Смятаха ме за номенклатурно копеле, казва известната изкуствоведка, и.д. шеф на Националната галерия
Животът на Бисера Йосифова по неведоми пътища сякаш повтаря този на баща й, публициста Веселин Йосифов - от "Осанна!", до "Разпни го!". Възходи и падения, след които - със своя упорит ген, наследен от него и от майка й - известната изкуствоведка се изправя още по-борбена. Ерудирана и сладкодумна, тя не спира да измисля и осъществява нетрадиционни артпроекти и да не изневерява на принципа си "право куме в очите". "Нещастно дете, прилича на баща си", казвал родителят, прочут с хапливия си език. Публикациите й не пестят похвали, но и критики, когато обектите им заслужават. Затова има много приятели, но и немалко противници. Йосифова е уволнена със скандал като зам.-министър на културата в периода 2002-2004 г. После става зам.-директор на Националната художествена галерия. А след това, "поради липса на Сибир", отбелязва Бисера с пословичната си самоирония, е изолирана да отговаря за едно от подразделенията й - Музея за социалистическото изкуство. От 10 месеца тя е и.д. шеф на Националната галерия в бившия царски дворец. Случва се, след като бившата директорка е уволнена дисциплинарно от министъра на културата д-р Петър Стоянович. Одит на министерството е установил, че има пропуски за хиляди левове в документите за строителните работи при ремонта. Бисера е омъжена за художника Атанас Андасаров, чиито творби са притежание на обществени и частни колекции у нас и по света. Синът им Веселин завърши право в Сорбоната, но сега работи като юрист в България.
- Госпожо Йосифова, вече всички знаят, че творби на родни художници ще бъдат изложени в Антарктида - не е ли твърде екстравагантно там да се прави галерия?
- Логиката ми е, че културата, а донякъде и спортът, са единствените неща, които можем да експортираме днес. Леденият континент се нуждае от цвят, живописта го дава. Галерията ще бъде позиционирана в нашата база на остров Ливингстън като филиал на националната. Експозицията ще се комплектува на ротационен принцип от ценители при всяка експедиция. Вече сме избрали 50 произведения от фонда ни, за които всеки може да гласува, за да останат първите 12. Те ще потеглят към полюса. Вотът е на сайта и във фейсбук профила на НХГ. Представителната извадка няма да мине без работи на Майстора, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Иван Ненов, Ненко Балкански, Дечко Узунов. Оригиналите обаче няма да напускат двореца. От избраните произведения ще бъдат отпечатани принтове върху текстил във формат едно към едно. Навиваме ги на рула, слагаме ги в бидон като за зеле и заминават през есента, когато започва следващата ни експедиция. На място ще ги рамкираме. Вече подписахме договор с шефа на Българския антарктически институт проф. Христо Пимпирев. Ние сме първите, които ще открием изложба там, при това с най-много официални лица във фракове - пингвините. Оказа се, че нито една от 54-те мисии на велики сили на Белия континент не се е сетила - нито испанците, които имат Прадо, нито англичаните с техния Британски музей. Ще има и филми за изкуство - с двуезични субтитри. Нямате представа колко активен туризъм се развива на Белия континент, каза ми проф. Пимпирев. Абсолютна реклама ще е за България, при това евтина. Не е никакъв популистки ход, както се опитват да го изкарат някои, които не ме долюбват.
- Имате ли други подобни нетрадиционни идеи?
- Да.
Ще правя надуваем мавзолей
в двора на Социалистическото изкуство. Навремето едни партизанстващи политици гръмнаха мавзолея на Георги Димитров. Така не се унищожават знаците на историята. Сградата можеше да се използва като пространство за социзкуството, което сега е запратено извън културния център на столицата. Казвам го без никаква нотка на носталгия. Дала съм параметрите за надуваемия мавзолей на инженери, които да го поръчат в Китай, разбира се, без надписа Г.Д. Ще излезе евтино. То у нас вече всичко е китайско, дори троянската керамика. Срещу билетче хората ще влизат в него - като децата в надуваемите крепости по морето. Ще се качват до върха му по стълбичка и после ще се спускат надолу по пързалка. Ще падат върху меко ложе, което ще имитира саркофаг и като дръпнат една връвчица, ще си правят моментална снимка. Разказах идеята си на студенти, а те ме гледат с почуда, понеже нямат въображение. Тогава реших да го приложа. Но пък младите хора, които сега работят в този музей, приеха с възторг. Едното момиче е завършило история на изкуството в Сорбоната и дипломната й работа е точно върху соцарта. Другото идва от учение в Бостън.
- Кой беше най-важният проблем, който трябваше да решите, когато заехте поста през септември?
- Да рационализирам структурата. Това не значи, че ще търся начин да се освобождавам от хора, а ще преразпределим функциите им. Примерно - скулптурният ни фонд е малък, а за него отговарят четирима. Докато в Криптата към храм-паметника "Свети Александър Невски", където се съхранява богата колекция от икони, църковна утвар, иконостаси, стенописи, са само двама. Слава богу, вече се намират млади хора, които владеят новата професия, свързана с правене на проекти, с които кандидатстваме за различни европейски програми. За първи път ще имаме специалист в тази сфера - един от заместниците ми, докторът по авторско право Иво Милев. Той вече изработи предложението за пълната реставрация на къщата на Иван Лазаров. Към нас са и музеите на Вера Недкова и Никола Танев, но те са в апартаменти и са в добро състояние. Докато домът на Лазаров тъне в разруха и е срамота пред двамата дарители - сина на художника Стефан Лазаров и академик Елка Бакалова. От години гледат, че това, което са предоставили на държавата, не се стопанисва.
Реставрацията на православния параклис "Свети свети Петър и Павел" в двора на Двореца е другият ни проект. Благодарение на Норвежката програма за финансиране на културното наследство и съвременните изкуства изградихме първия етап на музея за съвременно изкуство - Арсенала. Сега очакваме финансиране за втория етап. Националната галерия ще дигитализира фондовете, което е от изключителна важност за тяхното съхраняване. Не може в този век да продължаваме да разгръщаме картоните. В края на 2014 г. се честват 450 от рождението на Микеланджело. Вече съм предала проекто-договора и от "Каса Буанароти" от Флоренция ще дойдат 3-4 негови рисунки, които ще покажем на 18 септември - за първи път оригинали на Микеланджело.
- А какво се случи с подземията на Двореца, за които вие от години се борите да станат музей?
- Още при министър Стефан Данаилов бях депозирала проект, подписан от екип от историци, археолози, архитекти, специалисти по старините. Има документи, които доказват, че няколко души са видели
Апостола с кървава превръзка на главата
Точно тук - към килиите на турския конак, станал после дворец. Поборник го е записал в писмо до своя брат. Това не е измислица или патриотичен порив на Бисера Йосифова, че някога тук, в подземията, е бил разпитван Апостола. Този проект е бил скрит, но аз го намерих - за жалост, след като вече беше направен ремонтът върху сутеренната част. Сега е по-влажно, отколкото преди, защото стените са покрити с гипсокартон, а от него по-хигроскопични са само памперсите. А там е депото ни с картини. Шест апарата изсмукват влагата. Изхвърляме по няколко кофи с вода на ден. Да не говорим, че каменните стъпала, които водеха към килиите, бяха изтрити от нозете на поборниците, които са лежали в двете килии. Буквално - защото в тези килии човек със среден ръст не може да стои изправен. Няма и следа вече от тези стъпала, защото са покрити с плочки за баня. Начинът на ремонт е съсипал първоначалния идеен проект за музей на революционните борби в София. Но тук провидението ни помогна и имам ново предложение. Оказа се, че килиите се падат точно под пода на православния параклис "Свети свети Петър и Павел". И когато той бъде реставриран, в пода му ще има изрязано пространство, покрито със стъкло и отгоре ще се виждат килиите. Надявам се и по този проект да спечелим европейски пари, за да го направим. Когато една сграда като царския дворец е недвижима културна ценност, на нея се прави реставрация, а не ремонт. Тук не е така. Красивите двукрили прозорци, например, са подменени със стъклопакет. Абсурдно е! Паркетът е поправен доста неуко. Ама скърцал преди. То и в Лувъра скърца, ама по исторически начин.
- Имате ли много посетители?
- Да. Всеки ден сега минават по стотина заради изложбата на Роден. Беше стълпотворение преди това, когато ни гостува уникалната творба от младите години на световноизвестния италиански художник Рафаело Санцио да Урбино - "Света Екатерина Александрийска", която е част от триптих. Тогава за един ден през галерията преминаха над 8000 души - баби, дядовци, млади, стари, деца.
- Но тогава беше безплатно...
- Хората идват - значи са жадни за култура. Защото мнозина са бедни и един билет от 6 лева им идва в повече. Не сме си надвили на харчовете, но наистина няма нито да забогатеем, нито да обеднеем, ако в месеца един път музеите пускат посетителите безплатно. Но този ден няма да бъде предварително фиксиран. Не желая чужди туристически групи да гледат безплатно изкуството ни. Нека първо се погрижим за българите и децата им. Тези, които имат пари, нямат достатъчно културни интереси. А бедните са маргинализарани. Въпрос на културна политика на Националната галерия е да привлича хората. Станка Желева, например, прави нещо уникално при нас. Всяка събота организира млади художници, които напълно безплатно обучават деца да рисуват. Избират по една картина от залите и правят репродукции. Децата не обичат да общуват с дъртаци, те се припознават с младите. Правиха мозайка, стенопис. Тези малчугани ще станат зрители, които разбират какво виждат, а не да казват - а, това не го разбирам, какво да гледам.
- Но вие сте шеф временно - ако ви сменят, какво става с всичките ви проекти?
- Малкото ми име не е Директор, друг ще довърши започнатото. Както се случи с изложбата на Роден и преди това на Едгар Дега. Културната политика не търпи мандатното мислене на политиците. Трябва да има приемственост.
- Защо си подадохте оставката като зам.-министър на културата в кабинета на Симеон Сакскобургготски?
- Уволниха ме. Тогава се явиха фирми на хора, които бяха във властта и поискаха да превърнат сградите на Галерията за чуждестранно изкуство и на днешния така наречен Лувър в хотел.
Предлагаха ми комисиона, за да подпиша договора
Със Светлин Русев, Борис Данаилов и Георги Липовански дадохме пресконференция и огласихме ситуацията. Тогава Сакскобургготски каза: "Не обичам агресивни хора като Йосифова", и ме уволни. Предците ми щяха да се обърнат в гроба, ако бях подписала до паметника на Левски да има хамам.
- Кои са предците ви?
- Баща ми е от Симеоновград. Дядо ми Йосиф е имал книжарничка, издавал е и вестниче. Участвал е в трите войни - Балканска, Междусъюзническа и Първа световна, от която се връща капитан. Кольо Ганчев, брат на прабаба ми, е бил начело на кондурджийския еснаф и е съратник на Левски, основават заедно Старозагорския революционен комитет. Въстанието е потушено и него го залавят. Когато станало ясно, че ще го бесят, сестра му му донесла бяла риза. Той обаче си поискал цигулката - изсвирил и изпял Марсилезата на френски. Велик род сме ние. Майка ми Димитринка е от Битоля. Баща ми казваше, че със сестра ми сме резултат на Македоно-Одринското движение.
- Дядо ви е Йосиф, да нямате еврейска жилка?
- Не. Аз обаче премълчавам, когато ме питат имам ли. Като ме мислят за старозаветна, в някои случаи ме псуват, но в повечето ме гледат с уважение.
- Защо наричаха баща ви Весо Кучето?
- Заради острото му перо, хапливия му език, чепат характер и бърза реакция. Беше непримирим към организираната посредственост. Не можеше да търпи лъжи и измами. Така ни научи и нас - да не крадем и лъжем. Имаме много лошо възпитание - да сме патриоти. Не сме безродни. Децата ни също знаят какво значи чест, достойнство, нравственост, родова памет. Всякакви мекерета, които се навъртаха около баща ми, на няколко пъти го изключваха от партията и го низвергваха от съюза на журналистите. Последния път - в края на 89-та, защото бил "човек на Тодор Живков". Тогава телефонът у дома спря да звъни. Така че съм много наясно с възходите и паденията. Мен и досега някои ме смятат за номенклатурно копеле. Знам много добре, че в сюблимните моменти човек може да разчита на не повече от двама приятели и половина. И то неочаквани понякога. Подлизурки и плазмодии не понасям. Баща ми умря от обида - и тогава написах, че третият му, последен инфаракт, е с ранг на политическо убийство. "Кой ме предаде - брат ми. Това са ритуалните жертвоприношения на БКП", ми каза татко. Тя унищожава най-достойните, защото те са различни. Не може всички да мислят еднакво.
Силата е в различието
Сектантите, догматиците и верноподаниците просъществуват дълго. И досега никой не си е извадил историческа поука от това. Днес Веселин Йосифов е забравен. През 2010-та, за 90-годишния му юбилей, подготвих диск, в който подбрах най-доброто от книгите му. Четях, смеех се и плачех - колко актуално звучат. Но от СБЖ не проявиха никакъв интерес за издаване. Там са в будна кома, изпокараха се, но иначе могат да събират пари от наеми.
- Покрай родителите ви от дете сте общували с интересни хора.
- Вкъщи наистина се събираха най-цветните. Бях 4-5-годишна, когато баща ми на улицата ме запозна със Симеон Радев. "Запомни този човек", ми каза. Беше импозантен, с лоден с вътрешни копчета и мека шапка. Направи ми впечатление, че татко го нарече "господин Радев". Той искаше да ми даде нещо, като на дете. И ми подари празна кутия от цигари "Папастратос". Дълго я пазех. Емилиян Станев, като разбра от майка ми, че са ме приели изкуствознание в Академията, ме погледна и възкликна: "Димитринке, това дете да не сте го намерили в боклукчийската кофа." Баща ми също беше против, искаше да уча нещо по-смислено - като филология, а не тази неидентифицирана професия. А пък години по-късно скулпторът Димитър Бойков каза, че изкуствоведките са полово недетерминирани.
- Вие точно това ли искахте да следвате?
- Да, можех да рисувам, но от 14-годишна бях убедена каква искам да стана. Пак идва от компанията на родителите ми. Познавах от дете Ненко Балкански, Атанас Нейков, Магда Абазова, Димитър Киров, Шмиргела, Дечко Узунов, с когото се сближих в последните му години вече на друга основа. Известно време бях уредник на къщата му музей. Голямата художничка Калина Тасева пък е първа братовчедка на майка ми. Никога не бих си сменила професията, тя е с широки рамки. Аз не съм академичен човек, особено когато пиша. Определям се като публицист в изкуствознанието.
- Как съжителстват критик и художник под един покрив?
- Веднъж, още бяхме гаджета, Атанас ме попита какво мисля за една негова картина. Казах му откровено някои недостатъци и той взе, че я наряза, а аз се заключих в тоалетната. Оттогава много внимавам. Художникът е нежна материя, изтъкана от съмнения, трябва по-деликатно да му се предлага истината. Пък и кой е казал, че моето мнение е последна инстанция. Атанас има съвсем различни възгледи за някои неща, но ние сме се избрали по синхрон, без да го коментираме, мислим в една посока. А пък и вече сме толкова дълго заедно, че сякаш плътта ни става като една материя. Но все пак аз съм публично известна личност и той винаги има комплекса "Тя, жена му е..." Особено когато бях заместник-министър. Защото не съм обичан човек.
- Вярно ли е, че сте баш кулинар?
- Готвя с удоволствие винаги след работа. Но и то е до настроение - дори яйце да изпържиш, трябва вдъхновение. Понякога изхранвам кварталните кучета. Мъжът ми е роден в село Елешница, Благоевградско. Така че специалитетите ми са от македонската кухня.
Бащата - от "Осанна!" до "Разпни го!"
Веселин Йосифов с острия си език е легенда в публицистиката. Като създател и главен редактор на седмичния вестник "Антени", всеки път в рубриката си "От сряда до сряда" си позволяваше да пише неща, които другите не смееха. Казваше: "Белият лист е като белия чаршаф - или можеш, или не можеш!". Вярно, че седмичникът беше издание на МВР, а Йосифов съчиняваше речите на големците от ЦК, но хората се редяха на опашки за "Антени" - заради интересните и почти скандално разработени теми в него. Още като юноша Йосифов публикува в старозагорския "Кръгозор" - литературни портрети на Емилиян Станев, Чудомир, Караславов, Христо Радевски. Става член на БКП през 1946 г., а после три пъти е изключван - през 50-те с обвинението, че е трайчокостовист, през 60-те пък, когато е зам. главен редактор на вестник "Литературен фронт", за това, че си позволява да каже: "Не ми пука ни от Живков, ни от Живковица..." Последният път е на пленум на ЦК на БКП през 1990-та. От 1976-та десет години е председател на СБЖ. Свален е ден преди конгреса на съюза и е заменен с Боян Трайков. Бисера си спомня, че баща й изживява тежко този удар, но не казва на семейството какви са причините. В началото на 90-те е изключен от съюза на журналистите по предложение на свой известен колега. Тогава получава третия, фатален инфаркт. Някои от по-възрастните се опитват да го защитят, но вятърът на промените вече е завъртял главите на по-младите. Веселин Йосифов е автор на книгите "Статии за български писатели" (1958), "Съвременници" (1963), "Прицели" (1975), "Размисли и страсти: Избрани работи" (1980), "От сряда до сряда" (1982), "Приписки" (1990), "Нетърпения".
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
