Откъде тръгват тия приказки за "проклятието"? От една неугледна четириетажна къща на улица "Латинка" номер 15. До 2 октомври 1996 година много малко българи знаят кой живее там - в невзрачната сравнително голяма къща, боядисана в охра, с малки прозорци, прилични на бойници, с двор, невидим откъм тротоара, и с нисък до колене разграден дувар, който е част от недостроена ограда...
Но в този мек и слънчев октомврийски ден - от късната му утрин до вечерта - цяла България научава кой е живял на третия етаж на тази сграда, която сега изглежда запусната и необитаема. Андрей Луканов. Да, той, видният политик, четиресетият премиер на България. Застрелян е, както съобщават през деня всички телевизии и радиа, с четири куршума в девет часа и двайсет минути сутринта. Застрелян от засада.
Пред пътната врата. Пред тясната врата - несъразмерно тясна в сравнение с широката и дълга външна стена на "Латинка" 15 - се случва на този 2 октомври нещо толкова непроницаемо, колкото е непрогледна и тъмна смъртта.
На крачка от нисичкия є праг от сива мозайка пада мъртъв с дупки на гърба забързаният, както винаги, за някъде Луканов - като в зловеща видеоигра, от която за секунди е изваден. Луканов - точно той, основният организатор на историческия Десетоноемврийски преврат в управляващата до 1989 година Българска комунистическа партия (БКП) и най-влиятелният от първопроходниците на последвалата политическа промяна. Убит е.
Премахнат е държавникът, който пръв оглавява изпълнителната власт в безкрайния преход от режима на Тодор Живков към демокрация. Ликвидират го не когато е на върха на властта, а когато е вече (поне формално) само един от 240-те депутати в Трийсет и седмото народно събрание. Политическата екзекуция не им стига и организират физическа. Сиреч - пращат го на оня свят. С цялата му репутация ("уважаван и презиран", "боготворен и ненавиждан", "аплодиран и освиркван", "обвиняващ и обвиняван", "ругаещ и обруган", "успяващ и губещ"). С всичките му прозвища, хвалебствени и обидни (Архитекта на прехода, Българския Бисмарк, Бащата на демокрацията, Бащата на мафията,Човека на Кремъл, Агента на ЦРУ, Кукловода, Ковчежника на комунистическите тайни, Кръстника на групировките, Спонсора на демократичната опозиция, Бялата лисица). С цялата му проницателност зад политическия грим.
С всичките му познания за дебелото черво на държавата. И с всичките му тайни от задкулисието на 10 ноември 1989 година - датата, избрана за сценична смяна на властта, повратната дата, след която множество заспали комунисти се събудиха като демократи, а проповедници на равенството станаха непомерно богати. В онази сутрин на закъснялото циганско лято, която е последната в живота на Андрей Луканов, обикновените шумове на улица "Латинка" - от двигателите на потеглящите по делничните маршрути коли, от първия час по физкултура в двора на училището, от пърхащите гълъби под стрехите и далечните клаксони на такситата - се смесват с няколко необичайни звука.
От изстрелите. - Тъкмо закусвах, бях се върнал от нощна смяна, бяхме в кухнята с жена ми, балконската врата беше отворена, и чух отвън два-три пукота като от спукани балони. Боксерът ни се разлая, скочи... - разказва Виктор Иванов, пенсионер от милицията, който си доработва тогава в охранителна фирма. Живее в блока срещу Луканови, балконът му е над улицата срещу два високи бора, на крачки от които е техният вход. Кучето му - иначе спокоен, предан и жизнерадостен боксер, продължава да лае ядосано, докато Иванов, последвал го на терасата, чува мъжки викове, а после някой да казва: "Убиха Луканов". Боровете пречат на видимостта му към отсрещната кооперация. Изтичва бос на улицата и тогава вижда прочутия си комшия паднал по очи, с лице, обърнато наляво, и с крака към вратата.
По челото му се стича кръв. До него са мобилният му телефон и очилата му - със строшени стъкла. Най-яркият спомен на Виктор Иванов оттогава: как съседката Лилия Герасимова, Лили, съпругата на Луканов, излиза тичешком, пада на колене до мъртвото тяло на мъжа си и вдига от земята счупените му очила. Обръща се към Иванов, разрошена и пребледняла - очите є са плувнали във влага, но сълзите є още не са капнали, - и ядно изплаква: - Виждаш ли, Викторе, какво направи демокрацията?!
Причината за тези думи е, че бившият милиционер, сега охранител, е безусловен страстен антикомунист и бъбрив поддръжник на демократичните промени, на които според него "Луканов беше пръв деятел до известно време". Думите на Лили го обиждат, бузите му пламват, той понечва да възрази, но "първият деятел лежи в краката му и не диша..." и като "пръв свидетел на нейния шок и нейната скръб" Виктор решава да си премълчи. Един от пристигналите униформени полицаи му нарежда да се дръпне встрани.
- Не го пипайте! - заповядва друг полицай на Лилия Герасимова, но тя не се подчинява и той, за да я отстрани от трупа на съпруга є, делово є заръчва да донесе чаршаф, с който да бъде покрит. След малко, когато екипът на "Труд" пристига на мястото, от бързащия преди минути политик и държавник - от всичките му планове за живота и за деня - e останало едно-единствено нещо, покрито с чаршаф. "Нещо зловещо и неподвижно, изтегнато на паважа", както го описва, след като го фотографира, Емо Байданов - нещо, в което трудно се разпознава снагата и белокосата глава.
"Нещо ненужно... - допълва по-късно Ани Маркова, докато разглежда готовата снимка в редакцията, - нещо нелепо и необяснимо като смъртта." АНДРЕЙ КАРЛОВ ЛУКАНОВ - потомственият социалист и комунист, който по думите на историци "се зае да възстанови капитализма" - беше на петдесет и осем години, когато го застигнаха куршумите. Поредицата медицински прегледи, направени във връзка с неотдавнашното му задържане под стража, показваха, че се намира в сравнително добро здравословно състояние. Хроничните му заболявания (левкемия, стенокардия и високо кръвно налягане) не бяха "обострени" и както лекарите се изразяваха, се "повлияваха благоприятно от ниски дози лекарства".
Макар и с очила със старомодни рамки, с фигура, понатежала с годините, със сключени вежди и загатната двойна брадичка, господин Луканов правеше впечатление на хубав, интелигентен и елегантен мъж. Стегнатата му осанка в тъмносив костюм и светлосиня риза се разпознаваше отдалеч във всякакво множество - по митинги, сред делегации, на приеми, в Народното събрание. Съглеждаха го тутакси, където и да е, главно заради снежнобялата му коса - гъста, с дебел косъм, идеално подстригана и вчесана надясно на алаброс, тя беше "впечатляваща" и в по-ранната му възраст, когато беше преждевременно прошарена.
От нея произлизаше и прякорът му Бялата лисица, спряган както свойски и добродушно, така и подигравателно - както бе чут за първи път да се споменава публично (в подпийнала компания на коледен коктейл на вестник "Труд" ) от философа Жельо Желев, тогава шеф на Съюза на демократичните сили (СДС), комуто предстоеше да стане (с решаващото съдействие на Луканов) първият демократично избран президент на България. Самият Луканов не бе забелязван да си пийва на подобни светски събития, където се появяваше рядко, но затова пък открояващо се.
Характерните му жестове и пози можеше да се видят и на други места: на парламентарната трибуна - как я държи с две ръце от двете є страни, сякаш ще я повдигне; в кулоарите - как разговаря с някого, подпрян с високо вдигнат лакът на стената; на деловия президиум на партиен конгрес - с изправен гръб, изпънати в триъгълник пръсти на ръцете и самоуверен израз на лицето, и разбира се, на депутатската банка - облегнат назад, с преплетени глезени, "които на езика на тялото казват, че човекът крие тайни" ...
Премиерата на книгата "Смъртта на бялата лисица" се състоя на 17 април в Червената къща в София. Авторът Анна Заркова събра елита на България - политици от всички цветове, общественици, журналисти. Препечатваме откъс от текста на Ани с нейното любезно съдействие.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
