В нашите ширини се наблюдава един естествен копнеж по силни лидери и управници. Това не е непременно погрешно. Въпросът обаче е в това как ние гледаме на тези фигури – дали като на вездесъщи господари или на морални герои. Разликата е фундаментална.
При първия сценарий, който все още доминира в националното ни самосъзнание, се търси и чака лицето Х, което ще се появи и ще реши проблемите в държавата и обществото с магическа пръчка. Ако съберем очакванията към тази персона, ще очертаем образ, който надхвърля дори божествата в гръцката митология. Вероятно този мисловен модел води началото си още от времето на робството – имаме върховен център на властта (султана), но в ежедневието царуват беззаконието и несправедливостта.
Удобната позиция
Най-проблемният аспект тук е подсъзнателното нежелание на индивида да поеме обществената си отговорност. Искаме лидер с железен юмрук, когото да натоварим с всички очаквания и съответно – с всички обвинения при първия проблем. Това е изключително удобна позиция: дава ни правото да се оплакваме, без да се налага да правим нищо.
Може ли който и да е управляващ да подобри състоянието на държавата, ако ти всеки ден рушиш, цапаш, мамиш, крадеш, злосторничиш, нехаеш? Съществува ли такъв свръхчовек, който е способен да свърши твоята работа?
Не.
Затова и разочарованието от такъв тип лидери винаги е неизбежно. Някои ще кажат, че по времето на Хитлер и нацистката диктатура Германия е била в икономически разцвет. Да, обаче това не се дължи единствено на личността и лидерския стил на Хитлер, а и на спецификата на немския народ, чиято почит към трудолюбието, дисциплината и реда е известна на всеки. И все пак знаем как свършва този режим.
Личностите, които задават посока
При втория сценарий търсим съвсем различен тип фигури – тези, които задават посоката и ценностите, но без да очакваме да извървят пътя вместо нас. Те формират ценностите, целите и моралния ни компас.
В световната история най-ярък пример за такава личност е Самият Иисус Христос. В нашата – това са будителите и революционерите като Левски, Ботев, Бенковски и др. Замисляйки се наскоро за тяхната съдба, осъзнах нещо важно – те изпълниха своята задача. Другото остава за нас. Затова Христос казва: „Аз съм пътят, истината и животът" (Йоан 14:6) – сякаш казва: аз ви дадох посоката и методите, но останалото зависи от вас. Пътят може да се измине за 100, 1 000 или 10 000 години, но трябва да го извървите сами.
Визионерите
Подобна е ситуацията и с Левски. Дали Апостолът е очаквал, че чистата и свята република може да се изгради веднага след освобождението? Честно казано, от позиция на времето се съмнявам в това. Всъщност такава не само не се изгражда, а тъкмо напротив – утвърждаваме монархическия модел, като заменяме султана с княза, а след това с царя. Дори и след това, при формирането на „Народна република България", отново ние имаме един властови център в лицето на ЦК на БКП и съответно генералния му секретар. В наши дни също се наблюдава уклон към дадена централна фигура, която се заменя периодично от различни лица, но иначе тя е константа. Макар че големите революционери в историята ни малко или много биха могли да се определят като „идеалисти", на тях не бива да се гледа като на наивници, а по-скоро като на визионери. Колкото и парадоксално да звучи, тяхната смърт постигна много повече, отколкото животът им би могъл да постигне. Те останаха завет, който да зрее във времето, и най-важното – утвърдиха ролята на индивида за добруването на цялото общество.
Копнежът по силни фигури не е слабост сам по себе си, ако търсим в тях посока и вдъхновение. Слабост е да чакаме те да изпълнят ролята и задачите ни вместо нас.
