Сякаш беше вчера, когато Емил Кременлиев пусна топката към Балъков, а той на Любо Пенев. Последва незабравимият пас към Емо Костадинов. И за секунди България спря да диша. Преди да изригне: гол, 2:1 за нашите! Започна лудостта на един народ. А дори не знаехме какво ни чака следващото лято. 20 години по-късно "Стандарт" посвещава на великата дата 17 ноември поредица интервюта с героите от "Парк де Пренс". Поредните ни гости са черноработниците, без които онзи тим нямаше да бъде същият: Цанко Цветанов и Златко Янков.
- Златко, какво чувствате, когато стане дума за 17 ноември 1993 г.?
- Само удовлетворение. Това е един страхотен спомен.
- Пазите ли запис на мача с Франция?
- Аз не съм от тези колекционери. Мисля, че имам някъде видеокасета, може би само с головете беше. Гледам основно по телевизията, когато показват архиви от мача. Но само головете и по-интересните положения.
- Имахте ли като футболист някакъв ритуал? Направихте ли нещо специално преди онзи мач в Париж?
- Не, никога не съм имал така наречения ритуал. По-скоро гледам само да съм концентриран, за да мога да изпълня указанията на треньора. Същото бе и в онази вечер.
- Спомняте ли си какво си говорехте с момчетата вечерта преди мача?
- Че трябва да спечелим. Така бе и в онази нощ. Излязохме за победа и за радост я постигнахме.
- Имахте ли някакво предчувствие на сутринта преди мача или пък пророчески сън?
- Не, нищо специално. Беше нормален ден. Знаех, че бе много важно да изпълня по най-добрия начин указанията на треньора. Все пак бях в средата на терена.
- Според вас голът в последната минута на Емо Костадинов плод само на късмет ли е?
- Определено имаше и доза късмет. Но също така трябва да отбележим, че французите направиха груба грешка в защита. Първо оставиха Любо да се обърне и да може да подаде прецизно. Плюс това защитниците можеха да хванат по-добре Емо. Е, за радост не успяха и той вкара гола. Но като цяло играхме много дисциплинирано, така че не може да се каже, че победата ни бе незаслужена.
- С какво все пак успяхте да пречупите Франция, и то на два пъти в онези квалификации - единици, колектив или нещо друго?
- С българския дух! Но аз не бих казал, че нашите играчи бяха по-слаби от техните. Може би като имена в световния футбол тогава ние не бяха толкова известни, но като качество изобщо не отстъпвахме.
- Разменихте ли фланелките с някой от съперниците?
- До, но не помня с кого. Пазех си фланелка дълго време, сигурно съм я подарил някъде.
- Срещнахте ли в коридорите на стадиона Платини, тогава шеф на тяхната федерация. По телевизията имаше ужасяващо изражение, вас какво ви впечатли?
- Не, но видях Папен. Той беше пребледнял. Не знаеше къде се намира и какво се е случило.
- Според Димитър Пенев лагерът в Германия преди мача е помогнал изключително на отбора преди гостуването в Париж? Споделяте ли това мнение?
- Абсолютно. Помня го този лагер. Свършихме доста работа и се подготвихме наистина добре за този мач. Бяхме спокойни и уверени в себе си.
- Най-яркият ви спомен от празнуването в Париж?
- След като свърши мачът, се сещам, че скачахме като луди в някакъв басейн. Това се случи в съблекалнята. Радостта беше огромна. И как иначе. После празнувахме по стаите на хотела си. Беше страхотно. Всички бяха усмихнати, щастливи. Бяхме на седмото небе. Това съм запомнил най-вече.
- Споделяте ли идеята, че четвъртите в света заслужават държавни пенсии подобно на олимпийските медалисти?
- О, не мога да кажа. Каквото решат, това ще е. Аз няма да откажа, разбира се. Но и не претендирам.
- Пазите ли нещо материално, свързано с онзи мач. Нещо от съблекалнята, сувенир, подарък от Париж?
- Не. Споменът ми е в главата.
- Ходили ли сте след това в Париж на екскурзия, може ли да се каже, че това е един от любимите ви градове?
- Не. Любимият ми град е Истанбул. Там ходя по-често. Все пак там съм играл.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
