Албумът ни с Дейвид се изля като река
Легендарният китарист и основател на "Лед Цепелин" - Джими Пейдж, се изповядва пред главния редактор на сп. Guitar World Брад Толински, разказвайки не само историята на любимата на поколения рок група, но и малко известни факти от живота си. В книгата "Светлини и сенки. Разговори с Джими Пейдж" (изд. "Сиела"), Толински включва поредица от интервюта, които е взимал от музиканта през годините, както и интересни разговори с Пейдж за детството му, за партньорствата с легенди като Том Джоунс, The Who и Ерик Клептън, дори за интереса му към окултното. В откъса, който публикуваме, Джими говори за прословутия си албум с Ковърдейл през 1993 г., един от най-фамозните му след разпада на "Лед Цепелин".
- Г-н Пейдж, разкажете за съвместния ви проект с Ковърдейл навремето?
- Всичко започна от едни девет-десет месеца на бездействие, в които се питах дали не е време отново да се заема с музика. Моят музикален агент, както и тези на Джон Пол Джоунс и Робърт Плант сондираха възможността тримата да се съберем отново, под същото име или в някакъв друг вид. Само не беше ясно какво ще правим - албум, турнето, което така и не осъществихме навремето, или и двете.
За жалост не стана нищо. След този разочароващ период на лутане и колебание нямах друг избор, освен да издам самостоятелен албум. Заех се да търся певец. Изслушах безброй касети, но никой не ми хареса дотам, че да вдигна телефона и да се обадя на мениджъра му.
В този момент моят агент ми предложи Дейвид Ковърдейл. Казах му: "Зная ли, може да стане нещо. Пее много добре. Важното е да си допаднем като характери." Исках да поговорим да видим дали сме един за друг. Харесахме се от пръв поглед.
Следващата стъпка беше да проверим дали можем да пишем заедно. Това, че и двамата бяхме творци от голям калибър, не означаваше, че автоматично ще се превърнем във фабрика за шедьоври. Писането е вид магия; процес, в който текат флуиди, обменя се положителна енергия. Дадохме си две седмици за проба. Надявах се с повече късмет да създадем две-три песни. Но музиката потече като река.
- Само нови неща ли правехте?
- Не изцяло. Вкарах в употреба един риф, който се въртеше из главата ми в продължение на доста време. А акустичната фраза, с която започва "Shake My Tree", е от времето на "Цепелин"; предложих я, докато репетирахме "In Through the Out Door", но много не я харесаха. Имах подкрепата единствено на Бонзо, поради което я изхвърлихме.
Реших да и дам втори шанс и Дейвид я хареса на секундата. Още на място написа текста. После, подхвърляйки си пасажи, съвсем спонтанно довършихме цялата композиция.
- Робърт Плант открито се противопоставя на вашето сътрудничество. Как ще коментирате това?
- Много ме критикува, знам. Когато отидох в САЩ да представя "Outrider", не спираха да ми казват: "Робърт това. Робърт онова." Крайно неприятно. А аз ги питах: "Ние не сме ли дошли да говорим за Outrider?
- Какво стана, след като се сработихте?
- Идеите буквално ни заливаха; трябваше ни нещо, с което да ги записваме.
Започнахме с едно просто радиокасетофонче за 50 долара
Беше ни като талисман, много си го обичахме. Освен него имахме усилвател "Вокс", акустична китара и касета със записани теми на барабан; това беше всичко, с което разполагахме.
Композирахме 5-6 песни, поканихме басиста Рики Филипс и барабаниста на "Харт" Дени Кармаси и с един 12-пистов "Акай" направихме демозаписи. После си продължихме както знаем - с радиокасетофончето. Написахме няколко нови песни и повторихме процедурата. Ритъмните тракове на албума бяха направени в "Литъл Маунтън студио" във Ванкувър, което имаше голям опит в записите на акустични барабани, а вокалите се изпяха в "Крайтирия Студиос" в Маями.
- Албумът е най-съвършено въплъщение на идеята ви за "армия от китари".
- Правех следното: разделях сигнала, идващ от китарата, прекарвах го през два различни комплекта от усилватели и отново го съединявах. Беше стара идея, но не я бях изпробвал поради липса на достатъчно писти. Сега имах на разположение цели седемдесет и две и, естествено, се възползвах от случая.
Бях решил да не бързам и да не правя компромиси с качеството. Исках да се представя в най-добрия си вид и албумът е най-доброто, което постигнах в периода след разпадането на "Цепелин".
- Какви бяха спецификите при записването?
- Подобно на солата и овърдъбовете бяха записани с композитни системи, но имаше и някои съществени разлики. Първо, ритъм китарите се изпълняваха на живо с останалите музиканти. Второ, освен различните модификации, постигнати с усилватели и ефекти, записвахме и директен звук - чист сигнал от китарата, който влизаше необработен в миксера.
Когато свириш на живо, обикновено слагаш акценти с цел да придадеш изразителност на мелодията. На запис почнеш ли да наслояваш, оригиналната ритъм китара се обезцветява и се налага да бъде "подсилена". За целта взех суровия сигнал от китарата, прекарах го през усилвател, записах го и го насложих върху оригиналния ритъм трак. Не изцяло, само където трябваше.
- В кабината ли записва или при усилвателя?
- Естествено, че при усилвателя. Знаеш, че моят звук се познава по диалога между адаптора и усилвателя; това е почеркът ми. Ефектът нямаше да се получи, ако стоях в кабината.
Обичам да насилвам нещата, достигайки почти до границата на микрофонията
Лошото е, че при свиренето отвън трябва да си със слушалки. Никак не го обичам, но нямам избор; неизбежно е.
- Въпреки че е правен с отлична за времето си техника, албумът не съдържа цифрови ефекти.
- Вярно е. Ползвал съм на места един "Диджитек Ледженд 21", но като цяло реших да се огранича до педалите. В края на краищата аз съм един от пионерите в използването им! Просто седях и смятах: "Тук ще сложа това, там пък друго." И така, докато планирам цялото изпълнение. Един от любимите ми ефекти е в Over Now. Дейвид изпява "I release the dogs of war..." и после се чува едно ръмжене. Направих го, като прекарах сигнала от лилавия си "Лес Пол" с би-бендър през един "Вокс" с уа ефект от началото на шейсетте, един включен на "ниско" уами педал на "Диджитек", една стара "Октавия" и един от старите ми 100-ватови "Маршал Супер Лийд", които използвах с "Цепелин".
- Свирите чудесно и на хармоника - например в "Pride and Joy".
- Беше ми много приятно, тъй като не бях свирил на хармоника повече от двайсет години - още от времето, когато работех като студиен музикант. Трябваха ми час-два да си припомня. Проклета машинка, беше като запушена!
- Чувствате ли се притеснен от факта, че трябва да поддържате репутацията си?
- Не, ни най-малко. Това никога не е било съображение в работата ми. Винаги съм бил най-суровият си критик и съм се старал да дам най-доброто от себе си. Зная кога греша, чувствам го.
- Поглеждайки назад, каква е сегашната ти оценка за съвместния албум с Ковърдейл?
- Успешен във всяко отношение. Трябваше да покаже, че още не съм умрял, и изпълни отлично предназначението си.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
