Петък,

Ивинела Самуилова: За днешния човек Бог е новина

От: Администратор -
A
A
A

Ивинела Самуилова, която превръща страстта си по пътешествията в литературна мисия, се среща с почитателите си из цялата страна, за да им представи новата си творба, наречена „Пътеписи за душата на България". Маратонът започна преди вечер в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий" и ще продължи в Стара Загора, Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Велико Търново и Благоевград. След възторжения прием на романа „Бабо, разкажи ми спомен", избран от читателите за любима книга на България за 2016-а, сега авторката предлага различно по жанр, но не по-малко вълнуващо осмисляне на темата за родното. 15-те истории завладяват и разпалват любовта към Отечеството. Те не са просто част от пътеводител. Всеки разказ за различни кътчета носи дълбоко послание. Неочакваните срещи по пътя, поетичното преживяване на природата, провокативният поглед към историята, задълбоченото вникване в традицията, споделените съкровени мисли и искрената емоция ни повеждат към дълбините на душата на България.

Ивинела Самуилова е от най-популярните и обичани съвременни писатели. „Животът може да е чудо", „Къде отиваш, пътнико?", „Жената, която търсеше любовта", „Гатанки от небето" вече имат серия от награди. В края на 2017 г. тя бе отличена от Столична библиотека като един от петимата най-четени родни прозаици. Ето какво споделя Ивинела пред "Стандарт".

- Ивинела, преди броени дни излезе новата ви книга „Пътеписи за душата на България" – къде открихте тази душа?
- Душата на България не е нещо, което има конкретно място или за което има готово определение. Не е и абстрактно понятие. Душата на България, според мен, е огледало на душата на всеки един от нас. Как преживяваме България, каква емоция влагаме, каква мисъл, какво отношение към природата, към културно-историческото наследство, към случващото се в държавата днес - това е нейната душа. Всички сме отговорни за доброто душевно състояние на родината си.

- В какво състояние, според вас, е в момента душата на нацията?
- Все още жизнеспособна, макар и пообъркана и поунила. Каквито сме ние. Пламъкът е поугаснал, но надеждата още тлее. Любовта и грижата ни могат да я съживят. Нужна е също отговорност, както и непримиримост към всичко онова, което застрашава оцеляването й.

- Какви са най-големите заплахи за духа на народа ни?
- Глобалната агресия срещу идентичността - натискът личността да бъде обезличена на всякакво ниво. Националното съзнание е лично, но и колективно - и като колективно, то съдържа повече възможности за съпротива. Затова националното и традиционното е толкова атакувано в наши дни Мултикултуризмът е опит за колективно обезличаване. Д-р Найден Шейтанов, един от най-прозорливите ни душеведи, преди 100 години нарича най-деструктивния процес "разбългаряване на българщината". Процес, който продължава и днес - по много различни начини както отвън, така и отвътре.

- Защо се оказваме народ, който все не успява да заложи правилно на културно-историческото си наследство, за да спечели дивиденти за бъдещето си?
- Много съм разсъждавала по този въпрос. Поставям го и в един от пътеписите. Има някакъв огромен парадокс. Как народ, създал феномен като българското Възраждане, народ, който буквално възкръсва от пепелта, който демонстрира такава чутовна духовна сила и интелектуална зрялост, може да се превърне в бай Ганьо? Видният ни народопсихолог Иван Хаджийски смята, че причината за тази метаморфоза се корени в бедността. След Освобождението България трябва да догонва в напредъка им европейските страни и е принудена да прави това със собствените си оскъдни средства, докато те ползват заграбеното от колониите си. Но докато се опитва да изравни крачка с Европа, българинът от парвенюшката средна класа започва да подражава на европееца не в това, което е важно за обществото, а в егоистични прищевки, „в европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ", обяснява Хаджийски. Започва сляпо преклонение пред чуждото - и отрицание и заклеймяване като по-лошо на родното. Преди 150 години Добри Войников нарече "криворазбрана цивилизация" този начин на мислене и поведение, който ни саботира като държава и днес. Егоистичният стремеж към дребен личен комфорт заменя високата мярка, която народните будители и общественици поставят за социалното развитие и напредък. После идват комунистите и избиват интелектуалния и духовен цвят на нацията. За съжаление, след свалянето на режима, не успя да се случи второ Възраждане на България. Нямаше как - тези, които можеха да го поведат, бяха мъртви. Но по-страшното, може би, е, че бе посегнато и на вярата в Бог. Да не забравяме, че националното Възраждане бе подето от духовниците и възприето от народа като Божие дело. Душата на България е сакрална категория - десакрализацията й я обезценява. Когато нещо престане да бъде свещено за човека, то губи своята стойност.

- Каква, според вас, е истината за отношенията на българина днес с Бога – обикновено се държим като езичници...
- Държим се като хора, които са изгубили Бог. Липсва истинно богознание и богомислие. Човек се опитва да запълни глада си за Бога с каквото е достъпно и разбираемо за него. Не знам дали се държим като езичници - езичеството е много религиозно, макар и не по християнски. На Христос не Му се е налагало да убеждава езичниците, че има Бог, а само да промени представата им за Него. За днешния човек обаче Бог като че ли е новина, при това не особено приятна. Пред един Бог, който поставя условия и има изисквания за начина, по който човек живее, същият този човек предпочита един социум, който обещава все повече срещу все по-малко усилия от негова страна. В този смисъл, по-скоро се държим като хора, които предпочитат една не толкова задължаваща, абстрактна форма на псевдодуховност, която да напасваме към собствените си нужди и желания. Истинската религиозност обаче е с обратен знак - човек да напасне живота си според нормите на божественото. Само така може да има израстване и разширяване - не като смалим мащаба на съвършенството до егоистичните си интереси, а като разширяваме собствените си граници, за да поберем повече от мярката на Бога в себе си.

- Имаше ли странни случки в някое ваше пътуване?
- Всяко пътуване е и продължава да бъде необикновено. Където и да отида - независимо по кое време на годината или колко затънтено е мястото, преживяването е невероятно в най-буквален смисъл. Попадам на интересни хора, откривам чудни истории, получавам важни прозрения. Както споделям и в книгата, душата на едно място не е в даден обект от туристически справочник, а в духовното съдържание, което човек открива, когато отиде някъде и което отнася със себе си. Това се опитвам да предам - начинът, по който съм преживяла всяко пътуване и по който съм го осмислила - с надеждата тази информация да бъде полезна на читателите и да им послужи за вдъхновение.

- Къде свършват географията и историята и от къде започва патриотизмът?
- Патриотизмът се възпитава, а географията и историята са инструменти на това възпитание. И в това отношение нашите инструменти са добри. И в географски, и в исторически, и в културен аспект има стабилна основа, върху която подобно възпитание може да стъпи. Но патриотизмът не е просто обикновено възпитание. Той по-скоро се "вдъхновява". А вдъхновението е порив, който се предава отвътре навън. Ако гледаме на патриотичното чувство като на вид любов, то тази любов, като всяка друга, трябва да се събуди, трябва да се подклажда, трябва да се обгрижва от най-ранна възраст. Добре е децата да знаят кой е най-високият връх в България, но усещането им ще бъде различно, ако извървят пътеката до него, ако вдишат въздуха там горе, ако чуят плющенето на българския флаг под напора на вятъра. Ако чуят някоя легенда, ако си откъснат някоя билка, ако им се разкаже защо Рила планина за нас е "светиня", както я нарича Вазов. Или да посетят някое от местата от учебниците по история. Но не формално, а по един по-вълнуващ начин. Така че да съпреживеят това минало и да го съотнесат към себе си, към собствения си живот днес, към делата си, към мисленето си, към преживяванията си. Да бъдат заразени от величието. Да превърнат примерите от миналото - и добрите, и лошите, в реален коректив. Ние, възрастните, трябва да открием този начин да вдъхновяваме. Но първо самите ние трябва да успяваме да поддържаме патриотичното чувство живо в нас, за да може то да зарази и младото поколение. Семейството, училището, творците, държавниците - цялото общество трябва да се ангажира с това да запази душата на България жива.

- Вашият роман „Бабо, разкажи ми спомен" беше избран за "Любимата книга на България" за 2016-а година - с какво си обяснявате този сериозен успех? Какво иска да чете българинът?
- Хората усещат заплахата от обезличаването, за което споменах. У тях се поражда естествена съпротива към това, което им се внушава като истина и норма на живеене, но което те интуитивно преживяват като чуждо и дори враждебно на всичко, което са, в което вярват, което ги определя, което формира опорите на живота им - и физически, и емоционални, и духовни. Затова те започват да търсят потвърждение, че техните мироглед и интуиция за живота са верни. И когато намерят подобно потвърждение, изпитват облекчение. "Бабо, разкажи ми спомен" в голяма степен е точно това. Печели доверие, понеже е лична история за много от читателите - подобна на която много от тях могат да разкажат. Книгата възстановява обругаваната приемственост на традиционно-ценното, потвърждава стойността на предавания опит и разбиране за живота. Освен това личното преживяване се разширява, става споделено, защото се съпреживява по един и същи начин от много хора, а това води до духовно сплотяване. Но тази книга, мисля, дава и едно друго успокоение, което е не по-малко важно - тя примирява народната традиция и каноничната вяра. Богословското образование ми дава увереността да надскоча конфликта между "бабините деветини" и "попските приказки", защото нивото на този конфликт е точно толкова елементарно, колкото определенията в кавичките. Елементарно е, защото ние всъщност в еднаква степен сме изгубили както разбирането за смисъла на традиционната обредност, така и за същността на християнството. Аз заложих на това, което свърза народната култура и църковната вяра - стремежът на предците ни към небесна мярка за земния им живот. Именно този стремеж ги е карал ежедневно да прекрачват от дребното към великото, от пошлото към святото, от временното към вечното. Това е коренът на националното дърво на живота, чиито плодове наричаме "традиционни ценности". Затова, според мен, най-важното е на първо място да възстановим изгубеното чувство за Бога за преживяването на света и живота ни като Божие творение, като Божи промисъл. Това придава различна перспектива, хвърля различна светлина върху осмислянето на всяко наше дело, на отношението към себе си, към другите, към обществото, към земята ни. Не знам какво друго иска да чете българинът, но се радвам, че толкова обикна тази книга. Аз също много я обичам. И както признах в предговора на "Пътеписи за душата на България", след нея ми беше трудно да започна да пиша отново. Защото ми се искаше да продължавам да пребивавам в тази махала Не-бесна, която е толкова уютно убежище от бесовете на съвремието. Ще съм щастлива, ако пътеписите бъдат приети от читателите като достойно продължение на темата за родното.

- Има ли „женска" и „мъжка" литература?
- Формално погледнато вероятно има четива, които са по-подходящи за мъжка или женска аудитория. Но в творчеството си винаги се ръководя от това да пиша книги, които се отнасят до общочовешкото - разбира се, винаги в светлината на националното му проявление и осмисляне.

- Какво пишете в момента?
- Превеждам от английски интересно изследване върху творческия процес - книга от Михай Чиксентмихай, професор по психология, когото читателите у нас вече познават от "Поток". Моят творчески поток засега е на подсъзнателно ниво - имам доста идеи в "инкубационен период" и съм ги оставила да се наместват, да се развиват. И дори да се избиват взаимно, ако е нужно, за да изкристализира в някакъв момент тази, която ще разпозная като "Темата".

- Как разбирате, че сте на прав път, когато сте по средата в писането на книга?
- Когато пиша, усещането е, че писането води мен, а не аз него. Самият процес на писане върви някак интуитивно, но оценката за това как се получава, е напълно реална - във всеки момент съм наясно дали е добре или не. И съм адекватна на техническо ниво - в състояние да придавам и променям изразната форма. Малко е шизофренично - едновременно те има и те няма, присъстваш и отсъстваш, но е много вълнуващо - даваш си сметка, че участваш в нещо, което е много по-голямо от теб самия. А ако се опитам аз да задавам мярката или посоката, обикновено се оплитам. Това "нещо" не търпи подобни опити за контрол, а и сме твърде мънички, за да контролираме нещо толкова голямо. Затова за мен творчеството е практика за смиряване. А задачата ми като автор е да разпознавам, да следвам и да давам най-доброто от себе си, за да явя на читателите вдъхновението, което получавам, така че да го усетят и те. Благодаря на Бог за тази радост!

Тагове:

Препоръчани новини

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички