Най-видните умове на времето се вдигат в подкрепа на България
Когато човек сведе глава, за да влезе във вкопаната в земята църква „Света Неделя“ в Батак, усеща неистов хлад. Независимо дали е лято или зима. Смъртта е до него. Тишината е зловеща. А споменът за посечените мъже, жени, старци и невръстни деца, те хваща за гърлото. Сълзите потичат, щом видиш черепите на отсечените глави и петната кръв отпреди 150 години, подпечатали за вечността мъченичеството на българите в най-черната дата от историята ни.
Революционният комитет в Батак е основан от Панайот Волов на 21 февруари 1876 г. Председател на комитета е Петър Горанов, който взема участие на събранието в Оборище.
Турските власти надушват революционната дейност в Батак и пращат заптието Читак Ахмед да претърси къщата на Горанов, но хората в града, измъкват заподозрения с хитрост.
Те казват на заптиетата, че е от Кавлаковия род и вместо неговата къща, посочили къщата на Горьо Кавлаков, където при претърсването не било открито нищо.
Ролята на Батак в Априлското въстание е била да завземе складовете в околните селища, за да осигури провизии на въстаниците, да блокира важните пътища и да попречи на турските войници да получават провизии.
След началото на Априлското въстание на 20 април 1876 г. над 1000 боеспособни мъже от Батак, също въстават срещу османската власт. Водачи на въстанието са Петър Горанов и войводата Стефан Трендафилов Керелов.
По план бунтовниците отстраняват турските власти, но срещу тях е изпратена 8-хилядна армия от башибозуци, черкези, помаци и цигани от съседните села, предвождани от Ахмед ага Барутанлията.
След първоначалните битки, първенците решават да спасят живота на хората в града, след обещанията на Барутанлията, че няма да им навреди, ако му предадат оръжието си. Той се заклел, че ще си тръгне, веднага щом получи въоръжението на въстаниците.
На 1 май 1876 г. в лагера на башибозука били изпратени кметът на Батак – Трендафил Тошев Керелов, Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов Керелов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв.
Оръжията били натоварени на коне и пренесени до лагера, след което всички знатни заложници били обезглавени.
По време на предаването на оръжието обаче някои от хората в селото успели да избягат. Истинско чудо, защото точно докато течала размяната Батак бил напълно обкръжен, за да не може никой да избяга. Башибозуците започнали методично да претърсват къща по къща, да грабят, изнасилват, убиват.
Крайните домове били изгорени, а хората започнали да се крият в сградите с по-здрава конструкция, като черквата, училището и в някои от къщите на чорбаджиите. Но безуспешно. Клането продължило с дни.
На 2 май скритите в Богдановата къща се предали, като повярвали на агата, че, ако предоставят доброволно оръжията си, ще получат милост от неговата войска.
Повече от 200 мъже, жени, деца и старци били изведени от къщата, претърсени за ценни вещи, съблечени голи, за да не цапат дрехите с гяурската си кръв и изклани.
Жени, момичета и деца били изнасилвани и после избивани по къщи и улици, докато мъжете били карани на дръвниците, за да бъдат обезглавени, след като отсекат ръцете им, ушите или краката им.
Останалите хора се изпокрили в църквата „Света Неделя“ и в училището, които били последната надежда за спасение.
Едно от първите места на поголовна сеч се оказало именно училище-то, в което се укрили около 200 души. В "Записки по българските въстания" Захарий Стоянов описва случилото се: "Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свеще-ник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъче-ник в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло.... В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да наме-рят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запали-ли от четирите страни това здание."
Последна крепост за батакчани останала църквата "Света Неделя". Построена през 1813 г. само за 75 дни с труда на местни жители под ръководството на костурски майстори, в нея никога не се е служило на гръцки, а само на български. Дворът на храма, както и самото зда-ние били препълнени от търсещи закрила хора. Първоначално турци-те пробивали дупки в оградата и стреляли на посоки. На 3 май баши-бозукът успял да проникне в двора и да избие намиращите се там. Ос-таналите живи се залостили в църквата, като вратата не поддавала на турските напъни, защото от вътрешната й страна били плътно приле-пени батакчани. Множество възрастни и деца умрели от задушаване. Защитата на храма продължила още три дена, като през това време турците се опитали да разбият покрива и оттам да проникнат в храма.
За да принудят хората да се предадат, башибозуците хвърляли вътре запалена слама напоена с газ и пълни с пчели кошери. В църквата во-дата свършила и жените започнали да копаят пода, за да търсят под-почвени води. В края на третия ден оцелелите българи излезли навън, осъзнавайки обречеността си. Всички, които не приели начаса исля-ма, били обезглавени. След клането турците се опитали да прикрият стореното като опожарили църквата, но каменната конструкция оце-ляла като изгоряла само църковната утвар и дървения олтар.
И до днес в храма се вижда кръвта на мъчениците, изклани там. По-късно през деня на дървения мост били убити още 300 оцелели, като първо им отрязали ръцете, краката, ушите и носовете.
За Баташкото клане светът научава от американския журналист Дже-нюариъс Макгахан. В репортажа си за баташката черква той описва: "Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си..."
Според османски рапорт в Батак са избити 1346 души. Юджийн Скайлър, който съпровожда Макгахан при обиколката му из тези мес-та, обявява 5000 жертви - предимно жени, деца и старци. "Тук са по-гинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. Разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нани-зан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, пре-пълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с по-дути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потър-сили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полу-изстнили тела, които запълваха заградения двор и образуваха куп, ви-сок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад."
В есето си "Баташкото клане" написано в края на август Виктор Юго казва: "...пред очите ни избиват, опожаряват, разграбват, изтребват, обезглавяват бащи и майки, продават малки момиченца и момченца: а тези деца, които са прекалено малки, за да бъдат продадени, ги разси-чат с два удара на сабята; освен това изгарят семействата в къщите им, както в този град, Батак, например, където населението намаляло за няколко часа от 9 хиляди жители на 300."
След като светът научава за случилото се, глас срещу жестокостите на турската власт надига цялата европейска общественост, като сред тях са най-видните умове на времето - Джузепе Гарибалди, Уилям Гладстон, Чарлз Дарвин, Виктор Юго, Лев Толстой, Дмитрий Менде-леев, Фьодор Достоевски и много други. На трагичните събития са посветени много литературни произведения, като най-значителните са описанията на Захари Стоянов в "Записки по българските въста-ния" и стихотворението на Иван Вазов "Възпоминания от Батак". А епичната картината на полския художник Антони Пьотровски наре-чена "Баташкото клане" печели наградата на Пловдивското изложе-ние през 1892 г. и понастоящем се намира в Националната художес-твена галерия.
Почитаме светите мъченици на 17 май
През март 2011 г. Светият синод на Българска православна църква взе историческо решение - да канонизира Баташките мъченици.
Само месец по-късно, на 4 април 2011 г., в катедралния храм „Свети Александър Невски“, по време на тържествена Света литургия, отслужена от патриарх Максим, жертвите от Батак са официално вписани в календара на светците на Българската православна църква.
От този момент те вече са част от литургичната памет на Църквата.
Въпреки огромния мащаб на клането, времето е съхранило само малка част от имената на жертвите. Сред тях са свещениците Петър и Нейчо, както и Петър Трендафилов Керелов - известен като великомъченикът, преживял една от най-ужасяващите смърти в народната памет.
Съхранени са и имената на Иван, Илия и други местни жители, които днес се почитат като част от духовния лик на Батак.
През същата 2011 година се извършва първото тържествено прославление на новоканонизираните светци. В Батак се отслужва специално богослужение в тяхна чест на 17 май - дата, определена от Светия синод за тяхната обща памет.
Посичат пред отец Нейчо седемте му дъщери
Църквата “Света Неделя” е масивна каменна постройка, строена през 1813 г. Именно каменната й структура я опазва от безмилостните пожари, които сполетяват Батак по време на Априлското въстание и я съхранява, за да можем да я посетим в наши дни.
По време на подготовката на революцията свещеници в нея са отец Нейчо и отец Петър. След потушаването ѝ, отец Нейчо е обезглавен, но преди това седемте му дъщери са посечени пред погледа му. Въпреки този жесток опит да му бъде вменена чуждата вяра, той отказва, виждайки на какво е способна тя и бива убит. Освен това семейство смъртта достига до още над 3000 жители на града, сред които има много деца. Някои майки държали пред себе си рожбите си, да бъдат убити първи, за да са сигурни, че няма да бъдат направени мюсюлмани.
По време на избухването на освободителните въстания населението на града наброява 6000 души. След безмилостните гонения около 2000 души търсят спасение в църквата, много от търсещите убежище остават пред вратите и биват моментално убити. Ако днес посетим мястото, едва ли ще можем да си представим, че в нея могат да се поберат 200 души, камо ли 10 пъти повече. Но злата съдба кара хората да го направят, виждайки в това единствено спасение от гибелната участ, а в резултат на това много загинали от задушаване.
Възпоминания от Батак
Иван Вазов
(разказ от едно дете)
От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите… много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
Като ги изклаха, чичо, аз видях…
С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика…
И издъхна бачо… А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук…
А ази бях малък и мен не заклаха.
Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче…
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.
А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина –
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.
И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен – някой ги запря…
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.
Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.
Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях…
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо… много е далече…
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.
Пловдив, 1881
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
