Македончито искал да се самоубие, когато старите хъшове не го пускат в тайната организация
Дядо попе, виж как се мре за България, били последните думи на комитата
Сред ръководителите на Априлското въстание има не само мъже на средна възраст, които с богатия си житейски опит и знания вдъхновяват народа и организират народното дело. Има и съвсем млади въстаници, които въпреки крехката си възраст се хвърлят с огнена страст да бунят заспалата рая. Един от тях е Георги Измирлиев – Македончето. Той е само на току-що навършени 25 години, когато заптиетата го повеждат към бесилото.
Измирлиев е роден през 1851 г. в Горна Джумая в семейството на Димитър Измирлиев. Баща му е почитан и уважаван търговец, активен участник в обществения и политически живот на града,
- щедър дарител за построяването на местните църква и училище
Майката на Георги – Тона Икономова, произхожда от известен бунтовен род от малешевското село Берово и е сестра на видния възрожденски деец и участник в черковно-просветните и национално-освободителни борби на българския народ – Димитър Икономов-Рибнишкия поп. Началното си образование Георги получава в родния град Джумая, където завършва с отличие местното училище. От 1864 до 1867 г. Измирлиев учи в прогимназията в град Сяр. Там се увлича по математиката и историята, чете книги с нестихваща страст. Така жадният за знания младеж прочита и поемата на Георги Раковски „Горски пътник“. През 1872 г. заминава на обучение в Главното българско класно училище, намиращо се в квартала Фенер в Цариград, като стипендиант на българското благотворително дружество „Просвещение”. Тук един от учителите и възпитателите на младия Измирлиев е видният български възрожденец Петко Р. Славейков. По време на обучението си се отличава с усърдие и прилежност и затова след завършване на образованието си е
- поканен да стане учител
в българското училище в квартал Айнал Чешме. Освен това участва в мероприятия на Българското благодетелно братство „Просвещение“, разпространява вестници и изнася сказки. С помощта на Найден Геров Измирлиев заминава в Одеса да учи в Пехотното военно училище. В края на 1874г. след успешно взети годишни изпити Георги Измирлиев преминава във втори курс и получава звание „юнкер” на Одеското военно училище. На военен стаж е зачислен в 59-и Любенски пехотен полк. На следващата година се случва среща, която се оказва съдбоносна за бъдещата съдба на юнкера. Георги се запознава с Христо Ботев, който е впечатлен от ентусиазирания млад човек и го привлича към революционната дейност. Още през първия си едномесечен отпуск се връща в родината, за да се посвети на освобождението на България. Времето си прекарва в Горна Оряховица при своя приятел Иван Панов Семерджиев, който го посвещава в случващото се и предстоящото Старозагорско въстание. Разгромът на бунта го прогонва в Гюргево, където е сформирана нова тайна организация.
Георги искрено иска да се присъедини към комитета, но старите членове не допускат младите Измирлиев и Георги Обретенов. Патриотизмът и честолюбието на двамата били дотолкова засегнати, че те решили да се самоубият в отчаянието си. Захари Стоянов пише: „Георги Обретенов и Георги Измирлиев били докачени твърде много от своите събратя, че се усъмнили в тяхната честност и патриотизъм, като им затворили вратата на събранието.
- Те тръгнали отчаяни по гюргевските улици, поплакали
повъздишали и решили да се самоубият него ден, отколкото да живеят на тоя свят. Преди да свършат обаче с това решение, те влезли в една влашка кръчма, изпили около една ока ракия, целунали се и се разделили един друг. Измирлиев потеглил към Дунав, дето мислил да нахрани рибите, но находящите се там риболовци го спасили. Георги Обретенов, преди да свърши със себе си, решил да убие по-напред брат си Никола, който според неговото мнение, бил единствената причина за неприемането му“. Двамата се връщат при хъшовете, като първият е назначен за помощник-апостол на Стефан Стамболов във Велико Търново, а вторият - на Иларион Драгостинов в Сливен. Георги заминава за България, като на него се пада задачата да организира селата Драгажево, Златарица, Нойчевци, Гарванов камък, Върбовци, главно източната част на Търновски окръг. В някои свои обиколки стига Трявна и Шипка. В хода на организационната и пропагандна дейност, с цел по-голяма конспиративност в работата Георги Измирлиев използва няколко псевдонима – Русеще, Пенчо Радев, Офицерина, Бойков, но най-известно прозвище, с което остава завинаги в българската история е Македончето. Вестта за преждевременно обявеното въстание в ІV революционен окръг пристига и в Горна Оряховица. Тук на 25 април се провежда окръжно събрание, на което присъстващите апостоли решават на 28 април да последват панагюрци. Георги Измирлиев
- разработва оперативно-стратегическия план за действие
Основен момент в него е сформирането на две чети, които да блокират Шипченския и Твърдишкия проходи и така да отрежат достъпа на турските войски от Южна към Северна България. За главни войводи на четите са избрани Георги Измирлиев и поп Харитон. Според плана на заговорниците една част трябвало да се съберат в дома баба Панталейца на 27 април, което те и сторили. Но, предателство осуетява по-нататъшните им действия. Ламби Димов донася на турските власти къде са въстаниците. Заптиетата обграждат къщата на баба Панталейца, в която са Измирлиев и още 12 души. Започнала престрелка, част от бунтовниците се разбягали, а други се прехвърлили в съседни дворове и къщи. Така Измирлиев и Панов били обградени в дома на баба Кирияка, а в хамбара турците намират няколко пушки и знамето на четата. Не след дълго заловили въстаниците и ги изпратили във Велико Търново, където бил свикан специален съд.
По пътя към затвора конвоиращите ги турски заптиета ги подложили на страшни издевателства. За това разказва очевидец, техен отговорен сподвижник, Атанас Бендерев: „В това време прекараха по нашата улица заловените… Панова и Измирлиева.
- Съсипаха ги от бой с прикладите на пушките си
конвоиращите ги турци: аз сам чувах тези удари и стенанията на злощастните си другари…”.
Пред съда Георги Измирлиев – Македончето заявява: „Аз съм въстанал с цел да освободя отечеството си: това е дълг на всеки българин. Това е и желанието на целия български народ. Свободата е свято нещо, всички българи я ищат, без изключение, също и тези българи, които са тук, и те желаят свободата и те са с нас.” На въпроса кои са били другарите му той отговаря: „По име не ги знам. Само знам, че целият български народ е с нас. Па най-сетне останала ми е само една душа, ако щете вземете и нея, па ме оставете на мира и не ме питайте повече.”
Присъдата била смърт. Иван Панов и Бачо Киро са обесени на площада във старата столица, а Георги Измирлиев бил откаран в Горна Оряховица. Пред бесилото Георги пожелал да го изповяда отец Йонко Тревненски. Според съвременниците поп Йонко бил блед като платно и целият треперил. Измирлиев, като го видял, че се е много уплашил, му казал да се успокои и се обърнал към него с думите: "Дядо попе, ти ме знаеш от де съм, виж как се мре за България“. На 28 май 1876 г. Георги Измирлиев сам слага примката на врата си, като последните му думи са: "Сладко е да се умре за свободата на Отечеството!". Тялото му било погребано в двора на църквата „Света Богородица“, а след Освобождението костите му са преместени в родния Благоевград.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
