Много хора по света, включително вярващи католици, приемат, че папата винаги е управлявал Римокатолическата църква като абсолютен монарх. Че той назначава епископите по света и се разпорежда по въпроси на вярата и морала. Само че тази роля на владетел на вярващите е сравнително нова…
ВСИЧКО ЗА ВИЗИТАТА НА ПАПА ФРАНЦИСК ЧЕТЕТЕ ТУК
Върховната власт на папата, като управител на църквата и творчески директор по въпросите на доктрината, за първи път е въведена след Първия ватикански събор от 1870 г. Смята се, че властта му е от изключителна важност във върховната задача да се опази църквата от неприятелски настроени правителства и културни сили по света.
В същото време обаче неограничената юрисдикция и приеманата за безгрешна преценка по въпросите на доктрината се оказват основни пречки пред дълго търсеното обединение на християните по света.
Идеята, че папата като „първи епископ“ на църквата има лидерска роля, каквото другите епископи нямат е особено голяма пречка за източноправославните християни, независимо, че този въпрос постоянно се обсъжда между едните и другите.
Последните папи са се опитвали да влизат в първостепенната роля на водачи в по-приемлив за другите християни по света. Например в писмо по вселенските въпроси през 1995 г. Йоан Павел ІІ изрази откритост за намиране на „пътя към прилагане на първостепенния статут на понтифа по нов начин, без да се нарушават най-важните елементи на мисията му“ на Земята.
Свещеници на католическата църква вярват, че папа Франциск е подкрепил усилията на предшествениците си, като често се позовава на т.нар. синодалност – участието на съвет на епископите във вземането на решения, точно както това се случва във всяка от източноправославните църкви. Той често нарича себе си просто епископ на Рим.
Папата се опитва да упражнява ролята си „както Св. Ириней от Лион е дефинирал римската църква: като ръководна сила чрез любов и в условията на великодушие“.
Първосвещеността на понтифа, каквато я познаваме днес, която има универсална юрисдикция, а не първостепенна роля на папата като епископ на Рим е нещо, което Източноправославната църква никога на е признавала.
От друга страна, идеята, че папата е „наследник на Св. Петър“ е съвсем различен момент по въпросите на католическата църква. За щастие патриарсите на изток биха приели тази универсална роля.
Това, че понтификатът повишава първостепенната си роля през Средновековието и във времената на Ренесанса, не е просто завземане на властта, твърдят историци. По един много практичен начин Рим може да решава спорни въпроси по по-безпристрастен маниер в сравнение местните институции, които са под постоянен натиск от местните вярващи.
В същото време католическата църква е имала своя конституционна или „парламентарна“ традиция на управление на делата, която не се е предала напълно на монархичния модел, поне не до Първия ватикански събор през ХІХ век.
Най-малко поне до ХVІ век всички най-важни въпроси на вярата са обсъждани с папата в главните конгрегации и с кардиналите. В извънредни ситуации местните кардинали дори са превъзхождали папата на този географски принцип.
Смята се, че „парламентаризмът“ е спасил папския авторитет по време на Констанцкия събор (1414-1418), който слага край на Голямата западна схизма, т.е. на периода, в който е имало трима претенденти за папския престол. За да сложи край на схизмата, Съветът избира нов папа и слага край на претенциите на тримата предишни.
Констанцкият събор е сериозно предизвикателство от теологична гледна точка на единната визия за върховността на папата, очертана по-късно от Първия ватикански събор. Тя и демонстрира, че други модели на папско управление също са били част от традицията на римокатолическата църква.
Дали от непознаване на историята или по друга причина, преобладаващата част от хората смятат, че папата винаги е бил „главен изпълнителен директор“ в църквата, а епископите по света нещо като директори на банкови офиси, чакащи да изпълнят волята на Рим. Но това, както стана ясно вече, е една модерна структура.
Късносредновековната тенденция да се разглежда папството като чисто упражняване на абсолютна власт и недостатъчна активност като духовна власт трябва да бъде преодоляно, казват блюстители на по-демократичния характер на църквата. Пътят на осъществяване на това може да е в премахването на практиката, при която теологията е основно дебат за папските решения. По-добре да има по-силно желание всеки епископ да бъде духовен водач. Това ще е крачка напред за католическата църква, особено в стремежа й да се доближи до източните, по-оригинални от гледна точка на християнската вяра, традиции. Постепенно сближаване на християнските Запад и Изток е само една възможна последица от подобна „демократизация“ на ролята на Светия престол.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
