В последните дни Варна развя едно трагично знаме. Не, грешка, развя го цяла България. Нарича се Пламен Горанов. Така протестите ни се сдобиха със своя Ян Палах, а това им даде нова символика, каквато до този момент липсваше. Защото имаме нужда от герои. И отчаяно искаме да имаме не само Левски и Ботев, а и нещо съвременно, равнопоставено, което да подсказва, че днешна България може да генерира не само потребители на бира и социални мрежи. Затова и развяхме Пламен - при това го направиха и протестиращи, и политици, вторите по най-грозния начин.
Тъжното е обаче, че в отчаяното ни общество сякаш в момента не се чува гласът, който да каже, че смъртта не е решение. Че никоя кауза не е по-висша от живота и не заслужава да постъпваме така варварски със себе си. Не оставката на един кмет - просто нищо, каквото и да е то, не бива да се заплаща с подобна цена. Запомнете Пламен такъв, какъвто е бил в живота - фотограф, алпинист, креативна личност, която търси справедливостта във всичко. Но не превръщайте самоубийството в героизъм. За каузите трябва да се живее и работи, колкото и да са ни нужни знамена. И нека не правим клади с онези дървета, които можем да ползваме за зидане.
Публичното самозапалване е вопъл на такова отчаяние и болка, каквито е трудно да си представим не само в делника. Но да го интерпретираме като подвиг вече е в повече. Разбирам защо се случва. Но не го приемам.
Вероятно само психолози и психиатри в момента се осмеляват да говорят, че тази интерпретация крие и риск десетки хора с по-лабилна психика да изберат този начин за защита на каузите си пред отстояването им. Може би не точно с надеждата и те да се превърнат в знаме, но поне с идеята да превърнат в нещо значимо отчаяния си и сбъркан живот. Вчера, броени дни след Пламен, угасна Венци от Раднево. Палах без кауза. Имащ вместо това единствено себе си и двете си ръце - неща, които напоследък се оказват най-непотребното нещо у нас. Оценен от общината на 4000 лева - помощ, която е трябвала на осемте гърла в семейството много преди това. Угасна, без никакъв шанс да се превърне в знаме. Превърна се единствено в част от тъжната статистика на онези, които в отчаянието си са готови да последват сбърканата дефиниция за подвиг, за да им обърне някой внимание поне в последния миг от живота им. Понеже Венци не е бил част от фейсбук, никой не развя името му дори там. Отиде си като самотна пешка в шахматната партия на една сбъркана държава, която обявява ден за траур там, където би трябвало да обяви ден за срам. От самата себе си.
В отечеството ни, в което всички хоризонти и перспективи изглеждат пропиляни, имаме отчаяна нужда да си изградим нови идоли. Такава е и кладата на Пламен - знак и разтърсваща метафора. Но опасна метафора - за онези, които биха я разбрали буквално. Може би който оцелява на ръба, взема и решения на ръба. Но е безкрайно нужно в този момент някой да говори, че решенията трябва да се вземат в полза на живота. Нали видяхме какво стана - трима самоубийци за ден след Пламен само във Варна. Освен Венци. С каузи, без каузи - вече ги няма. Някои от тях дори не успяха да бележат обществото ни, но дамгосаха близките си. Пламен ни беляза. Но смъртта му ще има смисъл, ако ни накара да говорим за живота. И да се опитваме да го правим по-добър. Най-малкото - като го живеем. Защото нека само погледнем колко каузи стоят и чакат своя Палах. А фитилите са повече, отколкото предполагаме.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
