В сряда ни стискаше за ръцете, в четвъртък вече си беше отишъл, разказа през сълзи Анна Мария
Никола Гюзелев си тръгна като герой от грешния ни свят. Великият бас почина миналата нощ на 77 в реанимацията на "Пирогов" след серия от премеждия, операции и усложнения. Изтерзаното му тяло не издържа, въпреки че духът му беше на висотата, поддържана цял живот от големия артист.
"Не гъкна, не се оплака. Нито за миг не се изплаши от интервенциите. Винаги около него имаше някой, който се жалва. Но той - не. В началото на тази седмица получи усложнения. Дотогава спях всяка нощ при него, тъй като беше настанен във ВИП стая. Но от понеделник лежеше в реанимацията. В сряда бяхме при него с Адриана. Казах му: "Коленце, ти си си герой! Дръж се! Още малко и всичко ще се оправи! Обичаме те! Утре ще се видим отново." И вярвахме, че чудото ще стане. Но организмът му наистина беше крайно изтощен. Той като че ли предчувстваше - не че се беше предал, просто всичко му беше ясно. И ни хвана за ръцете - мен и Адриана. Не ни пускаше да си тръгнем. Напълно безмълвно. Защото го интубираха, тъй като вече имаше проблеми с дишането", разказа през сълзи Анна Мария Петрова-Гюзелева, съпругата на изключителния артист.
Финалното действие на драмата в земното битие на Гюзелев започна на 8 януари. Тогава той падна и счупи таза си. След това настъпиха характерните за подобно състояние проблеми. Наложиха се няколко операции. До преди празниците цялата фамилия, учениците и приятелите му бяха убедени, че басът ще преодолее физическата немощ и ще се вдигне отново на крака. Самият той не се изживяваше като болник на смъртен одър - слушаше и гледаше опери, разговаряше с най-близките си приятели по телефона, радваше се на успехите на своите възпитаници, които го информираха за всяка своя стъпка. Всъщност Гюзелев никога не е бил подвластен на паниката от края. "Е, кой не го е страх? Не вярвам в живота отвъд. Ако има превъплъщение и продължение, то е чрез децата и внуците", казваше той. Но беше наясно, че неговото безсмъртие е закодирано в ролите му.
"Често съм се питал, особено по хотелите: "Е, сега, какво правиш? Пееш! Нямаш ли си друга работа?" Операта е много силна със страстите и чувствата, но в същото време е и изолирана, елитарна. Затваря ни в кула от слонова кост. Ние, артистите, живеем в друг свят и измерение. Слава Богу, че през целия си живот съм принадлежал към кулата - въпреки мърсотията, пречките, хотелите, прашните сцени. Много проза имаше, тя ужасно ме дразнеше", признаваше световният маестро. Той никога не се правеше на по-велик, отколкото беше. "Много е страшно човек да се вземе на сериозно. Гледайте какво става с политиците - майко мила!", иронизираше той когото трябва. И обясняваше триумфа си единствено със своя талант, музикалността и личностните си качества. "Всичко останало бяха препъникамъни. Винаги съм се раздавал - и на сцената, и в живота. Прозата и поезията открай време са вървели заедно. Навсякъде съм гастролирал, само в Китай не съм бил. Само Филип съм пял в 42 театъра по света. Но е много трудно някъде да се почувстваш вкъщи".
Поклонението пред Гюзелев ще бъде в понеделник - от 9,30 часа в Операта. Опелото започва около 12 часа в "Света София", а погребението е в 15 часа - в Алеята на творците в Централните софийски гробища.
Печели конкурс с портрет на Сталин
Гюзелев започва да пее, преди да се научи да чете. В кръвта му тече много изкуство. Той е само на пет, когато оглася махалата с "Край гората път извива, а край пътя сам сама...". Казваше, че помни много по-добре песента, отколкото сума ти роли. Не знае нотите, но слуша като омагьосан свирнята на брат си и на баща си. На 6 вече хваща четката. Заради опропастена обувка леля му Мара го кара да я нарисува за наказание. Вече като тийнейджър го викат в двете кина в родния му Павликени да рисува плакати за филми. Защото вече се е разчуло, че Николчо е роден за художник. Така той дебютира като портретист с образите на Мая Плисецкая и Сергей Бондарчук в "Повест за истинския човек". Далаверата му е, че гледа без пари всички филми. Но не пропуска да посвири и на цигулка - под влияние на брат си и на баща си. Ходи редовно на уроци при професионален музикант. И се колебае - дали е бъдещият Паганини или новият Рембранд. Междувременно дори поставя детска опера в училище. Пробва се и във фанфарната музика - на алт, тенор и баритон. Кольо е на 14, когато отива на гости при леля му в Дряново. И докато един прекрасен следобед рисува на двора, чува изпълнение на бас. "Направо замръзнах, изпуснах четките, оставих всичко и се заслушах до края. И шпикерът на радиото съобщи: "Чухте монолог на Борис от пета картина на операта "Борис Годунов" на Мусоргски. Изпълни Едмонд Косовски". Приготвих куфарчето си и тръгнах за Павликени. Леля ми се ужаси, дори не разбра какво става. Прибрах се и едва ли не същия ден блъснах вратнята на къщата, в която живееше един баритон, ученик на Христо Бръмбаров. Имаш ли монолога на Борис? "Разбира се", отговори той и ми го донесе. Преписах и го върнах. Започнах да го разучавам на цигулката. Но нещо не ми излизаше - тананикам, тананикам - нищо. Влезе баща ми: "Колю, какво се мъчиш, бе?" Погледна и каза: "О, ами това е фа ключ, бе, татко! Как се прави ли - октава долу и терца горе". През първите няколко години в кариерата си така учих нотите си - без пиано", разказва Гюзелев.
През януари на 1951-ва семейството се мести в София. Никола тръгва по опери и театри. На концерти в салона на училище "Сталин" изпълнява княз Игор, Иван Сусанин, тореадора от "Кармен". Всички учители са убедени, че ще става певец. Казват му: "Айде, Кольо, пък ще ни даваш билети". "О, не, готвя се за художник", отвръща той. Дори печели конкурс с портрет на Сталин.
На 18 завършва гимназия. В академията го приемат първи в "Живопис". Преподава му Борис Митов, но изпуска Дечко Узунов - той е в предишния курс, в който учи Христо Явашев. "Кристо беше голям рисувач, страхотен талант. Зяпахме как скицира. Може би след него бях аз - живописецът с най-голяма дарба и най-добра ръка. Служех за пример на другите. Не бях просто студент, записал ей така академията - за развлечение. Работех като луд. Един ден гледам плакат "Академичният хор "Георги Димитров" прави конкурс за нови членове". И се явих с Иван Сусанин. Взеха ме веднага - тук концерт, там - фестивал. Москва, Виена, в Хелзинки - дори спечелих златен медал като солист. Вече имах фенове, които идваха на концерти заради мен. Солист - тук, солист - там. Нямах амбиция - чувствах се като риба във вода. Всички ме хвалят, ценят - живея си чудесно. Изведнъж, най-неочаквано, през януари на 1960-а минавах по "Бенковски" покрай служебния вход на зала "България". И гледам стотина човека, всички маниаци. "Гюзелев, яви ли се?" "Къде, на какво?". Оказа се, че току-що точно 100 мъже бяха пели на прослушване. Правеше го Хорсщайн от Щатсопера в Берлин. Точно в този момент той излезе с Руслан Райчев и пианиста Станкович. Набутаха ми в ръцете клавир с арии на Верди и се върнаха заради мен. Седнаха в средата на салона. Започнах с арията на Филип. Хорсщайн ме прекъсна и ме извика: "Прослушвах за Дрезден и Лайпциг, но вас ви искам за Берлин. Ще дойдете ли?". Не знаех какво да му отговаря. Не се натисках, колебаех се. И взех, че се съгласих. След няколко дена пристигна договор. Трябваше да мина през министерството, за да го подпиша. Накупих си учебници по немски. Междувременно се готвех за конкурса в Прага "Пражка пролет" и ходех в Консерваторията. И един ден срещнах Христо Бръмбаров. Съкровеното ми желание беше да работя с него. Знаех, че има какво да ми даде. И че трябва да узрея с личност като него. Веднага го спрях. "Маестро, може ли за една минута?". Запали цигара и запита: "Какво искаш, да ме питаш за Германия ли? Не отивай - ще те изсмучат като лимон. Остани и започваме да учим". Отидох в министерството и съобщих, че се отказвам. Започнаха скандали за неустойките, но бях непоколебим".
През следващата година Бръмбаров и Гюзелев само "разпяват". Никола е солист на МВР ансамбъла, при това с доста добра заплата. Учителят му обаче влиза в болница с тежък инфаркт. "Тогава ме извика директорът на операта Димитър Петков. "Маестрото ще полежи доста време. Да не вземеш сега да мотаеш? Ще правим "Турандот", ще те включат в репетициите", почти се разпореди той. Имаше още пет баси на тази роля - щом влизах на сцената, веднага ме блъскаха и падах. А режисьорът, няма да му казвам името, дори не знаеше, че един от героите е сляп. Оттогава започнаха първите ми разправии с режисьорите. Вкъщи, още живеехме на "Гургулят", нямаше телефон. Малко преди премиерата минах почти случайно през операта, за да видя излязъл ли е списъкът с първи и втори състав. И гледам - на другия ден генерална репетиция с публика и с Никола Гюзелев. Можеха и да не ми кажат".
Караян и Шесто му спретват номер
Гюзелев се отбива в Букурещ на връщане от Москва. Влиза в една от залите на операта и вижда Херберт фон Караян - дошъл специално за него, за да го прослуша. Българинът му изпява едва ли не всичките си партии от "Борис Годунов" - Борис, Пимен, Варлаам.
"Не си спомням какво точно ми е казал, но ме похвали човекът. Хареса ме и виенски импресарио ми направи договор за ролята на Пимен. Разочарованията ми започнаха още през първия ден на репетициите. Цялата първа партия на Пимен беше отрязана от Караян - той колеше и бесеше. Димитър Узунов пееше Дмитрий, а Гяуров дебютираше в Борис. А аз вече го бях пял. Във Висбаден имах страхотен успех - истински триумф, не можеха да затворят театъра от полудялата публика. Такова чудо беше. И изведнъж излиза списание "Ди бюне" - със снимка на корицата на двама ни с Гяуров, докато даваме автографи. Бяха ни щракнали по време на репетиции - елегантни, с костюми. Тогава така се ходеше, не като сега. Пишеше: "Двама българи - отдясно Гюзелев, който вече пя с огромен успех Борис във Висбаден, отляво Гяуров, който ще дебютира като Борис във Виена". И отидох на кино. Това не трябваше да се появява. Станах непоносим - едва ме издържаха до края на сезона. За другия ме смениха с възрастен финландски бас. Бяха ме взели на мушка. Българското Шесто управление също участваше в акцията. Тогава трябваше да пея Филип в "Метрополитен" - бях само на 29, и Мефистофел във "Фауст". И получих писмо от Бауер, един от импресариите, че са променили датите. И че последният спектакъл на "Фауст" е в деня, в който пристигам в Ню Йорк. И като се започна така, та до преди 2 години. Никога не съм имал подкрепа или рамо - политическо, финансово, роднинско. Да имаше как, в капка вода щяха да ме удавят. Въпреки всичко, пях къде ли не.
С Борис Христов изпиват 11 бутилки червено вино
Гюзелев и Борис Христов поливат приятелството си с 11 бутилки червено вино. Това се случва в Торино, където пеят в "Хованщина" - Никола е Ховански, а по-възрастният с 18 години от него Борис е Досифей.
Италианците канят Гюзелев по телефона. Но той се съгласява едва след като чува, че ще излезе на сцената с великия бас.
"Докато вървяха репетициите, много се сближихме. Бях с жена си, а неговата Франка още не беше дошла и той беше свободен. След въпросната нощ, в която мощно се почерпихме, в 10 часа на другата сутрин бяхме на репетиция. Всички знаеха за нашите подвизи. Само цъкаха удивено: "Булгари, булгари". И след първото представление се появи критика. Написаха: "Фамозният Борис Христов изисква да го споменем на първо място. Но на неговото ниво беше Никола Гюзелев". 8 години след това не ме пуснаха да пея в Италия. В момента, в който започнаха да ме наричат "Втория Шаляпин", ш-а-а-а-т".
| Кариерата на Гюзелев започва от Софийската опера и балет, където на 27 юни 1961 г. той дебютира като Тимур в "Турандот" на Верди. Пее в Италия, САЩ, Япония, Франция. През 1964 г. получава в Парма наградата "Златен Верди". Сред ярките и запомнящи се роли са Филип Втори от "Дон Карлос", Борис Годунов от едноименната опера на Мусоргски, Досифей и Иван Ховански от "Хованщина", Кончак и Галицки от "Княз Игор" на Бородин и галерия от образи от творчеството на Джузепе Верди. Гюзелев е Атила, Банко от "Макбет", Захария от "Набуко", Прочида от "Сицилиански вечерни", Падре Гуардиамо от "Силата на съдбата", Рамфис и Царя от "Аида". Дон Жуан, Лепорело и Командора от "Дон Жуан" на Моцарт, Дон Базилио от "Севилският бръснар" на Росини, Мефистофел от "Фауст" на Гуно и Мефистофел от едноименната опера на Ариго Бойто, Дон Кихот на Масне.
За приноса и заслугите си към българското и световното оперно изкуство Никола Гюзелев е удостояван със серия държавни и творчески награди, но най-голямото отличие е признанието на публиката и критиката. |
Карталов: Невероятен артист и приятел
"Никола беше неоспорим талант с рядко дарование. Изключителен педагог, човек и колега", казва Пламен Карталов, шефът на Софийската опера и балет. Двамата с Гюзелев са приятели от десетилетия. "Характерът му беше железен, професионализмът - също. С него винаги съм бил в пълен комфорт. Когато репетирахме "Аида" и "Княз Игор" на площад "Батенберг", Никола казваше: "Ще пеем дори да вали - ако трябва, ще извадим гондоли". Чувството му за хумор беше неповторимо. Не беше уместно да го посещавам в болницата, но често се чувахме по телефона. Говорехме за всичко. Той беше щастлив, че най-добрите му ученици излизат на сцената в Софийската опера. Неговата школа винаги ще живее".
"Смъртта на Гюзелев е тежка загуба не само за България, но и за целия музикален свят. Величественият глас и ярките превъплъщения на големия бас написаха част от златните страници на съвременното оперно изкуство. С неговите Атила и Филип II, Борис Годунов и Галицки, Мефистофел и Тимур, Дон Базилио и отец Гавраил той нарисува някои от най-красивите и неповторими музикални картини в историята на страната ни", се казва в съболезнователната телеграма на премиера Пламен Орешарски.
Министърът на културата д-р Петър Стоянович ще поднесе във вторник на Анна Мария Гюзелева "Златен век"-огърлие - посмъртна награда за изключителния певец.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
