Не се страхувайте от заглавието! Въобще не се страхувайте от нищо. Защо ли? Сега ще разберете!
Тази приказка няма нищо общо с всички останали по Земята. Тя е разказана един единствен път в минали времена и след това е забравена. Пак ще попитате защо? Ами може би защото на хората им трябва твърде много време, за да разберат дори една единствена истина за себе си.
В една далечна северна страна, където ледените нощи и дни траят с месеци, след векове на мир между хората, започнала война. Никой не разбрал как станало това, но една сутрин всички се събудили с недоволство към другите. Гражданите започнали да се обвиняват взаимно, после се скарали и накрая намразили. А когато мразиш някого, най-лесно е да поискаш той да изчезне от Земята.
Кралят на тази страна бил стар и поради дългия мир, не познавал знаците на войната. Обичал земните удоволствия и историите за рицарските времена и когато му съобщили, че хората са се озлобили един срещу друг, избухват разпри и всеки момент може да се пролее кръв, не повярвал и продължил да живее по старому.
В това време между гражданите се създали враждебни групи. Никой не разбирал причината, поради която трябва да мразиш, но това изглеждало толкова естествено, че хората започнали да се обединяват в партии на омразата. Събирали се както преди на обяд, вечеря или тържество, но вече не, за да се радват, а за да изливат омерзението си към други, повечето от които дори не били виждали.
Една сутрин камък строшил прозореца на кралската спалня. Разтревожен, кралят, който не познавал звъна на счупеното стъкло, попитал какво се е случило.
- Решихме да измием прозорците, Ваше величество. – отвърнали придворните.
- Звукът бе много странен и заплашителен! – учудил се кралят.
- Причината е във великолепния слух на Негово величество, който улавя всяко природно потрепване – обадили се дворцовите ласкатели. – Иначе звукът е съвсем естествен и безопасен като плисък на морски вълни.
Кралят не останал доволен от отговора на своята свита, но когато всички, в един глас, ти говорят едно и също, няма как да разбереш кой пръв е изрекъл лъжата и защо другите са приели да я повторят.
След седмица на улицата се чул и първият пушечен изстрел. Този път кралят, който все пак бил възрастен и виждал немалко човек, не попитал нищо, а решил сам да разбере каква е истината. Преоблякъл се като въглищар и следващата нощ напуснал през таен изход своя дворец.
Първото, което видял, била струпаната край стените му войска. "Чудна работа! – замислил се кралят – Аз не съм викал тези войници, а този, който го е направил, явно е имал много сериозна причина за това."
Приближил се до един лагерен огън и попитал с престорен глас какво прави армията край двореца на своя владетел.
- Пазим нашия крал от неговия страх! – отвърнал един побелял войскар.
- Откъде знаете, че вашият господар се страхува? – попитал засегнато кралят.
- Ти, старче, можеш ли да различиш вкуса на сиренето от този на меда? – погледнал го с насмешка друг войник – Когато хората се разболеят от страх, светът заприличва на лудница без лекари.
Кралят побързал да отмине и когато излязъл на улицата, край него полетели камъни и се изсипали обиди. От двете й страни били издигнати огромни заграждения, зад които стоели хора с изкривени от злоба лица, заканвали се едни на други и се замеряли с каквото им попадне.
- Ти от кои си? – попитали краля тези от ляво.
- Не знам! – отвърнал объркан той.
- Ах ти, песоглавецо! – провикнали се тези от дясно – Защо подкрепяш нашите кръвни врагове?
- Никого не подкрепям! – вдигнал ръце кралят – Но защо да са ви врагове? Не делите ли с тях една и съща улица, в един и същи град, в една държава?
- А, значи си от центъра! – извикали гражданите от ляво – От тези, които не искат да вземат страна, а да бозаят от две майки!
- Но защо трябва да има две страни? – не разбрал кралят.
- Ама че наивен човек! – присмели му се от ляво и от дясно – Всичко на нашата планета има по две страни. Мъж и жена, ден и нощ, слънце и сянка. Даже земният шар се дели на северно и южно полукълбо, да не говорим за човешките качества, които не могат да съществуват без пороците на хората!
- Но не може ли всички заедно да решаваме кое е добро и кое е лошо за нас? – попитал кралят.
- Говориш като политиците, които искат властта от името на всички, за да я употребяват както намерят за добре.
- Но нали имате владетел? – запитал с надежда преоблеченият монарх. – Не работи ли той за вашето добруване?
- Първо, не сме виждали нашия крал от години и второ: вече не знаем кое е по-добро за нас. Дали унищожението на враговете ни, или спокойствието на улиците и домовете ни? – отвърнали гражданите и от двете страни.
- А нямате ли закони, които да уреждат живота ви? – продължил да пита кралят.
- Старите закони, които поддържаха реда и вразумяваха безчестието и насилието, останаха само на хартия. Новите още не са изковани и всичко се решава на мига. – отговорили хората и продължили да се заканват едни на други.
Кралят свърнал в една странична уличка и тичешком се прибрал в своя палат.
Три дни мислил, а на четвъртия свикал дворцовия съвет и казал:
- От днес искам да знам всичко, което се случва отвъд стените на моя замък!
- Ваше величество – обадил се най-старият велможа, - това, което става отвън, не трае ден, не е започнало вчера и няма да свърши утре. Ако ви тревожим с всичко станало, това може да ви попречи да вземете единственото вярно решение навреме и без колебание.
- Искам да знам причините за това, което се случва и предстои да се случи! – прекъснал го монархът.
- Причините, Ваше величество – отвърнал спокойно велможата, - са като рой пчели. Могат да налеят мед в питите, но могат и да нажилят смъртоносно неумелия пчелар.
Кралят разпуснал угрижен дворцовия съвет, а през нощта отново облякъл въглищарските одежди. Първия човек, когото срещнал пред стените на двореца, бил окъсан сляп старец с окарина.
- Кой си ти, човече? – попитал го монархът.
- Как кой! Аз съм кралят! – отвърнал слепецът.
- Че какъв крал си ти? – погледнал го учудено владетелят – Нямаш даже здрави дрехи на раменете си!
- Аз съм кралят на слепците! – отговорил старецът.
- И колко е голямо кралството ти?
- Колкото целия свят. – рекъл слепецът.
- А колко са поданиците ти? – усмихнал се снизходително кралят.
- Доста повече от твоите, владетелю на северната земя. – отвърнал старецът.
- Как ме позна? – попитал уплашено кралят.
- Виждам отвъд сенките на телата. – казал слепецът.
- Да не си вещер или проницател?
- Спохождат ме и тези божи дарби. – отвърнал старецът.
- А как изглеждам аз през твоите вътрешни гледци? – не се стърпял да попита кралят.
- Излъчваш мътна светлина като всеки човек с голяма власт и още по-големи пороци. – отвърнал кротко слепецът
- Но кой си ти? – дръпнал се разтреперан кралят.
- Не се бой! – допрял с ръка рамото му старецът – Аз съм образът на земния човек в окото на Бога. Нали си чувал за Горния свят? Там всичко, което става на Земята, се отпечатва като върху восък и понякога Бог ме изпраща долу, за да видят хората докъде са стигнали и ако могат, да променят живота си.
- Ще поръчам на моите музиканти да сътворят тържествена меса в прослава на Бога! – извикал кралят – А на художниците - да изпишат три катедрали с неговия лик! Ще покрия кубетата им със златен варак, а олтарите с дърворезби и скъпоценни камъни! Ще направя каменни пътища до тях и чешми на всички кръстопътища!
- Ех, покварени човече, кой ти е казал, че Господ иска това от тебе? – поклатил тъжно глава слепецът – Нима можеш с измамен блясък да заслепиш неговите очи?
- Кажи ми какво да направя за Него тогава? – попитал с влажни очи кралят.
- Погледни в локвата пред нозете си! – рекъл старецът – Какво виждаш?
- Отражението на Луната, звездите и облаците...
- Сега стъпи в нея! – казал слепецът – Виждаш ли нещо?
- Не, но ми е студено и влагата пълзи по костите ми. – потреперил монархът.
- Това са, човече, двата начина да живееш на Земята! Да виждаш отражението на нещата и никога да не можеш да ги докоснеш и да усещаш глада, студа и болката без да можеш да ги разбереш. Затова хората мечтаят и воюват с една и съща страст. – казал тихо старецът.
- Но какво да направя аз, божи пратенико? – попитал кралят.
- Вземи тази окарина, за нея не е нужно умението на свиреца. Щом я допреш до устните си, тя засвирва сама. Тръгни по света и го опознай като свой дом!
Минали години. От дългия път, дъждовете, снега и слънцето, самият крал се превърнал в полусляп, окъсан старец, който радвал хората по тържищата с чудните мелодии на своята окарина. Никой не помнел името му, нито миналото, а четирите посоки на света го познавали като изгрева и залеза.
Един ден, на другия край на Земята, той разбрал, че в неговата страна отново се е възцарил мир, но синовете му са загубили кралските си права. Старият владетел не изпитал нито радост, нито тъга. Тогава сякаш от сенките на дърветата излязъл млад, усмихнат момък.
- Позна ли ме? – попитал той краля.
- Не. – отвърнал старият човек – Аз вече и себе си не мога да позная!
- Значи няма по-щастлив човек от тебе! – казал момъкът – Аз съм този, когото преди не очакваше, а сега искаш да срещнеш.
- Не виждам добре – вгледал се в него кралят, - но ти по нищо не приличаш на оня стар човек, който ми подари окарината?
- Сега дойде време да ми я върнеш! – протегнал ръка божият пратеник.
- Но какво ще правя аз без нея? – попитал кралят.
- Ще пееш и рисуваш, додето си жив! – отвърнал момъкът.
- Но аз не мога! Гласът ми е по старчески гъгнив, а ръката ми вече трепери! – оплакал се кралят.
- Ех, добри човече, ти вече се пребори със земния страх и сега сянката му не може да те уплаши! – рекъл момъкът – Само го пожелай и то ще стане!
Старият крал отворил уста и от гърлото му излязъл дълбок и красив глас. Взел лист хартия и изпод пръстите му се родила приказна птица.
- Това е Божие чудо! – извикал той.
- Не, човекът е чудо – отвърнал божият пратеник, - но не го знае! Той може да живее и да се радва на света толкова, колкото пожелае и това е третият път на Земята. Да разбираш, вярваш и обичаш! Господ ви прати толкова мъдреци, свещени книги, преглътнахте толкова горчиви сълзи, а още сте по средата му! Още не сте разбрали, че светът на човека е такъв, каквито са мислите и желанията му. Той може да сътвори и райски градини, и безплодни студени пустини! Ти можеш, човече, и най-важното: винаги имаш време да го направиш без страх и униние.
Божият пратеник прегърнал стареца и го целунал по челото. А мястото, където се допрели устните му, се превърнало в Божий гледец. Око, с което виждаме, когато преминем през болка и отчаяние. Някои казват, че проглеждаме за истината, други, че прозираме в бъдещето, но аз мисля, че това всъщност е едно и също. Ние виждаме истински и никога повече не можем да се върнем назад.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
