Днес има дефицит на щастие, казва любимата на няколко поколения певица Николина Чакърдъкова в специално интервю за вестник СТАНДАРТ
. Не бих заменила Гоце Делчев за нищо на света
. Ядосана съм на чуждопоклонничеството
. Бъркаме политиката в държавата с Родината
. Песента „Сватба е“ стана моя визитна картичка
. Излизаме на сцената, за да изпълним два часа от живота на хората с енергия
- Г-жо Чакърдъкова, какво е за Вас България?
- Тя е в сърцето ми, но осъзнах това чак когато пораснах. Като започнах да обикалям България надлъж и нашир и да се срещам с хората разбрах какво означава България. Колко е красива!
Паралелно с това ние с ансамбъла пътувахме и в други държави и аз някак си подсъзнателно сравнявах процесите. Но когато се прибирахме у нас, на душата ми беше гиздаво, живописно.
В същото време когато бях в чужбина и тъгувах за България, не можех да се примиря, че другите живеят по-добре от нас и ние не успяваме да достигнем стандартите им. Винаги съм мечтала това, което го има там, да го пренесем в България, но и за момент не съм си помисляла да остана да работя и живея зад граница. Въпреки всичко!
Дори Гоце Делчев, града в който живея, не бих сменила за нищо на света – като природа, като хора, като манталитет, душевност, балканска кръв и всичко останало.
- Има ли я днес у нас българщината обаче и какво от нея ни липсва най-вече, за да сме горди българи?
- Трябва да припомняме за всичко хубаво, което имаме като история и култура. Аз малко съм ядосана на чуждопоклонничеството, което правим. През последните години все чуждото е по-хубаво. А в България има много по-приказни неща. Защо обаче не се говори за това, защо не възпитаваме децата си по този начин? Когато преди години трябваше да влизаме в Европейския съюз, всички мечтаехме за този момент. Дори заедно с вестник „Стандарт“ направихме голямо турне в цяла Европа, за да покажем красотата на България. Аз бях представител на българския фолклор. И тогава си мислех, че когато влезем в тази голяма европейска градина, ние ще бъдем уникално цвете – със своя аромат, цвят и красота. Но след толкова години виждам, че нещата не се получават така. За което тъгувам. Поощряването на всичко чуждо ме натъжава и в същото време ми дава някаква сила и увереност да продължавам да творя и да показвам фолклора ни - неговата красота и уникалност.
- А когато изнасяте концертите си по света каква емоция доставя магията на народната музика у нашите сънародници?
- България липсва на сънародниците ни зад граница. Те осъзнават какво са загубили. Имат нужда от нашенското, което да им дава увереност и самочувствие когато са далеч. А някъде, ако щете, те са немили-недраги.
И когато всички запеем, аз виждам как тези хора порастват. Без значение какво работят и какво е отношението към тях на работното им място. Тогава те си казват: „о, да, ние сме българи, деца на България“. Усещат гордост, защото има с какво да се гордеят!
При нас може би обстоятелствата ни правят такива да бъркаме политиката в държавата с Родината. Ние като граждани имаме усещането, че никой не се грижи да нас, че сме оставени на самотек, сами да се оправяме в този живот. А това е родното ни място, музиката, културата, традициите. Ако съберем всичко хубаво от Родината, тогава можем да вдигнем глава и да кажем: но ние сме нещо повече и не можем да оставим държавата си да потъва. Тоест, нещата са вързани. Поне аз така мисля.
- На 1 ноември, на концерт – спектакъла в Народен театър „Иван Вазов“ по повод навършването на 15 години от кампанията „Чудесата на България“ ще изпълните една от емблематичните си песни: „Сватба е“. Какво е посланието?
- Тази песен стана като моя визитна картичка. Тя е една от многото от спектакъла „Българска сватба“. Преди доста години, когато усетих че започва да се размива българщината, направихме представление, което стъпва на традицията – на сватбите ни. Да отидеш да вземеш булката – при момата е тъжно, при момчето е весело. Имаме песен за булката, песен за младоженеца, за кума, за общото веселие когато става вече голямата сватба. След това как принудени от времето и обстоятелствата мъжете отиват на гурбет в чужбина. И за това има песен, след това как се връщат. Така, че самата песен „Сватба е“ стана емблематична. Може би защото ние се върнахме към старото наше – към историята ни, облечена в съвременност. Вплетохме старото с новото. И то стана устойчиво във времето. Заложихме на фолклорното, но поднесохме песента с много танци, със съвременност, с енергия. И ето, че съчетанието между старото и новото оцелява. Което показва че е много, много стойностно.
- Знам че посрещате големите празници в дома си с децата и внуците. На какво ги учите?
- На всичко това, на нашите традиции. За Великден, за Рождество Христово, за Сирни Заговезни. Искам нашите деца да знаят обичаите. Защото те са основата на българщината. Във времето, в което живеем, младите хора ще бъдат нападнати от всякакви стилове, от технологии, чуждици и т. н. Но когато те имат здрава основа, ще дойде време когато ще пораснат и сами ще отсеят стойностното от не стойностното. Затова за концерта ни на 7 февруари, 2026 г. в зала Арена 8888 в София, аз искам да кажа на всички родители: доведете децата си! Сейте българското в техните душички, в техните мънички главички. Трябва да се сее. А то лека-полека ще расте, ще поникне и ще дава на поколенията след нас не просто увереност и самочувствие, а и сила. Защото те ще знаят кои са, историята си, устойчивостта на народа си. Между другото, много от родителите водят децата си в носии на нашите концерти.
Моите внучета имат народни носии и при всеки удобен случай са облечени с тях.
- А какво чувство изпитвате, когато на концертите Ви публиката става и започва да вие хоро покрай вас?
- Става ми хубаво когато хората танцуват на воля. Виждам, че те имат нужда да правят това. И аз се чувствам като човек, който в добрия смисъл на думата ги е подкукуросал. Ние сме ги накарали да излязат извън кожата си и да играят нашите български хора.
Моите уважения към Андре Рийо, например. Той пълни залите у нас, хората му ръкопляскат. Но публиката се наслаждава на класиката, която изпълнява. Докато ние пеем и танцуваме единствения стил музика, при който хората се хващат за ръце, обменят енергии. Прегръщат се, усмихват се, имат близост.
А днес нямаме близост между човеците. Комуникираме по телефоните, държим се далеч един от друг – и физически, и социално. Докато при нашата музика изобщо не се замислят до кого се хващат, щастливи са да танцуват без предразсъдъци и се чувстват като едно цяло.
Това ме прави щастлива!
- Какво е усещането на сценичната треска с огромния ансамбъл, който водите и с Вашата лична сила, която грее на сцената?
- Винаги преди да излезем пред публика си казваме, че ще изпълним два часа от живота на хората с щастие. Защото има дефицит на щастие. Така че, мобилизираме се и това ни води. Има една приказка: никой не знае дали утре ще отворим очи, дали ще осъмнем. Никой няма гаранция, че ще живее 100 години.
Затова работим ние – да изпълним хората с енергия, която да ги държи поне седмица напред.
- Коя е молитвата Ви за България?
- Да се събуди българщината у всички нас! Да сме по-уверени, с повече отговорност към Родината. Ако се върнем стотици години назад, героите ни са били живи хора, наши сънародници, които са си дали живота за да ни има нас днес. Свободни и щастливи, с вяра. Непростимо е младите поколения да не опазят всичко това. Понякога питам: а ти посял ли си поне едно дръвче в тази държава, в тази наша Родина?
Аз съм от поколението, което е възпитано в почит към род и Родина. Не само да взимаш, трябва и да даваш в този живот. Както беше казал Кенеди: „Не питайте какво ще направи Родината ви за вас, кажете какво вие бихте направили за нея“.
Ето, аз вече 26 години не съм се отказала да пея и да танцувам. Въпреки поп фолка. Няма да тръгна срещу него, но с действията си показвам, че има нещо много по-стойностно. Не съм от мрънкащите хора! Ако нещо не ми харесва, показвам че има алтернатива.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
