Eкс-ан-Прованс посвети 2025 година на един от най-видните си граждани – Пол Сезан. Художникът, за когото в пълна сила важи максимата „никой не е пророк в родината си”, вече е признат за културна икона и баща на модерното изкуство. От общинския бюджет бяха отделени 26 милиона евро за честванията, които продължиха цяло лято с различни събития.
В края на юни ателието на художника и семейният му дом отвориха врати за посетители след осемгодишна реставрация.
Между 28 юни и 12 октомври музеят „Гране“ бе домакин на голяма изложба, която за първи път събра произведения, създадени в Екс, но съхранявани в музеи по целия свят. Безценни картини, сред които и „Картоиграчите”, бяха предоставени от Музея д'Орсе в Париж, от Базел, Чикаго, Кеймбридж, Лондон, Лос Анджелис, Ню Йорк, Отава, Токио и Цюрих.
Така Екс-ан-Прованс поднесе своите извинения на твореца, който го прослави в стотици свои картини, но получи клеймото „провинциален драскач”.
Екс посвети 2025 година на твореца, когото гражданите наричаха „провинциален драскач”
Аутсайдерите в колежа Пол и Емил Зола стават неразделни приятели, роман става причина за тежката им раздяла
След като години наред творчеството на Пол Сезан е отхвърляно в родния му град Екс, сега историята е пренаписана – името му е всякъде, на него са кръстени улици, училище, кино и дори сандвич с козе сирене. „Тук е обядвал Сезан, запазете неговата мяса“ или „Опитайте менюто, което главният готвач Клеман Юе е приготвил в негова чест - лангустини, говежди бузи, ябълки и кедрови ядки“ - това са рекламни слогани на ресторанти, които привличат посетители благодарение на известния си съгражданин.
Паметна е бирарията „Гарсон“ на булевард „Мирабо“, където младите Пол Сезан и Емил Зола споделяли ненавистта си към монотонния провинциален живот. Кръчмата с над 230-годишна история е била любима на Пикасо, Хемингуей, Камю, запазена е стената с подписите на Жан-Пол Сартр, Ален Делон, Далида, Едит Пиаф.
В съседния дом на № 55 е била шапкарската работилница „Сезан и Купен“, където е минало детството на Пол. От нея днес е останал едва четлив надпис върху фасадата.
Култът към Мария Магдалена, широко разпространен в Южна Франция, минава като тънка червена линия през живота на Пол Сезан.
Фамилната му история е тясно свързана с църквата „Света Мадлен“ в родния Екс. Там родителите на Пол минават под венчило когато бъдещият художник, роден на 19 януари 1839 г. като е извънбрачно дете, е на 5 години. В този храм са кръстени малкият Сезан и сестра му Мари. Там разменя обети с Ортенз Фике – първоначално „Вечната женственост“, а след това неговата Мадона, увековечена в 26 картини.
Храмът, издигнат върху доминикански метох, е с елегантна барокова фасада, е предпочитан от аристократите на Екс за сватби, кръщения и погребения. Строежът започва през XV век по нареждане на Добрия крал Рене Анжуйски и по проект на известния архитект Лоран Валон. Интериорът е също толкова впечатляващ колкото и фасадата - с просторен неф, високи сводести тавани и красиви витражи. Органът, дарен от известното семейство Кавайе-Кол, е шедьовър с богат и сложен звук.
Катедралата става символ на просперитета на града, наричан „Флоренция на Прованс“. „Площадът на проповедниците“, където се намира, винаги е бил център на социалния живот през вековете - търговци въртели алъш-вериш, актьори изнасяли представления, шутове забавлявали тълпата, рицари мерели сили и умения в турнири. На този площад извършвали и публичните екзекуции в началото на XVII - от обесвания до изгаряне на клада. Днес мястото е сцена за концерти по време на ежегодните фестивали за джаз и опера.
Тук е втората спирка от маршрута по стъпките на Сезан, който започва от бронзовата му статуя до фонтана „Ротонда“. След църквата „Света Мадлен“ следват колежът „Бурбон“, къщата на улица „Матерон“ 14, където прекарва младостта си и семейното имение „Жас дьо Буфан“, което наследява след смъртта на баща си. Наричат този селски дом лаборатория, в която Сезан експериментира с изкуство в продължение на 40 години - между 1859 и 1899 г. Намира на запад в предградие на Екс, на 20 минути от центъра или на няколко минути с автобус номер 8. След реставрацията проекции по стените в Големия салон пресъздават картините, които младият Сезан рисувал с разрешение на властния си баща, включително фреската „четири сезона“. По-късно стенописите са издълбани и продадени на музеи. Серията „Картоиграчи“ е създадена тук, както и портрет от 1866 г. на баща Сезан, четящ вестник.
На стената на Големия салон Пол рисува и Мария Магдалена. В картината „Скръб“, съхранявана в музея д’Орсе в Париж, светицата е коренно различна от сексапилните мадлени на Тициан, Рафаело, Караваджо. Мадлен на Сезан, отпусната над тялото на Христос, е отчаяна, самотна, обградена от черна празнота. Тя е грешницата, чиито любов и вяра я правят първи свидетел на възкресението на Божия Син, станала надежда за каещите се, молещи я за ходатайство.
Редом с Мария Магдалена, на стената на Жас де Буфон е изписана още една картина - „Христос в Лимб“ (обиталище между смъртта и възкресението, където душите на праведните в Стария завет очакват Изкуплението). Тя също е в музея д’Орсе. Изследователите на Сезан са на мнение, че тези две картини са свързани и отразяват неговите вярвания - смесица от традиционна религиозна култура и провансалски традиции. Важното място, отредено на Мария Магдалена, напомня за средновековната легенда, която разказва как тя е завършила дните си в пещера в планината Сен Бом, близо до Сент-Виктоар.
Последна спирка от маршрута по стъпките на Сезан е „Ателие де Лав“. До него се стига по улица „Авеню Пол Сезан“. Къщата в традиционен стил е разположена на хълм с гледка към хребета на планината Сен Виктоар. Това е последното му работно място, където е рисувал поредицата „Къпещи се“. Запазени са личните му вещи, включително разпятието и броеницата, с която отброявал молитвите през последните години от живота си.
Банкер или художник?
На шапкаря Луи-Огюст Сезан му провървяло с продажбата на изделия от заешка кожа. Инвестирал спечелените пари и станал съосновател на първата и единствена банка в Екс - „Сезан и Кабасол”. Семейството му заживява охолно. Синът Пол е пратен в университета да учи право, за да наследи управлението на семейния бизнес. Но вместо да зубри членове и алинеи, младият творец превръща законите в стихове. След две тягостни години напуска юридическия факултет и настоява пред властния си баща да замине за Париж, за да учи живопис. Луи-Огюст пуска сина си с надеждата, че мизерията далеч от дома ще го отрезви.
Но Пол е щастлив, защото там вече е приятелят му Зола. Двамата се познават още от колежа „Бурбон“ в Екс, където останалият без баща Емил е пратен от майка си. Въпреки разликата в социалното положение – осиротялото семейство на Зола изнемогва, а Сезан е добре осигурен от баща си банкера, двамата стават неразделни. Пол, който е по-едър физически, брани приятеля си от агресията на другите момчета. Съучениците им ги смятат за аутсайдери, защото не са като тях – обичат да се разхождат сред природата, не говорят за момичета и пари, а за живопис, поезия, литература. Един ден бъдещият писател се отблагодарява на защитника си с кошница ябълки. Този плод става любим на художника и често се появява в натюрмортите му. Може би и с библейското си значение.
Когато отново се събират в Париж, Пол и Емил се отдават на бохемски живот: разучават потайностите на Монмартр, пият абсент и презират буржоазните нрави. Делят всичко – и парите, и жените. За шивачката Александрина Мелей, станала съпруга на Зола се говори, че е бивша любовница на Пол. Емил се почувствал длъжен да я утеши като видял страданието й след като приятелят му я изоставил. Но остава с нея до края на живота си, макар че има паралелно семейство и друга ражда двете му деца.
За живота в Париж Пол разчита на мизерната издръжка, която баща му отпуска. Когато свършат парите го спасява дамаджана с зехтин, изпратена от Екс - с приятеля му Солари „топят дебели филии хляб и си облизват ръцете чак до лактите“, пише Анри Перюшо в романа „Животът на Сезан“.
Младият художник мечтае да покори столицата. Копира картините на Веласкес и Караваджо в „Лувъра“, сприятелява се с Камий Писаро, влиза в кръга на Мане, Моне, Гоген, Реноар.
Но „черният, кален и опушен“ Париж не приема ексцентричния особняк от провинцията, който не може да се адаптира към изтънчеността на светския живот и артистичната атмосфера. Ето как го описва Реноар: „Той приличаше на таралеж. Думите му излизаха внимателно от устата, белязани с невероятен акцент от Екс, който изобщо не подхождаше на преувеличено любезните му маниери.”
Не е приет в Академията за изящни изкуства и се записва да учи живопис в „Швейцарска академия“ - неформално художествено училище, за което таксата е сравнително ниска. След пет месеца в Париж Пол е изпълнен със съмнения в таланта си, които и Емил не успява да разсее. Престижният Парижки салон, за който кандидатства с творби от 1864 до 1882 г., остава затворен за него. Дори в паралелния Салон на отхвърлените картините му са приети веднъж по милост. Критиците и журналистите го подиграват. Камий Писаро си спомня, че Сезан, скиците му и неговите разсъждения "предизвикват рев от смях у всички членове на „Ателие сюис“.
По това време всички искат да са импресионисти, но Сезан е в "тъмен период" - използва мрачни цветове, разнася боите с шпатула вместо с четка. Обсебен е от сюжети като убийства, изнасилвания и отвличания. Актовете на насилие, макар и от класически теми, шокират и ужасяват хората, които ги смятат за отвратителни и неприлични. Изследователите му са на мнение, че причина за това изразяване са лични емоционални и еротични травми – заради малкото пари, с които разполага, Пол е принуден да живее в опасните райони на Париж, където пред чувствителната душа на художника се открива тъмната страна на живота.
След много години с неуспешни опити за пробив Сезан се връща окончателно в родния Екс. В провансалската жега, сред поляните, той рисува от сутрин до вечер. Планината Сен Виктоар става негова муза и присъства в 43 акварела и 44 маслени картини.„Мон Сен Виктоар - това съм аз“, казва той.
Често разпъва статива си край кариерите Бибемю в подножието на планината, докъдето се стига с автобус номер 6. Оттам е добиван камъкът в цвят охра, с който е построен Екс през римско време. В различните сезони полетата и хълмовете сменят цвета си - лилави заради лавандула или пъстри с макове и жълти цветя. Сезан е уловил всичко това, казва Дидие Бонфор от асоциацията „Да защитим пейзажите на Сезан“. Сдружението се бори да опази гледката към планината от жилищен проект, според който на това място ще бъдат изградени високи сгради с 3600 апартамента, офис парк и търговски център. Те ще ни лишат от това, която е гледал Сезан, казва Бонфор.
Райската градина и носталгия по невинните години
Мечтата на художника - да слее своя поглед с Божествения замисъл за творението и да открие откровение във видимото, достига своя венец в „Къпещите се“. Това е райската градина, където хората и природата са в пълна хармония. В голите тела няма еротика, а невинността на Адам и Ева. Създава десетки скици и вариации по темата в продължение на десетилетие, до самата си смърт, но картините са недовършени, недостатъчно съвършени, според собствените му представи. Критиците виждат в тях и носталгия по времето, когато неразделните приятели от колежа „Бурбон“ - 14-годишните Пол и Емил, правят дълги разходки в горите край Екс, четат стихове, къпят се голи в река Арк, изкачват стръмния склон на Сен Виктоар и, изгубили представа за часовете, чакат утрото в пещера. Тези незабравими ваканции за цял живот подхранват вдъхновението и на писателя, и на художника. Зола ги описва в романа си „Творбата“, станал причина и за тежката раздяла между двамата, след като Сезан се разпознава в един от героите - самоубилия се художник - неудачник Клод Лантие.
С годините Пол е все по-самотен. Биографът му Йоахим Гаске пише, че "няма други приятели освен дърветата". Съпругата Ортенз и любимият син Пол живеят отделно. Хроникьори твърдят, че художникът се срамувал от жените и се страхувал да бъде докосван. Освен от диабет, страда и от депресия, която се проявява в нарастващо недоверие към близките до мания за преследване. „Не разбирам света и светът не ме разбира, затова се оттеглих от него“, казва старият Сезан на кочияша си. Той става ревностен католик, все повече търси Божието присъствие в материалния свят, а на автопортретите започва да прилича на Мойсей. Като патриарха, който ги превежда от традиционното изкуство към новите територии на кубизма, го възприемат и художниците Пикасо и Матис.
Признание и удар под кръста
През 1895 г. търговецът на картини Амброаз Волар организира първата самостоятелна изложба на Сезан в Париж. Първият купувач на негова картина е Моне, който дава за „Топящ се сняг в гората Фонтенбло“ невероятните за времето си 6750 франка. Цените на произведенията му се покачват главоломно. Гоген купува шест сезана и се разделя с тях само когато остава без пукнат грош. Но за легендарния „Натюрморт с чиния с плодове“ от 1879-80 г. казва, че по-скоро би продал всичко, което притежава, отколкото да го загуби.
И когато признанието от Париж най-сетне идва, ударът под кръста е от своите: гражданите в Екс не харесват Сезан, смятат изкуството му за провинциално и предизвикателно, пращат му заплашителни писма. Появяват се призиви да напусне града, защото „го опозорява“.
Един ден през 1906 г., докато Пол отново е със статива на полето, се извива буря, но той остава да рисува още два часа. Умира след седмица от пневмония.
Четири години по-рано от този свят си е отишъл Зола - отровен от газове заради запушен комин в дома му. Има съмнения, че смъртта му е предизвикана заради критики към властта - през 1898 г. той публикува прочутото си отворено писмо „Аз обвинявам“ („J’Accuse“) в защита на Алфред Драйфус - френски офицер, несправедливо обвинен в шпионаж. Текстът разтърсва Франция и превръща Зола в символ на борбата за справедливост, но му навлича и много врагове.
Днес „неразделните“ приятели са разделени - паметниците им се намират на различни места в Стария Екс.
След смъртта на Пол вдовицата Ортенз предлага на музея „Гране“ няколко негови картини, но получава категоричен отказ - кураторът Огюст-Анри Понтие заявява, че творбите на „провинциалния драскач“ ще влязат там само през трупа му.
Славата на Сезан избухва благодарение на американски ценители. Колекционери отвъд Океана спасили ателието му от разрушаване, след като предприемачи в Екс замисляли да използват терена за жилищно строителство. Художникът от САЩ Джордж Бънкър купува кариерата Бибемю през 1954 г. и я завещава на града след смъртта си през 1991 г., но при условие, че земята ще бъде защитена и мястото ще е отворено за посетители.
До 1984 г. в Екс не е било възможно да се видят оригинални произведения на Сезан. След като титани на изкуството като Пикасо го подкрепят, Екс също го оценява. Днес в музея „Гране“ има 15 негови акварели и маслени картини.
През 2011 г. една от най-известните му творби - „Картоиграчи“, на която са изобразени провансалски селяни, е продадена за над 250 млн. долара на кралското семейство на Катар, като за времето си поставя рекорд за най-високата цена, плащана някога за произведение на изкуството.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
