Поезията прави битието безсмъртно, казва писателят и драматург Александър Секулов
Националната памет, образование, вяра и култура са систематично разграждани, за да се премахнат вътрешните опори на националното самосъзнание
Ще съм щастлив, ако съм окуражил някого да живее, както са ме окуражавали мен
Да си аристократ не означава да имаш пари, а време. А време има само в провинцията. Бог също
- Г-н Секулов, на 11 декември заедно с великолепния режисьор Диана Добрева имахте премиера на „Влюбеният дирижабъл“ на сцената на Драматичен театър – Пловдив. Спектакъл за трудната съдба на българския поет и за поезията ни, която е сред високите образци на световната литература. Каква дава поезията в този толкова променен свят?
- Поезията запечатва временния образ на битието и по този начин го прави безсмъртно. Омир, Данте, Пушкин, Елиът, Ботев, Дебелянов ги няма, но образът на света, запечатан в техните стихове, продължава да съществува и ни дава възможност да общуваме. Поезията в същото време е човешки мост към други светове, но най-вече – към други времена. Още по-накратко – поезията е генът на човешкото, красивото и великото. Онзи, който веднъж и по своя воля е преминал под арката на поезията, се променя, неговата човешка субстанция се открехва за благодатта на думите.
Що се отнася до спектакъла „Влюбеният дирижабъл“ това е отслужване на дълг. Българската поезия е изкуството, с което нашия народ ще влезе във вечността. И не само с класическите и признати автори, но и с нашите съвременници или с тези, които скоро ни напуснаха. Отдали сме почит на Иван Методиев, Миряна Башева, Добромир Тонев и Гриша Трифонов с драматичен, а не естраден спектакъл. С цялата сила, мощ и въображение на театъра. Важно е да кажа, че авторските права на всички наследници на тези велики български поети за спазени и защитени.
- В същото представление играят предимно млади и талантливи актьори. Напоследък стана модерно подрастващите поколения да са на преден план. С какво те са по-различни от нас, има ли шанс да ги предпазим от изненадите на живота?
- В спектакъла събрахме новите звезди на българската театрална сцена. Тяхната блестяща младост преминава като светещ метеорит през космоса на българската поезия и създава чувството, че обществото ни има своя координатна система. Що се отнася до втората част на въпроса, виждам, че партиите на омразата в България отново настройват частите на обществото една срещу друга, едно поколение срещу друго. Революциите никога не са носили на обществата друго, освен кръв и невинни жертви. Чрез разделение се създава възможност една малка част от обществото да получат власт или незаслужени привилегии. Това се нарича диктатура. Останалото е демокрация. Трябва с всички сили да пазим нашите деца от агресивните, революционни утопии, които не се градят на знанието, възпитанието и културата.
- В края на 2021 г. по повод на премиерата на пиесата Ви „Народът на Вазов“ в Народния театър написахте : „Българският народ граничи от всички страни с Вазов. Той е дал наименование на всичко в българския свят. Затова от век на век планините ни ще са все тъй високи и сини, покойниците ни ще преминават в други полк, любезното ни отечество ще е хубаво, песните му все ще се четат, езикът на дедите ни ще е свещен, майките ни два пъти ще бъдат наши майки“. Доколко пазим паметта българска, при положение че семейството, образованието и вярата като че ли не са приоритет на държавата?
- Националната памет, образование, вяра и култура са систематично разграждани, за да се премахнат вътрешните опори на националното самосъзнание. Рухването на една нация след това е само въпрос на време. Мисля, че в българското общество върви бавен, пълен с отчаяние процес на осъзнаване какво се случва и какво са ни приготвили.
Това, което истински ме учудва, че след пет сезона постановката като че ли се ражда наново. Историческото време, в което сме потопени, кара публиката да възприема спектакъла и да чете националната съдба по различен начин. В някакъв аспект този спектакъл е феномен, изненадващ и мен самия. Ще се радвам, ако Народният театър пази и се грижи за този спектакъл.
- На 7 декември имахте още една премиера – „Сън в зимна нощ“ в Малък градски театър зад канала. Тук зрителят попада на различни герои, принудени да живеят в лагер, но се спасяват със силата на изкуството. Имате ли препратка към конкретни тоталитарни режими?
- Тоталитарните режими са еднакви, средствата са различни. Лагерът в пиесата не е „концентрационен“, а „филтрационен“. Пример за насилие, цензора и диктат чрез езика. В този лагер шест актриси превръщат силата на самозаблудата в спасителен пояс. Избират да вярват, че животът на сцената е единственият начин, ако не да победиш смъртта, то да я посрещнеш достойно. Много е лесно да препращаме тези неща в далечното минало, апропо.
- Какви теми вълнуват съвременния български писател във Ваше лице?
- С годините все повече разбирам, че единственото нещо, което истински ме вълнува, е дали човек може да говори и слуша Бога. Що се отнася до съвременната българска литература, никога не се е намирала в подобно цветущо състояние. Казвам го без грам ирония!
- В „Няма ток за електрическия стол“ давате право на двамата си герои екзекутор и осъден - сами да решат по какви правила ще живеят занапред. През 2016 г. получихте „Аскеер“ за този съвременен драматургичен текст. С какво най-вече е актуален той?
- Тази пиеса е поставяна в шест държави, всеки следващ спектакъл има нов акцент. Спомням си, че мотивът да я напиша бе възможността чрез силата на словото осъденият да се превърне в палач.
- По повод появата на пиесата Ви „Дебелянов и ангелите“ преди осем години писателят Недялко Славов написа: „ Тази вечер на сцената на Драматичен театър – Пловдив бе спрян влакът на българския театър, за да се качи в него отново Човекът“. Какво трогна публиката в този разказ за трагичната съдба на поета?
- Театърът е единствената увеличителна лупа, останала на съвременния човек след погрома на вярата. Театралната зала е единственото място, където 500 човека заедно могат да изпитат милост, вдъхновение, да се почувстват свързани със своите съотечественици. Мисля, че и „Дебелянов и ангелите“, и в „Народът на Вазов“, и във „Влюбеният дирижабъл“ водещото чувство е емоционалното преживяване за принадлежност към родината и преклонение пред саможертвата на някои нейни деца.
- В ръцете си държа последната ви книга „Възхвала на провинцията“. За нея Цанко Лалев казва, че ще я пишете цял живот. Вероятно защото е създадена в друго време и с много чувство за хумор. Кой текст от тази книга ще ни препоръчате?
- Да си аристократ не означава да имаш пари, а време. А време има само в провинцията. Бог също.
- На мен пък ми харесва: „Българският любовник е брат близнак на българския революционер: набляга на речите, а когато дойде време да вдига въстанието, единствен неподготвен е самият той“. И тъй като някои от днешните анализатори твърдят, че иде време разломно, кой с кого и срещу кого виждате, че може да застане на българската политическа сцена?
- Ясно виждам как популярни български писатели ползват българската политика, употребяват идеологическия мейнстрийм за собствен пласмент, пък и за някой друг лев, разбира се. Няма случай в българската история еснафът да не е победил. Не е лошо тези колеги да знаят, че както те употребяват политиката, така и политиката употребява тях. Участта да живееш между две армии е трудна, бият те от двете страни, и то винаги с вдъхновение. Опитваш се да устоиш, нищо друго.
- На 6 януари ще навършите 62 години. Много или малко са те, за какво не Ви стигнаха и какво все пак успяхте да дадете на себе си, на Пловдив и на Отечеството?
- Ще съм щастлив, ако съм окуражил някого да живее, както са ме окуражавали мен.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
