Михаил Белчев, който на Велики четвъртък беше изпратен към рая с овации след поклонението в Народния театър, винаги е признавал, че Кристина – майката на сина му Константин, е голямата му любов. Тя не е първата му съпруга, но е жената на живота му. Романтичната им история е живо кино. Всеки от двамата разказва своя филм. Предлагаме ви щрихи от откровенията на поета, певец и композитор и актрисата. Не по-малко вълнуващи са признанията на барда за чудото Константин. Откъсите са от биографичната книга на Михаил Белчев „Ти ме повика, живот“, която излезе със знака на „Софт прес“.
Написах “Не си родена още ти” с предчувствие за нея
Родителите на Михаил Белчев в сватбения им ден
Обожавам броениците, събрах малка колекция - екзотично ми е, интересно ми е. С тях в Индия редят мантри на медитация. В различните религии ги използват за отмятане на изречените молитви. Помагат за концентрацията в общението с Бога. Аз, естествено, съм човек православен, но си имам и лична философия, родееща се на моменти и с езотериката. Прехвърлям зърната и си пожелавам. Вярвам. Винаги вярвам. Когато написах „Не си родена още ти“ – Борето Гуджунов я изпя с музиката на Сашо Йосифов, дори не подозирах, че Кристина е някъде по белия свят и може би чака точно мен. Все още не бях открил човека, с когото да живея. Много преди Кристина не преставах да фантазирам за нея. Независимо от връзките ми, романсите, събиранията и разлъките, продължавах да търся жената, която щях да намеря по-късно. Защото въпреки желанията ми, някои неща не ставаха и не ставаха, не се осъществяваха по моя начин. Жените до мен не ме разбираха. Поне така си мисля аз. Затова се разделях с тях, но винаги запазвах приятелството ни. Не знам за другите как е, но аз не се бъркам в живота на хората. Просто от 40 години съм щастлив. Преди 40 години Господ ми изпрати Кристина. Вярвам в съдбата и не бягам от нея. Убедих се, че ако искаш нещо много силно, рано или късно се случва. Кристина е моят голям подарък от Бога. Когато Той кръстоса пътищата ни, бях в тежък период, не ми беше комфортно. Една привечер се реех по „Раковска“. Малко преди здрача отнякъде цъфна Ивайло Диманов, тогава млад журналист. Реши да ме поразсее – заведе ме на парти в дома на приятелка адвокатка. Там видях Кристина. Любов от пръв поглед. Така е трябвало да бъде, така е било писано. Много навреме. Отдели ме от някои случайници, които се опитваха да променят правилната посока. Силно ми беше необходима в онази моя несигурност. Чувствах се някак излишен, недостатъчно готов за някои неща. Не беше чак депресия, не съм този характер, не се подавам на крайности. Но не бях аз.
Кристина намести живота ми, той зае точната си позиция, възстанови равновесието си. Винаги е била навсякъде с мен. Вече отдавна зная, че е възможно да откриеш огледалния си човек, така митичната и отредена от Вселената единствено правилна твоя половинка. Но е дадено само на най-големите щастливци. Чувствата ни и досега са живи – далеч от окаменяването, далеч от битовизмите, от скуката. И до днес съхраняваме малките загадки, закачките, красотата между нас. И двамата сме артисти – може би и това е част от вълшебството. Усетих го с всяка моя клетка още първия път, когато я видях на сцената - в Ловешкия театър, където беше Маджарката в „Кръстопът на облаци“, страхотния спектакъл на Юлия Огнянова. Криси беше видение, откровение, поезия, романтика, бъдеще. С бяла шамия, почти не стъпваше по земята. А колегите й в Ловеч бдяха над нея като орли. Изпратиха делегация – бях отседнал в хотел, за да ме разпитват до каква степен моите намерения са сериозни. Сякаш бяха леко нащрек – да не би Кристина да е поредната бройка. Съумях да им покажа и докажа, че това момиче е всичко за мен. Преди премиерата на „Кръстопът на облаци“ цял ден и цяла вечер търсех цветя из града, но все нищо не ми харесваше. Тогава, сякаш от нищото, пред мен изникна бижутерия. Влязох и видях изящна малка роза от злато. Купих я веднага. И досега я носи. Тогава старият град беше като декор на любовта ни. Наоколо имаше приятелство, носеха се спомените на Кристина от нейното детство. Заобичах Ловеч.
Без Константин нямаше да оцелеем
Не бях от онези бащи, които играят футбол със синовете си, но все нещо друго съм му дал. Обичам го, той преобърна живота ми. Никога няма да забравя мига, когато д-р Калев ми звънна с думите: „И двамата са добре“. Защо двамата, нали трябваше да са двете... „Вземи една тенджера кебапчета и ела да ги видиш“ , продължи д-р Калев.
Вкъщи бяха майката и бащата на Криси. Спонтанно и без никакво колебание извиках: „Роди се Константин!“. Татко ѝ изхлипа. Неговото име, красиво и достойно. Вечерта почерпих целия Суингинг хол, емблематичното заведение до БНР. Добре, че Слави беше плътно до мен, защото нищо не помня. Така се бях омагьосал, че се опитах да пея. Нищо не се получи, но пък написах „Рождество“ и „Когато ти се роди“.
Стиховете на Миряна Башева „И замириса на море“ с музиката на Стефан Димитров звучат повече от 30 години в абсолютния хит на братя Аргирови. Уникални момчета - великолепни, интелигентни, много талантливи музиканти, изключителни професионалисти. На времето, когато Косьо беше на 3-4 годинки, се разхождахме край брега, ритахме вълничките и пеехме с цяло гърло „И замириса на море“.
Константин е най-голямата ми радост. Той е моят преход. Разликата ни е 49 години. Пожелавам го на всеки - да му се случи точно на тази възраст. Прави ни щастливи – той е разумен и горд млад българин. Мъжкар е. Учим го на почтеност, на кавалерство, на любов, на отношение към изкуството. Има чувство за хумор – човек е изгубен без него. А ние нямаше да оцелеем без Константин в нашия живот. Поема с усмивка и лошите неща. Вече е наясно, че те съществуват. И дори знае отговорите на някои от тях. Не е предател. Талантлив е, финяга е, вкусът му е ясен – простотиите не го интересуват. Вълнува се от живопис, от поезия.
Бях артистката, която искаше да го направи щастлив
Разбирам защо Мишо толкова много харесва стиха на Емил Симеонов: “Боже, колко шеметни нощи, Боже, какви утра...“. Преживял е стотици, тънък и известен ценител е на женското обаяние. За него красотата без интелект и чувство за хумор е безсмислена. Макар че преди мен не знам какво се е случвало... Всъщност знам, естествено, че знам. Но не ми е работа да го коментирам.
Когато една вечер бях у тях – все още не живеехме заедно, майка му, светла ѝ памет, призна и смутено, и щастливо: „Отдавна не се е чувал толкова смях в тази къща!“. Малко тъжно, нали? Много се впечатлих. Поради различни причини Мишо преминаваше през труден период, период на несигурност - завръщане на сцената след отсъствието от България. Колебанията му бяха разтърсващи. Не му беше лесно, но толкова много го обичах, че се заклех пред себе си да направя живота му щастлив. Майка му веднага долови чувствата ми, готовността да се отдам, да се посветя.
Мишо и Богдана Карадочева са неразделни – тя му е като сестра, а приятелството със съпруга й Стефан Димитров продължава близо 70 години
В началото Мишо не спираше да говори за преживяванията си в омагьосалия го и неповторим Ленинград. Малко ме напрягаше и го предупредих: „Ще намразя Ленинград, преди да съм го видяла“. Но явно срещите, културата там го бяха променили и положили основите на следващия период в живота му. Същинският, по-отговорен, по-градивен и по негов. Имах късмет, че го срещнах точно в този момент – в края на спонтанна връзка. Не беше готов за сблъсъка с мен, за шеметния обрат - със сигурност бях много по-различна от всички досега. Ние сме огледални образи. Един ден възрастен човек във влака за Русе попита дали сме брат и сестра. Не си приличаме визуално, но излъчването, тъгата в погледа издават дълбоката ни духовна близост. Тогава за първи път пътувах към този прекрасен град, където Мишо ми беше подготвил сгледа. Представи ме на много близка приятелка, почти сестра - Невяна Малчева. Тя познаваше всяка жена до него и оценката ѝ имаше огромно значение. Невяна и Бригита Чолакова ни чакаха в двора на някакво знаково заведение. После Венчето веднага звъннала на майката на Мишо и отсекла лаконично: „Тя ще е!“
Любовта никога не е грешка
Мишо много обичаше да ми разказва живота си. Ако трябва да определя що е детство, то ще е като неговото - с дъх на теменужки. Татко му почти всеки ден се прибирал с теменужки за майка му. Много любов е имало в това семейство. А момченцето Мишо е било нежно, чувствително, добричко и много умно. След драматичната му среща с нагъл и самонадеян петел, започва да заеква. И за него, още повече за родителите му, настъпват нелеки години. За щастие майка му успява да му внуши, че заекването не е проблем - има хора, които говорят гладко, но няма какво да кажат. Мишо е преминал през тежки дни, но пък може би точно те са събудили у него онова светоусещане, което вдъхновява стиховете му.
С президента и приятеля Петър Стоянов на негов рожден ден
После момичетата. Винаги много са го харесвали. На старите овехтели снимки той все е сред девойки. Жените обожават романтиците - толкова са дефицитни. Представям си как по онова време хубавото слабичко момче с китара и поетична душа е запленявало душите.
Мишо е признавал, че е направил доста грешки, преди да се срещнем. Но си мисля, че грешки няма – всичко е част от пътя му. С разкъсващи душата емоции, сложни връзки, предателства - и все пак любов. А любовта никога не е грешка. Тя е онази енергия, което те тласка напред, давайки ти още повече заряд и мъдрост.
Мишо - още от първи клас, като си хареса някое момиче, го води вкъщи. И по-късно пак така. Отговорен, кавалер, джентълмен и рицар, както някои го наричат - по-точно Вера Ганчева /сестрата на Васа/, всепризната интелектуалка от висша проба.
Лекарка за кратко. После Васа – драматично. Стюардеса за потушаване на огъня. И ето ме и мен. Можеше и по-рано да се срещнем, но все пак ни делят 14 години. Но Господ си знае работата и трябва да сме благодарни, че се открихме и събрахме.
Откъс от книгата на Албена Атанасова, посветена на живота на Михаил Белчев "Ти ме повика, живот"
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
