Няма по-добри посланици на България по света от чуждестранните граждани с българска диплома, казва председателят на Съвета не ректорите проф. Миглена Темелкова
- Проф. Темелкова, Съветът на ректорите вече две години алармира, а и Ваши колеги споделиха, че моделът на финансиране на висшето образование е неадекватен и от него произтичат високите такси за студентите в платено обучение. Да очакваме ли поредното завишаване на таксите?
- Моделът на финансиране на държавните университети задава формулата за таксата на студентите в платено обучение и на студентите – граждани на държави извън ЕС. Този модел понастоящем е нерелевантен на действителността! Въпреки намалението на таксите за платената форма на обучение с 40% миналата година, прието от Парламента по предложение на Съвета на ректорите, таксите останаха твърде високи, а България е ценово неконкурентоспособна на международния образователен пазар. При нарастване на субсидията, коефицента за качество или таксата за държавните студенти, няма как таксата за платените да остане същата.
- Т.е., ще има повишение на таксите за платеното обучение?
- Логично е субсидията за университетите да нарасне заради инфлацията и повишените цени. Това на база модела очертава вдигане на таксите.
Моделът на финансиране е архаичен и изчерпан. Той не влияе само върху таксите, а и върху условията, в които учат студентите и работят преподавателите, върху научната дейност, върху иновациите, внедрявани в образователния процес и изобщо върху качеството на цялата образователна услуга. Този модел е от 2016. Няма как 10-годишна финансова матрица, родена в ерата на лева, да е релевантна през 2026 г. за висше образование на държава, част от Еврозоната и имаща различни финансови показатели от тези през 2016 г. Моделът, откакто е приет, не се е съобразил нито веднъж с разпоредбите на закона 10% от субсидията на всеки университет да е за наука, 0,9% от БВП да е размерът на бюджета на висшето образование. Този модел влияе пряко върху държавните университети, но и косвено върху частните, принуждавайки ги да имат определен размер на възнагражденията, определен стандарт за таксите, а сега вече и определен размер на стипендиите.
Този модел е превърнал с подзаконов акт рейтинговата система от инструмент за ориентация на кандидат студентите, във финансов инструмент. Ако рейтигът на университетите ще ни е мерило за финансиране, нека го запишем в закона, защото е несериозно да раздаваме публичен ресурс на база инструмент, регламентиран на подзаконово ниво.
- Това означава ли, че ако не бяхте се борили в Парламента за 40% намаление на таксите на платените студенти и бе прието предложението на МОН за 25% намаление, сега ситуацията щеше да е още по-отчайваща?
- Означава, че държавните университети нямаше да имат и този прием в платено обучение, който имат към момента, което щеше да ги води до още по-големи финансови загуби.
- Инвестициите във висшето образование водят ли до реални подобрения?
- Как да водят? В момента почти целите бюджети на университетите са за работни заплати. Има университети, в които възнагражденията изяждат 90% - 94% процента от бюджетите. В някои от Медицинските университети, които са най-богатите български университети, заплатите имат дял 70% от цялата финансова рамка. Това е най-същественият аргумент за несъвършенството на действащия модел за финансиране. Законът ни задължава всяка година да вдигаме заплатите до достигане средно на 180% от средната заплата за страната. Това изправя много от висшите училища на ръба на финансовата несъстоятелност.
- Оценките от акредитациите и броят на студентите падат в последните години, но са част от модела за финансиране. Това означава ли, че субсидията на университетите ще намалява и финансовата ситуация ще става по-лоша? Не е ли това стратегия от финансова несъстоятелност да стигнем до сливания на университети?
- Акредитационните оценки, среднопретегления брой студенти, научните публикации, цитиранията, реализацията на студентите и куп други показатели, са част от този модел. При намаляване на стойностите на някой от тези компоненти, ще се достигне до още по-ниски нива на субсидиране. Разсъжденията ви са логични. Реформите в образованието обаче имат твърде дълъг цикъл и всяка грешка води до интелектуално и образователно осакатяване на няколко поколения. Затова промените следва да са обмислени, целеположени, подкрепени от общността, която касаят. Системата има много добър инстинкт за самосъхранение и дори и академичната общност да изглежда консервативна и търпелива, тя може да даде отпор и го е правила спрямо редица нездравословни политики. Ще ви припомня протестите под прозорците на МОН срещу идеята за сливания на университети, реакцията на академичната общност при угрозата 18 университета да фалират през 2024 г., протестите от май 2024 г. за спазване на нормите на Закона за висшето образование, отпора на ректорите, когато бе инициирано отпадане на таксите през 2024 г. или пък когато таксите скочиха до рекордни нива през лятото на 2025 г.
- Липсата на пари не прави ли университетите политически податливи?
- Липсата на пари създава зависимости и подчиненост. От първия ден, от който съм председател на Съвета на ректорите, целта ми е устойчивото повишаване на автономността на българските университети и ограничаването на влиянието на политическата конюнктура в тях.
- Това възможно ли е да се постигне при липса на пари?
- Да, възможно е. Но трябва образованието да се целеположи като стратегически актив, който носи пари и има добавена стойност не само по отношение бъдещето на нацията и държавата, но и по отношение на икономиката. За редица държави образованието е бизнес. Това се постига с ключови политики. Ако България приложи две ключови политики, то нашите университети ще бъдат устойчиви, финансово и политически автономни и дори няма да имат нужда от целия публичен ресурс, който сега ползват. Първата политика е свързана с промяната на модела за финансиране. Втората касае превръщането на България в привлекателна образователна дестинация.
- Как България може да бъде привлекателна образователна дестинация?
- На първо място държавата трябва да е разпознаваема, а не бъркана с Румъния, Македония или Украйна. Трябва да се презентира в чужбина образованието ни - градовете – университетски центрове следва да са известни на глобалния образователен пазар, а България да има имиджа на икономически стабилна и спокойна за учене и живот държава. На второ място следва да облекчим визовия режим за студенти от трети държави. Не може кандидат студент да чака две и повече години за да разбере дали ще получи виза. За това време Малта и Кипър вече са привлекли поне два випуска нови студенти в своите ВУЗ-ове. България губи от неадекватната си визова политика. Вносът на студенти създава предпоставки за регионален ръст и има пряка икономическа полза за местните общности. Тези младежи наемат жилища, пазаруват, пътуват, работят почасово като подпомагат дори и трудовия пазар. България губи и от факта, че не изнася висше образование под формата на филиали и франчайз. А за това е потребна една много дребна промяна в закона. Давате ли си сметка, колко детски градини или детски болници могат да се изградят, ако политиката се промени и университетите не са принудени да молят министъра за пари, а имат опциите да се позиционират свободно на глобалния образователен пазар и да печелят от образователните си продукти? Същевременно, няма по-добри посланици на България по света от чуждестранните граждани с българска диплома. Всичко това променя коренно досегашната ни парадигма за развитие на образованието и дава на всички университети опции за визионерство на база акцентиране върху уникални и ключови конкурентни предимства.
- Смятате, че можем да печелим от висше образование, но студенти от къде?
- Сигурна съм, че можем да градим инфраструктура като спестяваме публичен ресурс. Университетите могат да се самоиздържат, ако държавата разхлаби бюрократично-административната си примка. Европа е застаряващ континент. Европейските университети изпитват драстичен недостиг на студенти. Центърът във всяко отношение се измества на Изток и ние следва да се ориентираме към пазари като Виетнам, Китай, Индия, Мароко, Алжир, Тунис, Южна Африка. Тази политика ще разкрие нови хоризонти не само за държавните, но и за частните университети.
- Очевидно имате визията как образованието може да се превърне в генератор на икономическа полза. Какво пречи това да се случи?
- Пречи липсата на публичен консенсус. Образованието не е стратегически приоритет на политиците и на обществото ни. Затова парите следват обучаемия, което води до неграмотност, липса на математически познания, фундаментални празнини по важни дисциплини. Постигнахме важните си приоритети – НАТО, ЕС, Шенген, Еврозона, но сега сме нация без цел! Време е за нов обществен договор, в който образованието е стратегическия ни приоритет, за да бъдем нация с интелект и потенциал за лидерство в определени икономически сектори.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
