Не е за вярване. Иван Гарелов навършва седемдесет години. Изглежда обаче на 69. В детските му представи мъж на такава възраст е много, много стар. Ако въобще е жив. Сега темата за годините поражда напълно противоположни мисли. След седем десетилетия на грешната земя той се чувства физически и умствено на върха. Зареден с енергия. Много силен житейски и професионално. И в същото време малко огорчен. Как така?
- Така. Не съм съвсем удовлетворен. Имам къде и какво да работя, но не съвсем...
- Кой е виновен?
- Не. Аз отдавна не търся карез. Не обичам да живея с негативни мисли. Но и не забравям.
Гарелов не казва на кого е обиден, но пояснява: Те лесно могат да бъдат разпознати. На купона за рождения ми ден тези хора няма да бъдат там.
(Купонът е на 6 февруари в зала 6 на НДК. Поканените по списък са 300 души без половинките.)
- Грешките ви?
- Имам, разбира се. И малки, и големи. В крайна сметка обаче равносметката ми не е тъжна. Аз съм успял човек. Защото какво е щастието? Да вършиш любимата си работа.
В момента известният телевизионер ръководи сайта "garelov.com". Има луксозно студио, камери, екрани, идват гости. Това е телевизия в интернет, бъдещето на журналистиката. Посещенията са десетки хиляди. И въпреки това е огорчен?
- Какво ви липсва?
- Тръпката на живото предаване. Не чувствам връзката със зрителите. Може да ме гледат много хора, но нямам това усещане...
Историята понякога е несправедлива. Забравя хора, които трябва да бъдат записани, ако не в златните й, то поне в черно-белите й страници. Такъв е онзи шофьор на автобус по линията Пазарджик-село Смилец, който в един мрачен следобед, в средата на миналия век, затворил вратите на рейса, оставил пътниците под дъжда и дори се надсмивал на хала им... Възмутен и естествено мокър един юноша с ученическа фуражка възроптал. Напразно. Шофьорът бил несломим.
Тогава момчето изляло яда си върху, предполага се, някакъв бял лист. След ден-два писанието се появило на страниците на пазарджишкия окръжен вестник.
- Пратили са ви хонорар 14 лева и това определило бъдещето ви?
- Да. Разбрах, че има такава професия, която позволява да си казваш мнението и за това да ти плащат. Това разсея всичките ми колебания. Кандидатствах единствено журналистика и влязох от раз.
- Казвате, че да си млад и студент през шестдесетте години на ХХ век е истинско щастие?
- Да, много интересно време. Тогава се случиха най-значимите за света неща: студентските вълнения във Франция, Пражката пролет, движението на хипитата, "Бийтълс", рухването на колониалната система. В България изкуството беше в разцвет. Всеки ден ходихме по изложби. Никой не ни е карал. Учихме се.
Проф. Никола Рачев, преподавателят по теория и практика на печата, може би подразнен от нахакания пазарджишки отворко, който все нещо обяснявал, му предложил: Като толкова много знаеш, ела да работиш. Така още във втори курс Гарелов е репортер във вестник "Студентска трибуна". Носи в дебелата си чанта и учебниците, и писанията си и се отказва от родителската издръжка. Следващото му работно място е във в. "Народна младеж", после БТА. Когато..
- Имате късмета да сте сред първите българи, които след Втората световна война стъпват на Света гора. Защо това е толкова важно?
- Написах голям пътепис. Стефан Продев, главният редактор на най-четеното тогава списание "Паралели", много го хареса и го пусна на цели четири страници. Марко Семов, който в този момент търсил млади журналисти за телевизията, го прочел.
- Познавахте ли го?
- Не. Той решил да събере хора, които могат да пишат. Покани ме на среща. Бях поразен.
Дотогава за Гарелов телевизията е храм, който се извисява високо над мечтите му. В него той има своите богове: Тома Томов, Никола Конакчиев. Когато влиза, има чувството, че нито знае къде е, нито кой е. Директорът на БТА, писателят Лозан Стрелков не е толкова очарован. Ядосан от факта, че е изоставен, той без колебание отнема софийското жителство на пазарджиклията. Добре е, че Иван Славков много бързо го възстановява. А само след два месеца командирова подчинения си в Кипър. Ден след това на една морава пред президентския дворец Иван Гарелов прави първия си професионален удар: интервюира държавния глава архиепископ Макариос.
- После пътувате за Виетнам и Камбоджа. Връщате се и получавате орден "Кирил и Методий" и още куп награди. Какво толкова се случи там?
- Командировката ми имаше голям успех. Тогава за първи път усетих, че вече съм известен.
- Звезда?
- Не. Тази дума звучи изтъркано. Почувствах, че имам някаква стойност и място в обществото. Кореспонденциите ми от Виетнам и Камбоджа са се следили у нас с голям интерес. Върнах се и разбрах, че цяла България искала да знае какво става там.
- Студенти споделили, че са потресени от филмите на Иван Гарелов...
- Да. Точно това са казали на сбирка, на която обсъждали родното кино. Веднъж вървя по улицата и виждам големия писател Йордан Радичков. Не се познавахме, но го боготворях. Мъдрецът ме спря и каза: "Знаеш ли, че докато си бил във Виетнам, Емилиян Станев (другият мой идол) на смъртно легло непрекъснато питал жена си: Какво предаде Гарелов от Виетнам...
Гарелов е на 33 и е на върха на щастието. Той вече си говори с Радичков. Големият поет Христо Фотев го моли да прескочи до Бургас, за да си поговорят. Навсякъде го познават, но това не е евтината улична популярност, която е понякога е бреме и дори досада. Нещо е станало. Докоснала го е славата. Той е в компанията на боговете си. Нарича ги приятели. Още малко и ще литне. Добре, че се е научил да стои здраво на земята.
"ПАНОРАМА" ЛИ? ДОРИ НЕ СЪМ МЕЧТАЛ
- Помните ли първата "Панорама", която сте водили?
- Не.
- А последната?
- Не. Помня тази от 18 ноември 1989 година. Веднага след падането на Тодор Живков. Тогава прочетох един свой коментар за промените, под който мога да се подпиша и днес. Излъчихме големи репортажи от митинги на БКП и на неформалите. Имаше и нещо от света.
- "Панорама" ли беше мечтата ви?
- Не. Това пък съвсем не съм го мечтал. Тя си имаше водещи. Всички я харесваха. Беше черешката на тортата. Аз започнах през 1979-а. Останах 21 години.
- Вече тринадесет не сте. Още ли ви наричат "Мистър Панорама".
- Още.
- Има ли репортерска школа, която се роди в това предаване?
- Говорят, че има. Някои, които бяха там, открито го твърдят: Елена Йончева, Невена Андонова, Олга Лозанова. С повечето се гордея. В последните години ми бе по-интересно да работя за тях, отколкото за себе си.
- Защо напуснахте?
- "Панорама" изчерпа своята роля. Политиците се научиха да разговарят помежду си. Да се усмихват. Тогава в бурното време след промените предаването бе посредник. И това бе много важно. Имах такъв случай. Предстои предаването. Първи в гримьорната идва честният частник Валентин Моллов. След него - Ахмед Доган. Поглежда, не поздравява, сяда. Влиза Филип Димитров - също. На вратата застава усмихнат Жан Виденов. Поглежда, намръщва се, не поздравява, сяда. Минават минути. Всички мълчат. Мразят се. Толкова негативна енергия имаше в стаичката, че не издържах и избягах. Такива бяха времената. Политиците не умееха да общуват помежду си. "Панорама" беше посредник между тях. После ми стана скучно. Слагах си маска, за да ме ни личи. Но явно не съм успявал. Тогава потърсих късмета си другаде.
Недалеч и неотдавна
Това е заглавието на новата книга на Иван Гарелов, която ще има премиерата си на рождения му ден. За да я напише, трябвало отново да изгледа филмите си, да прерови архива си и се научи да пише на компютър. Дотогава считал, че сложната техника е глупост на ненормалници. Притиснат от ситуацията, си намерил учител, взел няколко урока и започнал. Писал много, а страниците все били малко. Докарал до 200 и се спрял. В издателството се оказало, че всъщност обемът е два пъти по голям, но авторът си избрал най-ситния шрифт, факт, който едва ли му е бил известен.
Книгата е вдъхновена от Любомир Левчев и други приятели, които непрекъснато ръчкали репортера да напише това, което е преживял по време на опасните си пътувания. В нея няма и молекула фантазия. Всичко се е случило недалеч и неотдавна: в Близкия или Далечния изток, Балканите, Ватикана. По страниците й ще се срещнете с палестинци, израелци,, напразно ще търсите доктор Тйенг Терпи в Камбоджа, ще видите Гърция без пагони, Атон, ще влезете в римската съдебна зала, в която съдят Сергей Антонов.
Тридесетина години по-късно за съжаление горещите точки на Гарелов са все така и дори още по-горещи. Противно на тогавашните му надежди:
"Тогава смятах, че палестинците и израелците ще се разберат. Те живеят смесено, работят, имат близък манталитет, братовчеди са. Два много културни народа. Виждах бъдещето им заедно. И това се осъзнаваше от много хора и от двете страни. Бивши генерали, шефове на Мосад след пенсионирането си започваха да говорят за мир. Палестинците преодоляха тероризма, признаха Израел. Мислех си, скоро ще си стиснат ръцете. Не стана. Същото е и в Кипър. Там вече не снимам. Няма какво да кажа.
От страниците на "Недалеч и неотдавна" ще ви погледнат очите на личности, които за разлика от споменатия невъзпитан автобусен шофьор наистина ще останат в история. При това световната: например електротехникът от корабостроителницата в Гданск, който по-късно ще стане президент на Полша Лех Валенса. Голямата журналистка Ориана Фалачи, неземно красивата гръцка певица, по-късно министър на културата Мелина Меркури, премиерът на Израел Ицхак Шамир и жена му от България Шуламит. И разбира се, Ясер Арафат, който Гарелов счита за свой добър познат.
Там са и неизвестните, но не по-малко важни: Ахмед, ливанското момче, днес лекар в Испания, който е обявил българския журналист за свой баща и е кръстил дъщеря си на него, жената от Кипър, която прилича на малката на пазарджиклията, а той на сина й. Там е и балерината Вана от Камбоджа, преводачът от Виетнам и децата на кипърските бежанци.
А къде са българите, ще попитате. Отговорът е в следващата книга. О нея ще научим всичко, което е ставало зад кулисите и на екрана на "Панорама" в драматичните години на родния преход. Датата на премиерата вече се знае. Точно след една година. По същото време.
