Има моменти в историята, които звучат като сюжет за политически трилър, но са се случили наистина. През пролетта на 1861 г. един български духовник се връща от Рим като архиепископ, признат от папата и от османската власт за духовен глава на българите, обединили се с Рим. Само няколко седмици по-късно същият човек изчезва от Цариград и се озовава в Одеса, а след това – в Киев.
Името му е Йосиф Соколски. За едни той е отвлеченият български архиепископ. За други – духовник, който сам е решил да напусне унията и да замине за Русия. Историческите документи дават основания и за двата разказа, а спорът около последните му дни в Цариград продължава и днес.
От Троянския манастир до Сокола край Габрово
Йосиф Соколски е роден около 1786 г. в Нова махала край Габрово. Светското му име е Тодор Петрович според част от биографичните източници. През детските си години се проявява като „буйно момче и мразел турците“. Според някои автори, като Теплов и Георги Раковски преди да се покалугери, Йосиф Соколски е бил хайдутин в Габровския Балкан. Според неговия биограф Станимир Станимиров, както и според д-р Петър Цончев, това не би могло да е вярно.
Счита се, че още млад поема по пътя на монашеството и около 1802 г. постъпва в Троянския манастир, където през 1806 г. приема монашески обети. По-късно посещава Света гора, а духовният му път го отвежда и до Калоферския, Тетевенския и Гложенския манастир.
Но името му остава най-тясно свързано с Габрово.
През 1832 г. Соколски се установява в местността Сокола край днешния Етър. Година по-късно там е изграден манастирът „Успение на Пресвета Богородица“, който по-късно ще стане известен като Соколския манастир. Постепенно около светата обител се появяват църква, училище и стопански сгради. Соколски поставя началото и на девически манастир в Габрово. Огненият му дух се проявява и под расото. Той многократно влиза в конфликт с различни представители на властта – с чорбаджиите от Гложен и Троян; с аянина от Ловеч и пр. Спасява от насилствено потурчване няколко български девойки.
Това е важната първа половина от живота му – православен духовник, строител и просветител, дълбоко свързан с българското Възраждане.
После идва 1860 г. и всичко се променя.
Българският църковен въпрос стига до Рим
По това време българите водят тежка борба за църковна самостоятелност. Един от големите проблеми е зависимостта от Цариградската патриаршия и гръцката църковна йерархия.
Паралелно с движението за независима българска църква се оформя и друго течение – за уния с Рим. Сред най-активните му представители са Драган Цанков и Георги Миркович.
Йосиф Соколски иска българите да имат своя църква. Именно тази мечта го отвежда до едно от най-спорните решения в живота му – унията с Рим.
Българите настояват за богослужение на своя език, свои духовници и независимост от Цариградската патриаршия. Част от дейците виждат възможен изход в съюз с Рим: да признаят върховенството на папата, но да запазят източния обред, езика и църковните си традиции.
Сред най-активните застъпници на тази идея е Драган Цанков. Към движението се присъединява и Йосиф Соколски.
На 18 декември 1860 г. е подписан актът за присъединяване на българите към Рим. Соколски се превръща в една от ключовите фигури на новото движение.
През март 1861 г. той заминава за Рим заедно с Драган Цанков, Георги Миркович и дякон Рафаил Попов. Делегацията е приета от папа Пий IX.
На 2 април 1861 г. в Сикстинската капела Йосиф Соколски е ръкоположен за архиепископ и назначен за апостолически викарий на българите от византийски обред, обединили се с Рим.
За българското униатско движение това е огромен успех.
Още повече – успехът получава и политическо признание.
На 14 април делегацията се връща в Цариград. На 1 юни султан Абдул Меджид издава берат, с който Соколски е признат за духовен глава на българите, обединили се с Рим – т.нар. милет баши.
И точно тогава започва най-загадъчната част от историята.
Защо отива в Русия
На 6 юни 1861 г. Йосиф Соколски напуска Цариград и се качва на руски параход, който отплава за Одеса.
Какво точно се е случило?
Тук историята се раздвоява. Самото му изчезване обаче има огромни последици. След напускането на архиепископа униатското движение в Цариград започва бързо да губи позиции. Част от духовниците се връщат към православието, а новосъздадената структура остава без своя духовен водач.
Едната версия гласи, че Соколски вече се е разкаял за присъединяването си към Рим и доброволно е решил да напусне Цариград. Според друга зад изчезването му стои внимателно организирана операция на руската дипломация, която вижда в българската уния заплаха за своето влияние сред православното население на Османската империя. В разказите за операцията се появяват имената на руския посланик княз Алексей Лобанов-Ростовски, Найден Геров и Петко Р. Славейков. Според версията за отвличане Соколски е подмамен да се качи на „Елбрус“, за да разгледа парахода. Корабът обаче отплава. Архиепископът повече никога няма да види България.
Доколко той предварително е знаел накъде пътува и доколко доброволно е взел решението, остава спорно. Историческите източници позволяват различни прочити. Последвалото обаче не е спорно. Йосиф Соколски остава в Русия 18 години.
След пристигането си в Одеса Соколски първоначално отсяда в дома на габровеца Васил Рашеев. Скоро е изпратен в Киев. Новият му дом става една от най-прочутите православни обители – Киевско-Печорската лавра.
Но животът му там трудно може да бъде наречен свободен.
Кореспонденцията му е контролирана, а възможностите му да напуска манастира са ограничени. През 1861 г. участва два пъти в богослужения в лаврата, след което повече не му позволяват да служи там.
Парадоксът е жесток. Човекът, когото само месеци по-рано папата е ръкоположил за архиепископ, се оказва духовник без собствено паство, далеч от народа, чийто църковен водач е трябвало да бъде. Русия му отпуска държавна пенсия – първоначално 700 рубли годишно, а по-късно 1000.
Но Соколски иска друго. Иска България.
През 1862 г. архиепископът получава разрешение да използва място край Китаевската пустиня недалеч от Киев. Там старият балканджия прави нещо, което сякаш издава повече от всяко писмо колко му липсва родината.
Засажда лозе. Помага му бесарабски българин, живеещ в Киев. Построена е малка къща, а мястото започват да наричат „Болгарский хутор“ – Българския чифлик.
През 1869 г. там е издигнат и малък параклис „Св. св. Кирил и Методий“.
Съдбата му прави още един необичаен завой след Полското въстание от 1863 г.
Отношенията между Руската империя и Ватикана рязко се влошават. В Холмската епархия възниква недостиг на епископи, които могат да ръкополагат гръко-католически свещеници.
И тогава руската власт си спомня за българина.
С разрешението на император Александър II Йосиф Соколски е изпращан в Холм през 1872, 1873 и 1874 г.
За няколко пътувания той ръкополага общо 72 свещеници.
Получава се един от най-странните парадокси в биографията му.
Русия, която се противопоставя на българската уния с Рим, използва именно българския униатски архиепископ, за да ръкополага гръко-католическо духовенство на територията на империята. А самият Соколски до края на живота си продължава да се подписва „архиепископ“.
Соколски многократно изпраща молби да му бъде позволено да замине за България. След Освобождението надеждата му се събужда отново.
България вече е свободна. Но той пак не получава разрешение.
Митрополит Максим Пловдивски, който го познава в Киев, по-късно оставя един от най-тъжните разкази за последните му години. По думите му старецът искал да се прибере в България, „за да умре на манастира“.
Става дума за неговия Соколски манастир. Мястото, което е създал близо половин век по-рано. Максим си спомня още нещо- далеч от Балкана старият архиепископ често пеел български народни песни. Не се връща.
На 30 септември 1879 г. Йосиф Соколски умира в Киев. Погребан е в Киевско-Печорската лавра.
В манастира Бозвели даскалува, а Левски намира убежище
Йосиф Соколски оставя нещо много по-осезаемо след себе си освен света обител. Самият храм се превръща в забележителен паметник на възрожденската архитектура. През 1862 г. поп Павел Зограф и синът му Никола от Шипка украсяват със стенописи наоса и нартекса.
Но Йосиф Соколски иска мястото да бъде просветно средище. През 1835–1836 г. към манастира започва да действа училище за деца от околността. През учебната 1836–1837 г. тук преподава един от големите български възрожденци – Неофит Бозвели, приятел и съмишленик на Соколски. Йосиф дори замисля създаването на духовна семинария, но планът не се осъществява. После идват революционерите. През 1856 г. манастирът дава убежище на четниците н а Капитан дядо Никола. Двадесет години по-късно, през пролетта на 1876 г., тук се събира Габровската чета на Цанко Дюстабанов, която полага клетва и се включва в Априлското въстание.
С обителта е свързано и името на Васил Левски – манастирската музейна сбирка пази предмети и спомени, свързани с пребиваването на Апостола тук.По време на Руско-турската война от 1877–1878 г. манастирът отново се оказва във водовъртежа на историята – монасите посрещат и подпомагат руски войници и офицери.
