Неделя,

Борис I разиграва Рим и Константинопол за българската кауза 

От: Станчо Пенчев, "Голяма книга за великите личности в българската история" -
A
A
A

* Владетелят светец не пожали своя и чуждите синове за новата вяра 
* Задава курса на държавата за векове напред 


--------------- 

Кан Борис, наследник на Пресиян, влязъл в европейската история като покръстител на българите. 
Този мъдър мъж бил лишен от войнските качества на своите прадеди - четири поколения канове. Но притежавал рядкото умение за владетел да вижда напред във времето и да твори история - не с меч, а с Дух. 
В началото на 60-те години събитията в Централна Европа взели нов обрат. Византия се опитала да се възползва от опитите на укрепналата Великоморавия да отхвърли немското господство. По същото време в Германия избухнали противоречия между император Людовик и неговия син Карломан, който претендирал за самостоятелност. Князът на Великоморавия Ростислав предложил подкрепата си на Карломан. Борис осъзнавал, че силна Моравия ще стане негов съперник за покровителството над панонските славяни и потърсил съюз с император Людовик. През 863 г. двамата владетели провели успешна военна кампания и спечелили войната с Великоморавия. По това време кан Борис обещал официално на немския император, че ще приеме християнството. Когато бил уведомен за това от Людовик, папа Николай Първи заповядал да бъде отслужен по този повод благодарствен молебен. 

Война, скакалци и земетресения преди покръстването

Какво е накарало Борис да вземе такова съдбоносно за себе си и държавата решение?  Хронистите разказват няколко истории с главни герои сестрата на Борис, която била ревностна християнка и ромейски монах-живописец. Но когато един владетел приема нова религия, това не е само лично решение, а и политически акт с дълбоки последствия за поданиците и страната му. Особено ако става дума за голяма, многобройна и независима държава като България. Решението на Борис веднага предизвикало напрежение между двата основни центъра на християнството - Рим и Константинопол, Папският престол и Цариградската патриаршия. Това противоречие с времето се изострило и предизвикало разкола между Източната и Западната църква.  Причините за това решение на далновидния български владетел трябва да се търсят във вътрешен и външен план. България била обширна и силна държава, но изолирана  политически и идеологически поради езическия си характер. Във вътрешен план България, която увеличила не само териториите, но и многократно населението си, имала нужда от спояваща идеология и общ език между своите жители. Сред тях имало езичници, които изповядвали тангризъм, зороастризъм и други древни учения, както и много християни от славянското и местното тракийско население. 
Въпросът, който стоял пред кан Борис като държавник, бил откъде да получи Божието кръщение и то така, че България да запази своята самостоятелност и да не допусне намеса във вътрешните си дела. Византия следяла внимателно случващото се в Плиска и когато узнала за обещанието на Борис пред неговия съюзник Людовик, предприела крайни мерки.  През есента на 863 година ромейска войска навлязла в Тракия. Периодът бил изключително неблагоприятен за България. През август имало силно земетресение, трусовете на което продължили 40 дни. Годината била неплодородна поради нашествие на скакалци, които унищожили реколтата и сред населението имало глад.  Изправен пред тези тежки обстоятелства, кан Борис нямал много възможности за противодействие и бил принуден да седне на масата за преговори. Между България и Византия бил сключен „дълбок” мир. Император Михаил Трети имал само едно единствено условие: българите да приемат християнството от Константинополската патриаршия, като се съгласил и на териториални отстъпки към България. 
В началото на 864 г. в Плиска пристигнали византийски свещеници. Борис се покръстил тайно с цялото си семейство и своите сановници. Свидетел пред Бога на светото кръщение станал самият византийски император, а Борис приел неговото име Михаил. 
Езическата титла кан била заменена с княз.  Това станало „тайно и в дълбока нощ” и ясно говори, че Борис си е давал сметка за всички рискове, които крие постъпката му. 

52 боили и първите им наследници под ножа 

Българската аристокрация в голяма си част оставала вярна към „отеческите богове”. В страната започнало брожение, а недоволните се обединили. Бунтът обхванал десет от комитатите.  Недоволните обвинявали Борис, че дал „лош закон” на своя народ и „отстъпил от бащината чест и слава”. През 865 г. метежниците навлезли във Вътрешната област и обсадили столицата Плиска. Борис имал подкрепата на вътрешните боили и успял да смаже бунта. Водачите, велики боили, представители на 52 известни рода, били наказани сурово, не по християнския, а по стария български закон - с посичане на главата на рода и неговия наследник. Не отговарят на истината някои свидетелства, че били унищожени целите родове. Борис не можал да помири цял живот съвестта си с тази своя постъпка и това негово прегрешение било една от причините да приеме в края на живота си монашеството. От политическа гледна точка обаче, това било единственото правилно решение, защото разрастването на бунта можело да доведе до разцепление в обществото и разпадане на държавността. 

Дипломатически кадрил за независима църква 
  
На княз Борис-Михаил му предстояло още едно голямо изпитание - как да запази своята държава от всепроникващото византийско влияние? По това време страната била залята от ромейски мисионери, които изпълнявали освен християнския си дълг, и дългосрочната стратегия на Източната римска империя да подчинява народите не само с меч, но и с кръст. Борис разбрал, че единственият начин да ограничи византийското влияние, е да извоюва правото на независима българска църква. Той се обърнал с писмо към цариградския патриарх Фотий с молба да му разясни как да се сдобие със самостоятелна църква. Отговорът на Фотий бил образец за перфидната лукавост, с която била известна византийската дипломатическа школа. Той пространно поучавал българския владетел в християнската догматика и ритуал, разказвал му притчи и не щадял съвети относно дворцовия церемониал и поведението на княза пред тълпата. Но не споменал и дума по основния въпрос, който му задавал Борис. 
Цариградската патриаршия си запазвала правото за духовен надзор и администриране на новопокръстения български народ. 
Борис добре познавал методите на византийско действие.  Византия винаги отстъпвала под натиск и той можел да бъде приложен само като се използва съперничеството с другия голям религиозен център - Римската курия. През 863 г. съборът на римските епископи анатемосал  Фотий и го обявил за низвергнат от патриаршеския трон. Константинополската патриаршия предприела ответни мерки и това изострило до крайност отношенията. Княз Борис решил да използва тези противоречия и да постави българския църковен въпрос на разглеждане пред всеобщия съд на християнската църква. 
В края на август 866 г. в Рим пристигнала българска делегация. Тя засвидетелствала пред папа Николай Първи предаността на княз Борис-Михаил пред Светия престол. Папа Николай Първи, един от най-големите дипломати на своето време, бил предоволен от случилото се и благодарил на Бога за преголямото чудо, което не очаквал. То се състояло в „ненадейното” /както пишат хронистите/ приобщаване на българите към „истинската христова вяра”, тоест във възможността Византия да бъде уязвена, като й се отнеме част от зоната на влияние. А и България била твърде важен фактор в Югоизточна Европа. 
По същото време княз Борис проводил пратеници и при Людовик Немски с искане да му се изпратят епископи и свещеници. Това послание имало и политически подтекст, който предполагал закрила на Германската империя при неминуемия отговор на Византия, раздразнена от дипломатическата мисия до Светия престол в Рим. Николай Първи не отбягнал и най-важния въпрос за бъдещето на българската църква. Никоя от западните църкви нямала сан патриарх, който бил равен на папския.  Николай обаче не обезкуражил владетеля на една от най-мощните европейски държави, а го уверил, че за решаването на този въпрос е необходимо време. 
Отговорите на папа Николай били връчени на българската делегация на 13 ноември 866 г.  Папата изпратил свои представители в двора на Борис-Михаил. Това били епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски, придружени от голям брой мисионери. Княз Борис приел папските пратеници в края на ноември. В Плиска мисионерите започнали трескава дейност по „изкореняване плевелите на заблуждението”- както пишат папските хронисти. Това означавало повторно покръщение на народа, защото мисионерите не признавали кръщението по източен обряд. Ромейските мисионери трябвало да напуснат границите на България, защото вече нямали подкрепата на държавната власт, а и най-вероятно са били подканени по подходящ начин. 
Безславния провал на мисията сред българите хвърлил в гняв опитния във византийското задкулисие патриарх Фотий.  Още в началото на 867 г. той изпратил енциклика до източните патриарси, в която обвинявал Светия престол, че чрез измама и интриги откъснал българите от чистите догми на вярата. По-късно, през същата година на състоялия се в Цариград църковен събор, папа Николай бил анатемосан, а неговите мисионери охулени като еретици и антихристи. Конфликтът между Рим и Константинопол достигнал критична точка и се стигнало до схизма, взаимно непризнаване между двата най-големи центъра на християнството. В основата на този сблъсък бил българският църковен въпрос и умелата дипломатична дейност на княз Борис-Михаил. 
Сега обаче владетелят на българите имал задачата да намери достоен човек за поста духовен глава на българите. Сред папските пратеници с най-голямо усърдие и качества се отличавал епископ Формоза. Той споделял идеята на Борис за самостоятелно развитие на църковната организация и това го правело съюзник на българския владетел в амбициозните му планове. През втората половина 867 г. в Рим пристигнала нова българска делегация. Тя носела предложение от Борис до папа Николай да ръкоположи Формоза за архиепископ на цяла България. Папа Николай отказал, защото явно се страхувал от амбициозния Формоза и от плановете на двамата за самостоятелна българска църква. Това била една от най-големите политически грешки на папа Николай, която имала дълготрайни негативни последици за католическото влияние в региона. 
През ноември същата година Николай починал, но наследилият го папа Адриан Втори бил личен враг на Формоза. Той изпратил делегация до Борис, начело с епископите Доминик и Гримоалд, а Формоза бил отзован от България.  Заедно с него през февруари 867 г. в Рим пристигнала нова мисия от българския владетел, с ново предложение за архиепископ на България: дякон Мартин, препоръчан на Борис от Формоза. Папа Адриан отказал и за България заминал Силвестър, непознат на Борис, но папско протеже. Но Силвестър бил върнат в Рим без церемонии, с писмо до Адриан Втори, в което имало само едно условие: да се изпрати за архиепископ дякон Мартин или Формоза. Ултимативният тон на посланието накарал папата да отговори дипломатично, но не и утвърдително. „Когото и да посочи по име благочестивия княз, него без съмнение одобрявам с първосвещеническа справедливост за архиепископ на българите.” Този двусмислен отговор съвпаднал с благоприятни за България промени в Цариград. Чрез дворцов преврат бил свален от трона Михаил Трети, а на негово място се възцарил император Василий Първи Македонец /867-886/. А патриарх Фотий - непримирим враг на Светия престол в Рим, бил заменен на поста от умерения Игнатий. Новият василевс направил крачки за преодоляване на схизмата между Източната и Западната църква. Василий показал на Борис, че е готов да реши и българския църковен въпрос. В това се състояла разликата между двете църкви: Константинопол изповядвал политическата теза на цезаропапизма /надмощието на цезаря, светският владетел над патриарха/, докато в Рим господствала идеята за папоцезаризма /властта на папата над всички светски владетели/. 
В края на 869 г. в Цариград бил свикан помирителен църковен събор, който трябвало да възстанови единството на християнската църква. Папските представители тържествували, защото Фотий бил отново анатемосан. Нещата вървели към пълна тяхна победа над противниците им, решени да отстъпят в името на единението, когато дошло последното, извънредно заседание на събора. То се състояло на 4 март 870 г. Тогава, съвсем неочаквано за папските легати, в залата били въведени български пратеници. Те се обърнали към висшия клир с думите: "Българският княз Михаил поиска да узнаем от вас, които представяте върховните патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме?" Изненадани, папските представители се помъчили да представят този въпрос като вече решен, тъй като в българските земи отдавна имало римски свещеници, а владяната от българите територия е включена в диоцеза на Светия престол.  Тогава се намесили източните патриарси, които попитали българските пратеници: "Когато завладяхте тази земя, на чия власт бе подчинена тя и какви свещеници срещнахте тук? Латински или гръцки?" На въпроса отговорил кавхан Петър, водач на мисията: "Ние завоювахме отечеството си с оръжие в ръка и там намерихме гръцки, а не латински свещеници". Последвали прения, цариградският патриарх Игнатий запазил дипломатично мълчание, но в крайна сметка източните патриарси отсъдили: "Страната на българите, която до неотдавна е била под властта на Византия и е имала гръцки свещеници, да се върне към светата Константинополска църква, от която е била отделена". 
На събора било решено България да има самостоен църковен глава със сан архиепископ. Той бил грък, но трябвало да бъде избран със санкцията на българския владетел. 
Рим отчел случилото се като едно от най-големите поражения на своята източна политика и не се отказал от борбата с Цариград за покровителството над България. Папа Адриан  продължил кореспонденцията си с княз Борис, същото сторил и неговият приемник Йоан Осми.  Той се заканвал, че ако българската църква не се върне под негова опека, ще отлъчи от църквата патриарх Игнатий и изпратените от него в България епископи. Българският въпрос бил поставен и на следващия църковен събор от Рим. Тогава бил възстановен патриарх Фотий. Отношенията между Светия престол и Цариградската патриаршия се изострили дотолкова по повод българската тема, че това довело до скъсване на връзките между Източната и Западната църква. 
По същото време княз Борис се заел със устройството на своята държава според християнските норми. Страната била разделена на много епархии. Били изградени седем катедрални храма, като главният от тях, Голямата базилика в Плиска, бил с гигански за времето си размери - дължина 99 метра, широчина близо 30 метра.  Прието било и ново законодателство. 

Азбуката като противоотрова срещу византийското проникване 

Пред княз Борис, обаче, оставал най-тежкия за разрешаване въпрос за всепроникващото в България византийско влияние. Всички високи длъжности в църковната йерархия били заети от гърци. Литургиите се водели на гръцки.  Всички църковни книги били на същия език.  Образованието също било под контрола на византийски монаси. Постепенно гръцкият език се превръщал в официален за държавата. 
През 855 година двамата братя от Солун Константин- Кирил и Методий, синове на висш византийски сановник, най-вероятно българин по произход, създали славянска азбука, наречена глаголица. Борис живо се интересувал от делото на двамата братя и осъществил връзка с тях, както и с техни ученици,  някои от които били българи. 
След смъртта на Методий, легати, изпратени от новия папа Стефан Пети, враг на славянското богослужение, отстранили напълно славянския език от църквата. По-младите ученици на братята били продадени като роби на търговци-евреи, които ги отвели във Венеция. По-възрастните, начело с Горазд били изгонени от Великоморавия. Климент, Наум и Ангеларий, българи по произход, след  тежки мъки и лишения стигнали до бащината си земя. 
Българският владетел приел появата на тримата славянски учители като дар Божий. Той знаел, че с тяхна помощ ще създаде противоотровата срещу византийското духовно проникване - славянската християнска култура и език. Известно време Борис пазел в тайна пребиваването на тримата славянски апостоли в Плиска, те били настанени в домовете на доверени хора. Тук проличал и дълбокият поглед на княз Борис върху случващото се.  Той виждал България като държава на духа за цялото славянство, обетована земя за новата писменост, език и книжнина.  Това дело не било само национално, но и общославянско и всечовешко. Малко са владетелите прониквали толкова напред във времето. 

Последното изпитание 

След като делото на княз Борис било в разцвет, той той решил да свали короната и да надене монашеското расо. През 889 г. Борис-Михаил коронясал своя първороден син Владимир-Расате за български владетел и се оттеглил в манастир. Но Съдбата му била приготвила още едно голямо изпитание. Владимир изменил на заветите му и се опитал да върне езическата религия сред българите. Отговорът на замонашения владетел бил страшен. Той свалил с дворцов преврат своя наследник и го ослепил като изменник на короната. Тежка участ за баща, но естествена за монарх, подчинил целия си живот на идеята да превърне България в християнска държава. 
 

Коментари

Сортирай по: Новите първо

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички