, който рядко се задава честно. Ако една нова система ще дойде — а тя винаги идва, защото обществата се преобръщат, технологиите пренареждат труда, климатът пренарежда ресурсите — какво всъщност искаме да построим? „Суперблокове“, които се състезават. Да сме към Европа, Америка, Китай? Независимо от избора той води до общ знаменател. А именно, все по-централизирана мощ, все по-тежка бюрокрация, все по-голяма зависимост на обикновения човек от далечни политико-икономически центрове? Или по-малки държави и общности с по-ясна отговорност и по-близки механизми за контрол?
Този избор не е само геополитика. Той е философия за живота. И тук изниква една историческа ирония, която си заслужава да осветим през американския мит за „основателите на държавата“. Нали именно те се отделят от имперска Британия? А защо се отделят? Защото искат „предприемачество на дребно“, по-ниски данъчни тежести, по-малко репресивна администрация, повече локално самоуправление? Те не бягат от „пазар“, а от имперски ред, който усещат като далечен, несправедлив и взискателен. Искат автономия, защото вярват, че свободата не е лозунг, а практическа възможност да живееш без да ти тежи чуждият център. С бюрокрация, с незнание на твоите дребни, ежедневни проблеми.
А ние днес какъв капитализъм преследваме? Този, който американските „бащи“ са искали да изградят, или този британски тип, от който те са искали да избягат? Това е причината „капитализъм“ да е една дума с множество исторически пластове. За един той означава свобода да започнеш от нулата. За друг означава свобода на силния да поставя условията. За трети означава държава, която пази правилата. За четвърти означава държава, която пази победителите. И затова спорът „за“ или „против“ капитализма често е празен, ако не уточним кой капитализъм имаме предвид.
Тук Британия е полезна не като плашило, а като исторически урок. Тя показва как изглежда системата, когато социалният договор е слаб, а имперската машина е силна. Тя показва как общество може да бъде „най-мощното“ в света и едновременно да позволява на мнозина да спят на въжета или ковчези. И тя показва защо „златните десетилетия“ на XX век са били именно историческа сделка, а не природен закон.
Защо „новата система“ няма да премахне йерархиите - и какво изобщо е реалистичното?
Тук стигаме до финалната теза, която звучи цинично, но всъщност е трезва. Нова икономическа и политическа система ще дойде. Но не очаквайте различен човешки резултат по подразбиране. Винаги ще има управляващи и управлявани. Винаги ще има „правила“ и „по правилата“. Йерархиите не изчезват, те сменят формата си. От наследствена аристокрация към финансова аристокрация, от фабрикант към платформен монопол, от имперски чиновник към технократ, от груба принуда към „доброволно“ подчинение чрез кредит, алгоритъм и договори.
Затова целта не може да бъде утопична като равенство, което обещава всичко и после взима свобода. Тази сметка я знаем. Когато политиката обещае абсолютна еднаквост, често получаваме абсолютна власт. Както наскоро ми попадна мисъл, приписвана на Фьодор Достоевски: „Честният винаги губи в борбата на думите. Защото той е ограничен от истината , докато лъжецът може да каже всичко.“
Но целта може да бъде по-справедливо общество. По-равнопоставено, не „уравнено“. Общество, в което трудът не е унижение, а път; в което бедността не е морална присъда, а социален провал, който може да се поправи; в което обществените услуги са инфраструктура на достойнство, а не на милост.
И това е мястото, където трябва да се пазим от романтиката по „табелата“. Смяната на табелата било то под формата на „реформа“, „нов курс“, „по-отговорен капитализъм“ не е гаранция. Сменят се институции, сменят се лозунги, сменят се костюми, но властта винаги търси своя език, за да остане легитимна. Много от днешните морализаторски речи към хората, които трудно оцеляват, са просто старият викториански урок в нови думи: стегни се, търпи, бъди дисциплиниран, не задавай неудобни въпроси за разпределението, приеми, че „така работи светът“. Същата проповед, но с нова терминология и микрофони.
Ако има един истински урок от Англия преди войните, той е това: когато системата остави мнозинството да живее на ръба, тя не произвежда стабилност. Тя произвежда напрежение, което рано или късно намира изход. Понякога разумен, понякога разрушителен – било то със сепарация на американските територии, или най-разрушителните войни в човешката история. И ако днес елитите се тревожат за „популизъм“, „радикализация“ и „разпад на доверие“, нека си припомнят: доверие не се изисква, доверие се заслужава. Трябва ли да стигаме до нова световна война, за да се върнем към „златните декади на капитализма“? Историята показва, че това е най-вероятния изход от сегашната система, отваряйки вратата към нова система. А дали ще получим „нови 30 години на просперитет“?
(Може да ме последвате в Х (@IvovPlamen), или да следите публикациите ми на www.drplamenivanov.com)
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
