В българската политика има един изпитан трик – когато започне да мирише на скандал, пускаш димка. Колкото по-шумна и опушваща, толкова по-добре. И ако има партия, която е превърнала това в изкуство, това е Демократична България. Поредното доказателство дойде с искането им за парламентарна комисия, която да разследва имотите на Делян Пеевски – тема, вадена от чекмеджето винаги, когато прожекторите започнат да светят в „неправилната“ посока.
Соросоидната математика
Но има и още нещо, което прави тази димка още по-прозрачна – „сензационната“ математика, върху която тя стъпва, изобщо не е нова. Това е сюжет отпреди месеци и дори години, вече изговорен, вече завъртян и… вече износен. Само че в политиката, когато един номер е сработил веднъж, винаги някой се изкушава да го повтори – дори и с риск публиката да се усмихне иронично.
Тогава се роди и онова, което спокойно може да бъде наречено „соросоидна математика“ – в нея числата не просто се събират и изваждат. Те растат. Умножават се. Понякога скачат като хлебарки на светло, особено когато попаднат в подходящ политически контекст.
Става дума за добре познатата фалшива теза, че в декларациите на Пеевски се появяват повече пари, отколкото фирмите му били изплатили. Оттам – скокът към „сензационните“ разлики от над 100 милиона лева, превърнати мигновено в подозрение, сигнал и политическо оръжие. Само че още тогава беше ясно, че говорим не за разследване, колкото за интерпретация – при това доста свободна.
Реалността, която ДБ не харесва
Реалните финансови отчети показват едни числа, декларациите – други, а в политическата версия на „Да, България“ тези разлики се превърнаха в цели 131 милиона лева „мистерия“. Една мистерия, която удобно игнорира базови обяснения и се превръща в медийна сензация.
Така една и съща сума редовно декларирана от Пеевски всяка година, но неправилно няколкократно сумирана от „математиците“ от ДБ може да се превърне в сензационните 157 милиона – не защото отчетността го позволява, а защото политиката го изисква. Не е нужно да си Исаак Нютон, за да разбереш, че това не е нов закон на природата. Това е стар закон на пропагандата – повторението превръща съмнението в „факт“.
И днес същата тази „математика“ се връща на сцената – този път като основание за парламентарна комисия, за каквато настояват сега от ДБ. Не защото има нови данни, а защото старите внушения още вършат работа.
Комисията като политически декор
Формално аргументите звучат сериозно – съмнения за разминаване между декларирани доходи и реално състояние, въпроси за наеми, автомобили, частни самолети, трети лица и институционално бездействие. Само че зад този списък прозира нещо далеч по-познато – политическа постановка с предварително написан сценарий.
Защото комисията не е инструмент за истина, а за шум. Парламентът се превръща в сцена, а депутатите – в актьори, които повтарят вече изтъркани реплики за „равенството пред закона“, докато внимателно избягват темите, които ги засягат лично.
Когато моралът е селективен
И тук идва неудобният въпрос – защо същата тази коалиция не проявява същия ентусиазъм, когато става дума за собствените ѝ скандали? Защото ако говорим за натиск върху институции, назначения и задкулисие, имената вътре в ПП–ДБ не липсват.
Ивайло Мирчев например отдавна е излязъл от ролята на „граждански активист“ и е влязъл в по-удобната – на политически апаратчик с апетит към влияние. От асистент на Христо Иванов той постепенно се превърна в човек, за когото се говори, че дърпа конците зад кулисите – от кадрови решения до натиск върху министри.
Историята с предполагаемия натиск върху регионалния министър, детската градина „по втория начин“, шумът около личния му живот и връзките му с назначения в администрацията – всичко това би било политическа буря, ако имената бяха други. Но когато става дума за „правилните хора“, бурята се превръща в тишина.
Росенец – снимката, която не избледнява
Има обаче неща, които не могат да бъдат изтрити с пресконференция или комисия. Като онази сцена от Росенец – кадър, който се превърна в символ на политическата двойственост. Символ на хора, които говорят за морал, но действат по съвсем различни правила.
Тази снимка е повече от куриоз. Тя е метафора за цял модел – модел, в който публичната поза няма нищо общо с реалното поведение.
Димката като стратегия
И затова искането за комисия срещу Пеевски идва точно навреме – не защото обществото внезапно е открило нови факти, а защото ДБ има нужда от нов дневен ред. Дневен ред, който да измести разговорите за вътрешни конфликти, за натиск, за назначения и за онази странна тишина в медиите, когато скандалите са „в техния лагер“.
Това не е борба за прозрачност. Това е борба за контрол върху вниманието. В крайна сметка сценарият е познат. ДБ вдига шум около Пеевски. Медийният цикъл се завърта. Темите се пренареждат. И всички трябва да забравят какво се е случвало вчера.
Само че има един проблем – паметта на обществото не е толкова кратка, колкото им се иска. Защото в политиката може да се сменят лозунги, коалиции и дори врагове. Но двойният стандарт остава. И колкото и комисии да се създават, той лъсва винаги – точно когато димът се разсее.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
