Цветанов: Мразехме се тогава, мразим се и сега

София. Сякаш беше вчера, когато Емил Кременлиев пусна топката към Балъков, а той на Любо Пенев. Последва незабравимият пас към Емо Костадинов. И за секунди България спря да диша. Преди да изригне: гол, 2:1 за нашите! Започна лудостта на един народ. А дори не знаехме какво ни чака следващото лято. 20 години по-късно "Стандарт" посвещава на великата дата 17 ноември поредица интервюта с героите от "Парк де Пренс". Поредните ни гости са черноработниците, без които онзи тим нямаше да бъде същият: Цанко Цветанов и Златко Янков.

- Цанко, имаше ли усещането, че сте способни да победите Франция на "Парк де Пренс"?
- Естествено. Не само че имах, но и бях убеден, че ще го сторим. Казвам го най-честно. Лесно е сега от дистанцията на годините да се говори така, но това е истината. Колкото и шаблонно да е - няма футболист, който преди среща да не вярва в успеха и да се има за обречен.
- Какво ви каза Пената на полувремето. Спомняш ли си нещо по-интересно от известното досега?
- Просто мина доста време и съм забравил. Категоричен съм обаче, че от минута на минута ние имахме по-голяма увереност, че в крайна сметка ще бием. И на полувремето бе така, защото онзи паметен вървеше равностойно, Франция с нищо не ни надиграваше. Проблемът им беше, че по едно време се задоволиха с равния и тогава ние се възползвахме.
- С кой играч си размени фланелките след мача?
- С никого. Аз никога не съм имал щения да си сменям екипите с когото и да било. Може да звучи високопарно, но аз не съм имал идоли. Единствените два случая, когато си размених фланелките, бе по време на Световното в САЩ. Тогава от уважение с Томас Бертолд си сменихме фланелките. Иначе аз в ценностната си система нямам потребност да се мазня на някого и да се кланям.
- Къде и как отпразнувахте успеха след срещата?
- Беше съвсем нормална вечеря в хотела. Е, имаше и наздравици, което е нормално, но нищо по-специално. Чувствах се много добре, защото доказахме, че не сме изгубено поколение, както медиите се опитваха да изкарат.
- Ти имаше ли талисман, нещо, което задължително правеше преди мач?
- Талисман не. Но знам, че всеки играч си има нещо, което прави преди двубой. Аз например първо си слагах лявата обувка, а после стъпвах на терена първо с левия крак.
- Гледал ли си запис на мача, колко пъти?
- Николко. Гледал съм само гола на Емо в края, както и 1-2 репортажа след самата среща.
- Връщал ли си се в Париж след великата нощ на "Парк де Пренс"?
- Да, много пъти съм бил след това в Париж, харесвам френската столица. Но на самия стадион не съм стъпвал.
- И по онова време ли имаше негативизъм срещу футболистите?
- О, да. Не само че имаше, но беше страшно. Обвиняваха ни, че сме бездарни, че от нас нищо не става. Ако някой си мисли, че сегашното време е различно от тогавашното - бърка се жестоко. Нас тогава ни спаси само това, че отидохме на един лагер в Германия, далеч от олелията в България. Иначе бяхме загубени. Отвсякъде към нас строеше негативизъм и недоверие. Пак повтарям - българите сме си такива.
- Защо този паметен мач доведе до революция във френския футбол и "петлите" в следващия цикъл спечелиха Мондиала, а България сякаш не успя да извлече максимума?
- Ще бъда съвсем искрен и ще ви кажа защо чрез една поговорка: "Умният човек се учи от грешките, само глупакът не го прави". В този ред на мисли е важно да се признае, че ние сме народ от хора, които издигат омразата в култ, царе сме да унищожаваме постигнатото и да не го зачитаме. Това ни е един от големите проблеми. Народопсихологията ни е такава, казвам го със съжаление. Освен това повтаряме едни и същи грешки до безкрай.
- Какво ти е мнението около обсъждането на пожизнени пенсии, които да бъдат отпуснати на вас, героите от САЩ 94?
- Ако хората ни уважават, това е най-лесното да се стори. И тук не става въпрос за пари. В никакъв случай. Става дума за признание и уважение. Декларирам пред вас, че ако се стигне до отпускането на подобни пенсии - аз моята ще я давам за благотворителност.