Няма два свята, радостта трябва да е тук и сега

Няма два свята, радостта трябва да е тук и сега | StandartNews.com

Сърцето се вкаменява, когато се вземаме твърде на сериозно
Не искам да поучавам, а да вдъхновявам с книгите си, казва писателката Ивинела Самуилова

В началото на ноември писателката Ивинела Самуилова оглави класация за най-вдъхновяваща книга със своите творби "Животът може да е чудо" и "Къде отиваш, пътнико". Самата тя е много активна във Фейсбук групата "Животът може да е чудо", където често дава идеи за справяне с различни ситуации по метода на психолога Алексей Бъчев. Той е и прототипът на един от главните герои в книгите на Ивинела. С нея разговаряме за чудото на живота, за общението с Бог и за способността да прекараме дните, отредени ни на Земята, в радост. A който иска да се срещне с писателката очи в очи, има шанса да го направи на "Коледния панаир на книгата" в НДК на щанда на ИК "Хермес" на 11 декември от 17 ч.

- Ивинела, как си обяснявате успеха на вашите две книги "Животът може да е чудо" и "Къде отиваш, пътнико"?

- Успехът се дължи на тази общност от мои читатели, които аз наричам съмишленици и сродни души. В продължение на 3-4 г. в групата "Животът може да е чудо" във Фейсбук с тях споделяме идеи и вдъхновение. Някои членове на групата бяха попаднали на информация за конкурса, бяха предложили книгите и гласували за тях. Надявам се, че това, което съм споделила в моите книги, наистина служи по най-добрия начин на всеки един от тях като вдъхновение за живота. Защото аз вярвам, че човек няма нужда от поучения, а именно от вдъхновение и като автор се опитвам да правя точно това - не просто да разказвам истории, а да вдъхновявам чрез посланията в тях.

- Как се роди първата ви книга?

- Съвсем спонтанно се получи. Посещавах курсове на психолога Алексей Бъчев (прототип на един от главните герои в книгите на Ивинела Самуилова - бел. ред.) и си дадох сметка колко полезен може да бъде неговият подход на работа в живота на обикновения човек като мен. Няма никакъв проблем да бъде използван, защото не става въпрос за някакви сложни методи, а за забавни техники, които всеки може да прилага в ежедневието си. Не знам как стана, но в един момент просто отворих нов файл и започнах да пиша без никаква идея какво ще се случи и какъв ще е резултатът. Започнах с една истинска история, която бе свързана с моите лични търсения на призвание. Изложено на хартия, странното предложение на Алексей

да открия смисъла на живота си чрез парченце синьо сирене

прозвуча много интересно. Писането ме увлече и наистина много се забавлявах, докато писах книгата. Дори по някакъв начин животът около мен - чрез случки, думи, ситуации - ми подаваха продължението, буквално страница по страница. Както и аз, Алексей също бе изненадан (приятно, слава богу!) от резултата. Защото до този момент бе много трудно да се обясни какво представлява неговият подход. Предадени обаче по този начин, в роман, идеите някак се оказаха много лесни за осмисляне и направо готови за употреба от читателите. Около година обаче книгата престоя у мен, изчаквайки "най-чудесния" момент да излезе - наистина попаднах на страхотен редактор в лицето на Вера Янчелова от ИК "Хермес".

- Бихте ли разказали малко повече за техниките, за които говорите?

- Основната идея в подхода на Алексей Бъчев е, че трябва да отместим поглед от себе си, да престанем да се взимаме много насериозно. Да смалим егото си с неговите претенции и да се освободим от вредящите социумни модели на поведение, които хем го провокират да се раздува до безкрайност, хем, същевременно, ограничават възможностите за проява на потенциала ни - онова автентично,

"природно аз", което знае как да е щастливо

без да следва социумни предписания за това. По един много забавен, но същевременно радикален начин, чрез абсурд и смях, подходът успява да помогне на човек да обърне нагласата. Идеята е не да се говори за самия проблем, който човек има, а да се види какво може да бъде направено и как да се направи. В стандартната психология човек някак става толкова по-важен, колкото е по-голям проблемът му. Изобщо - изглежда сякаш нормата на живота ни е надцакване със сериозни проблеми. При подхода на Алексей отношението е точно обратното. То е: "Не съм толкова важен, че да имам такъв голям проблем". Това ми допада най-много у него - смаляването на личната значимост, за да бъде даден път на автентичната ни способност да се радваме на живота. Аз съм богослов по образование и може би изглежда странно, че използвам тези техники, но в интерес на истината подходът ме грабна именно с това, че открих много паралели между него и същността на православието.

- Как се съвместяват двете неща?

- Някой беше казал, че Дяволът най-много мрази да не бъде вземан на сериозно. Когато отношението към Бога и религията стане синоним на сериозност, то също става толкова фалшиво и неистинско. Защото мярката за връзката с Бога е радостта, не сериозността.

"Радвайте се" е най-често срещаният израз в Новия завет

Подходът на Алексей прави точно това - опитва се да ни върне автентичната радост от живеенето чрез събуждане на детското, в смисъл автентичното. Същото е с връзката с Бог - основният критерий е усещането за радост, а богословите говорят за "вечната детскост на Бога". Мярката за това, че сме се отдалечили от Него, е вкамененото сърце - вкаменено от сериозното приемане на себе си и от отместването на погледа ни от Него. Значението на думата грях в превод от гръцки е "загуба на целта", т.е. Бога - на общението с Него, което е и радостта.

- Смятате ли, че твърде институционализираната религия е спънка за хората?

- Точно така. И аз много се надявам, че последната ми книга "Къде отиваш, пътнико?" открехва завесата към една друга връзка, която няма нищо общо с тази институционализирана религиозност. Такова институционализирано отношение изразява духовна немощ, то е духовна евтиния. Защото заместваме с някакви безжизнени ритуали и с външна образност съдържанието, истинското общение. Отношението "давам, за да получа" е много елементарно - в него няма истинско общение. Да, богослужението е много важно, то е същността на църковния живот, но не и без радостта на преживяване на връзката с Бог, не и когато от него е останал само ритуалът. Няма как да участваме истински в богослужението, ако преди това не сме усетили именно това общение с Бог - преживяването на вечността и вечната радост още тук и сега. Защото, всъщност няма два свята - Бог е сътворил само един. Няма свят на мъки и свят на радост. Даден ни е един живот и всичко е тук, на момента. Радостта трябва да е тук и сега, а не някъде и някога.

- Отклонили ли сме погледа си от Бог?

- Да, защото преживяването на тази радост от общението с Него може да бъде постоянно състояние, а то не е. Т.е. - сега ние чакаме то да ни сполети - като нещо отвън, независещо от нас. Всъщност - ние сме отговорни за него. Много ми харесва сръбската дума за "благодаря" - "хвала". За мен тя изразява цялото отношение, което трябва да имаме - смирено благодарение в радост и прослава. Защото в някакъв момент преставаме да възприемаме живота като дар и чудо и започваме да го приемаме като наше право. Или пък като безрадостно ежедневие и тегоба. Или дори, както казва Алексей - като заболяване, което човек трябва да преболедува, преди да умре. А всъщност животът е невероятен дар и

ако за нас е имало някакъв риск, то това е бил рискът да не се родим

Представете си безбройните възможни комбинации - ние сме преодолели милиони възможности да не бъдем. И щом сме преодолели този огромен риск, трябва да направим всичко възможно, за да се възползваме от дадения ни шанс.

- Как обаче да живееш в радост, когато битието не ти го позволява или те е застигнала болест?

- Точно в такива моменти се хващаме за нашето "право". Изведнъж преставаме да преживяваме живота като дар. Отместваме погледа от Бог върху себе си, заместваме "хвала"-та с негодувание и ставаме много важни, защото имаме голям проблем. Самосъжалението е най-висша форма на егоизъм. В каква неприятна ситуация се намираме, обаче, в действителност няма никакво значение. Радостта я има винаги, защото Бог го има винаги - аз съм я изпитвала във всякакви обстоятелства. Това радостно присъствие е като постоянен фон. И ако се научим да живеем обгърнати в него, въпреки житейските несгоди, в дълбочина, тази "хвала" никога не изчезва. Радостта винаги остава. Дори и когато сме съкрушени. Парадоксално е, но е факт. То е като онази мистична светлина, която се появява нощем над тресавищата. Познавам хора, които продължават да я разпръскват, дори и при невероятно трудни обстоятелства. Защото заради самия факт, че можем да вдигнем очи към небето, си струва да живеем в "хвала".

- Вас какво ви вдъхновява да произнасяте тази дума?

- Тези хора, за които споменах. Всички малки неща, които ме карат да усещам "хвала"-та. Докато идвах за това интервю, гледах опадалите есенни листа - каква красота! - и почувствах порив да създам стих. Опитвам се да забелязвам живота, който ми носи усещането за чудото и да го преживявам именно такъв. Ако понякога съм тъжна или имам трудна ситуация, молитвата ме спасява. Но не молитва, в която искам да ми се даде нещо или да бъда спасена от текущите си грижи. Не,"

истинското молитвено състояние е друго - не сделка

а именно стремеж за връщане към правилната настройка на душата, към радостта.

- В книгата ви "Къде отиваш, пътнико" героинята ви търси и открива Бог, докато върви по Камино - поклонническия маршрут към Сантяго де Компостела. Има ли нужда всеки от нас да извърви своя Камино?

- Всеки го прави по някакъв начин. За мен обаче е много важно човек да осъзнава по какъв начин върви и накъде е тръгнал. Защото в крайна сметка целта на всяко пътешествие, на живота като цяло, е точно това обновяване на духа, преживяване на възторга от пътешествието и осъзнаването на способността да споделяме този възторг в любовта. Думите от Новия завет: "Обичай ближния си, както себе си" показват начина на споделяне на любовта. Защото един "нещастник" не обича себе си - човек може да обича себе си само в щастие, когато е щастлив от това, което е, което изразява като отношение. Това е нашата мисия и свещен дълг - да развиваме такова отношение към себе си, към останалите и изобщо към живота. Да творим и споделяме радост.

- От четирите ви книги коя ви е най на сърце?

- Може би "Къде отиваш, пътнико?". Защото за мен християнството е най-добрият отговор за живота. Заради Възкресението, заради възторга и заради радостта. Заради чудното преживяване на вечността тук и сега, заради постоянното удивление, заради непрестанната провокация към чудотворчество, заради тази детскост на Бога, с която Той се опитва да ни зарази, за да станем отново като "най-малките" - т.е. способни на истинска радост.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай