(В село Бреница вино кара воденица…)
Хора живеят по тези земи от осем хилядолетия, а Кременитата могила е дала името си на археологическа култура със световно значение
„В село Бреница вино кара воденица, животът там е същински рай.“ Старата шеговита песничка звучи като преувеличение, родено някъде около селска бъчва, но зад нея се крие изненадващо много истина. В Бреница наистина е имало воденици, лозята някога са заемали хиляди декари, а местното вино е било известно далеч извън селото. Още по-неочакваното се намира под тази земя - следи от човешки живот отпреди около осем хилядолетия, праисторическо селище със световно значение, тракийски могили, римски монети и средновековни гробове.
Когато виното било повече от водата
Песента за Бреница е известна поне от 20-те години на миналия век. Авторството й остава спорно. В регистрите на Музикаутор тя е записана с неизвестен автор, а според местната изследователка и учителка Елка Милачкова най-вероятно текстът и музиката са дело на популярния някога куплетист Стоян Миленков. В местното читалище е запазена друга версия, а именно, че песента е написана от човек с фамилия Мошев. Сигурното е, че шлагерът преживява десетилетията и се изпълнява в различни варианти и до днес.
Причината Бреница да попадне в песен също не е измислена. Според местните исторически сведения около селото някога се простирали между 12 000 и 15 000 дка лозя. Лозарството било основен поминък, бренишкото вино се славело из страната, а всяка есен влакови композиции с грозде заминавали към Германия и други европейски пазари. И водениците не са плод на фантазията на неизвестния автор, край селото действали три. До наши дни не е оцеляла нито една.
Така веселият куплет всъщност е спомен за цял изчезнал свят. Днес огромните лозови масиви ги няма. Землището на Бреница е около 85 000 дка, от които приблизително 65 000 са обработваеми, но върху тях преобладават зърнените и техническите култури. Работят големи арендатори, местни фермери и животновъдни стопанства.
Селото е разположено в Дунавската равнина от двете страни на голяма падина с извори. Искър тече само на около 7 км, а Кнежа е на 9 км на север. Именно водата и плодородната земя вероятно са част от причината хората да избират този район за свой дом от времена, когато нито България, нито Рим, нито дори траките още са съществували.
Шест селища лежат едно върху друго
Ако лозята са дали на Бреница песента, земята й е дала нещо много по-рядко - име в археологическата наука. На около 8 км североизточно от днешното село, в местността Садините край старото течение на Искър, са открити останки от човешко селище от новокаменната епоха. Следите отвеждат приблизително осем хилядолетия назад. Хората там строели жилищата си от дърво и плет, измазвали ги с глина и използвали каменни и кремъчни сечива.
Но голямата археологическа загадка на Бреница се нарича Кременитата могила. Това не е обикновена могила, а многослойно праисторическо селище. На едно и също място в различни периоди са съществували шест последователни селища. Когато едно изчезвало, върху неговите останки възниквало следващото. Така пласт след пласт се е натрупала своеобразна книга от пръст, изгоряла глина, керамика и следи от човешки домове.
Обектът е толкова важен, че Регионалният исторически музей в Плевен го определя като паметник на културата с национално значение и със световен принос за археологическата наука. В научната литература е познато и понятието „култура Бреница“. Проучваните пластове са от V хилядолетие пр.н.е. и отвеждат към началото на каменно-медната епоха - времето, когато хората постепенно започват да прибавят метала към познатите дотогава каменни оръдия.
Мястото вероятно е изглеждало съвсем различно от днешното. Старо течение на Искър е ограждало селището с вода от три страни. Достъпът оставал откъм запад, но и там жителите прокопали канал, по който преминавала вода, и изградили дървена палисада. Преди хиляди години Кременитата могила е била не просто група колиби, а защитено селище.
Траки, римляни и гърне със сребро
Историята не свършва с праисторическите хора. Когато хилядолетията се придвижат напред, около Бреница се появяват други обитатели и други следи. В района са регистрирани повече от двайсет тракийски надгробни могили. Местните исторически сведения посочват и останки от голямо трако-римско селище в местността Крайна Бреница. Там край няколко извора животът е продължил и през късната античност.
А в местността Струпен земята поднася находка, която лесно може да разпали въображението на всеки търсач на съкровища - гърне със 120 сребърни римски денарии от II век. Това е времето, когато днешните български земи са част от огромната Римска империя, а монетите преминават през ръцете на търговци, войници, земевладелци и пътници. Кой е скрил среброто и защо не се е върнал да го вземе, наличните сведения не казват.
След римляните идва и средновековната следа. Източно от сегашното село е открит некропол с християнски погребения, предмети и накити от VIII до XI век. Това отвежда историята на селището към времето на Първото българско царство. Най-старият известен османски документ, в който Бреница е записана по име, е от 1479 г.
Загадка има дори в името. Едната местна версия го свързва със „браня“ и старото название Браниче - място, което се отбранява. Друга теория, свързвана с проф. Константин Попов, търси произхода в старобългарската дума „брены“ или „бренье“ - кал, тиня, мочур, блато. Втората версия пасва на ниския релеф и местата, които и днес могат да се заблатяват след обилни дъждове. Сигурен окончателен отговор няма, а това само добавя още една малка загадка към историята на Бреница.
Собствен дворец на книгите
След Освобождението Бреница расте и постепенно се превръща в голямо и заможно село. Наред с лозята, земята и търговията хората инвестират в нещо, което трудно се измерва в декари - образование и култура.
Читалище „Народно съзнание“ се ражда на 26 декември 1897 г. Около 40 местни жители се събират в класна стая и основават просветното дружество. Сред тях са Александър Косташки, Дочо Дочовски, Кънчо Струпенски и Гено Дреновски. Името „Народно съзнание“ е избрано с абсолютно мнозинство.
Книгите в началото нямат собствен дом и се пазят в училището. Първият фонд е създаден с дарения от личните библиотеки на основателите. Скоро се появяват абонаменти за вестници и списания, а още през 1898 г. учители и ученици създават любителска театрална група.
Следващата голяма мечта е собствена сграда. Строежът започва през 20-те години на миналия век, а читалището постепенно се превръща в истински културен център. Днес библиотеката му разполага с над 14 000 тома - забележителен книжен фонд за едно село.
От славните лозя към Бреница днес
Днешното село е много по-малко от Бреница в най-силните й години. Към средата на юни 2026 г. регистрите показват 1541 души по постоянен и 1673 по настоящ адрес. Демографският спад е видим, както в огромна част от българските села, но Бреница остава значително населено място за района и е съвсем близо до общинския център Кнежа.
През последните години има и инвестиции в обществената среда. През май 2025 г. започна енергийното обновяване на сградата на кметството, а през януари 2026 г. общината отчете приключването на проекта. Паралелно с това читалището продължава да съществува като място за културен и обществен живот.
Но може би най-интересният начин да се погледне към Бреница е не през това, което е загубила, а през онова, което е останало. Водениците са изчезнали. Огромните лозови масиви ги няма. Влаковете вече не товарят бренишко грозде за Германия. Но песента е оцеляла. Под нивите стоят шест праисторически селища едно върху друго. Някъде в тази земя са погребвани тракийски владетели, някой римлянин е скрил гърне със сребърници, а средновековните жители са изпращали близките си в християнски некропол.
„В село Бреница вино кара воденица“ е смешка. Но зад нея стоят истински лозя и истински воденици, а под тях - осем хилядолетия човешки живот. Понякога една шеговита песен се оказва най-добрата врата към съвсем сериозна история.
